Мара Белчева. Молчу, пока цветок цветку...

Молчу, пока цветок цветку лепечет
и пташка легкокрылая поёт:
мой дом улыбкой осени привечен
во весь оконный вымытый проём.

Мне сосны изумрудные навстречу
колышатся и шепчут о моём
последнем счастье, что зефира легче:
быть с осенью последнею вдвоём.

Лес её дарит золотом картинным
и серебром летучих паутинок,
а папоротник– бронзовой листвой.

Бессмертная,– не птица, не растенье,–
блаженствуя по осени в последний,
душа моя в покое не поёт.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы



Мълча, защото цветето говори,
мълча, защото птичето ми пей:
промъкната през тихите прозори
във стаята ми есента се смей.

Небото й в смарагдените бори
във ароматна люлка се люлей–
и в лоното на нейните простори
последната ми радост ще узрей.

Брезите я посрещат със букети,
тревиците с най-тихите привети
и папратите с бронзови листа.

Заслушана в предсмъртната наслада,
мълчи душата ми от изненада
във лебедовий химн на есента.

Мара Белчева