И жълею, и зъву... С. Есенину

Пръсти, штъ я на «ты» с тъбой, Сьрёжа,
Свъей суд*бою мы бльзки с тъбой,
И чюствую, мне кажытса, я кожэй
Ньслышымый другимь голъс твой.

Бьс строк твъих в усталъм серцэ пустъ,
А с нимь ф серцэ слаткъ и льхко,
И скрытыь ът фсех на светь чюства
Твъим нь-рас я выръжал стьхом.

Свьтла ът грусть и ньбеснъй синь
Ф твъих стьхах ръдимъя зьмля,
Где был ты блудным ньпутёвым сынъм,
Как ньпутёф и неьпрькаьн я.

И пътъму, штъ тут ньшто нь вечнъ,
Сьчяс на светь за тьбя жыву,
И как и ты къгда-тъ, я, кънешнъ,
И плачю, и жълею, и зъву.

И как жэ нь жалет* , скъжы, былого,
Нь плакът* гор*къ, ъсъзнаф, што вноф*,
Срьди пълей ътыскъннъе словъ
Ъгнём жывым нь пъдъжжот мне кроф*?

Как мне нь зват* бьзвремьннъ ушэтшых,
Нь фспомьнат* ръзлиф вьсенньх чустф.
С тъбою мне, кънешнъ, многъ лехчь
Пьрьжыват*  ньсказынную груст*.

Вет* груст* свьтла и нь-ръзрывна с Рус*ю
С бьрёскъмь и бьльзной сньгоф.
И в вернъсть к зьмле свъей кльнус* я,
Клъдя лъдон* на том твъих стьхоф.