Монологи на рассвете

                Болгарский
                Мир и Люди



                МОНОЛОЗИ  НА  РАЗСЪМВАНЕТО

                1.
               
                Аз съм Хомо.
                Откъде идвам - не зная.
                Къде отивам - не питам.
                Пещерата е влажна и тиха,
                нощта - потайна.
                Аз коленича пред идола мрачен -
                дар от незнайни деди,
                защото е черна нощта и крача
                по заличени следи.

                Засипва ме снежна фъртуна.
                В ръце с тоягата груба
                и острия камък
                издебвам насъщния залък,
                но често прибирам се гладен
                от спазми превит,
                а новата рана кърви...

                Горещото слънце обичам
                и дългите светли дни.
                Тогава с вятъра тичам
                след бързите млади сърни.
                Доволен и сит танцувам
                край буйния огън...

                Неясна тревога
                в душата ми плува
                понякога в нощния мрак.
                Аз грабвам димяща главня
                и рисувам
                по хладните сиви стени -
                към мене отново се втурва
                раненият бик,
                хиената чака...

                Благодатното време е кратко -
                отново зъл вятър,
                лапавици снежни,
                пресмъртно хриптене,
                вик гладен
                и крясък болезнен.
                Тогава до огъня
                аз се изправям
                и взирам се в него,
                докато пламъче ново
                в очите ми лумне...

                Аз съм Хомо.
                Откъде идвам - не зная.
                Къде отивам - не питам.
                Обичам топли лъчи
                да ме галят
                и светли пламъци
                да играят...

                2.

                Моите деди 
                ми оставиха огъня
                и ми казаха:
                "Пази го!"
                Те не знаеха
                от кого е запален.
                Когато мрак и студ
                в пещерата пролази,
                край него присядам.

                Езиците му растат,
                протягат се
                към сърцето ми.
                И като огъня
                то се разгаря
                все по-топло
                и все по-светло...

                Ана  Величкова