да пиша
свои стихове.
И ако съм влюбен - бих ги
низал
от сърце.
Но не съм.
Напротив! - студен и трезв съм
като мъртвец.
Отвратен!
Навред - помия.
Никъв светъл лъч.
Да пиша - за кого?
За онова
лайно
Бил Гейтс?
За Урсулка фон дер...?
Или - за наш'те
български компрадорски уруспии?
В сатирата ме не бива...
От де да взема
толкова
сарказъм?! -
само жлъч...
Да пиша - за какво?
Че нещо "ме боде"?
Че имам "нек'ви страхове"?
Или -
че съм безчувствено дърво? - и
нощем отпърдам си добре?
А може би - за слънцето, небето,
птичките, полето,
постиженията на този век?
За буйния поток, що блика си игриво?
За животните, които
животното "човек"
почти ги унищожи тъй талантливо?
Не - по-добре
достойно нещо -
дори и
не дотам достойно,
преведи.
А "своите стихове"
за друг път
остави.
Бих предпочел
© Copyright: Емил Миланов, 2021
Свидетельство о публикации №121072600001
Свидетельство о публикации №121072600001
Рецензии