Пеньо Пенев. Основы

Когато се наливаха основите

Ще догоряват залези и хора,
и спомени, и чувства, и мечти;
ще отцъфтят салкъмите на двора,
вечерник в клоните ще зашепти.

Живота своето от нас ще вземе
и весело ще пей като капчук,
когато за наследници след време
ще дойдат нашите потомци тук.

Сърцата си пак в песни ще разказват
и пак ще вият птичките гнезда,
и все така на майчината пазва
ще грее златна рожбица-звезда.

Ще има пак синчец и теменуги
и погледът им син ще бъде пак–
но хората ще бъдат вече други
и друг– денят на бащиния праг.

Дали ще им разкаже с памет свежа
историята, или ще мълчи
как избуяваше у нас надежда,
поливана от плачещи очи...

Как в път, омълнен с бойни урагани,
последна бомба сменяхме с кураж,
как после из кофражи радостта ни
 израстваше етаж подир етаж...

Как двадесет и пет годишни бяхме,
а нашата коса се посребри,
как не за дребно щастийце вървяхме
по първата роса в зори...

Потомци, вий напразно ще се ровите,
докрай едва ли ще узнайте вий,
когато се наливаха основите–
какъв живот живяхме ний!

О, колко трудности за нас дойдоха!
Завидна беше нашата съдба!
Ний не живяхме дни, епоха–
борба живяхме ний, борба!

Пеньо Пенев

Основы

Допламенеют люди и закаты,
воспоминанья, чувства и мечты;
не раз за нами сеяна вслед жатвы
земля возьмёт акаций белый дым;

за жизнью жизнь куда милей и краше;
капели будней чистых отзвенят,
ручьями истекут– потомки наши
наследство приумножат много крат.

Не смолкнут удалые песни наши,
и новые в пример им напоют,
и будет мир земле садов и пашен,
и гнёзда шире аисты навьют,

и васильки пребудут голубыми,
фиалки синевой навеют сны,
но люди выйдут новые иными,
и время настоящее– иным.

Земля родная о великим прежнем
нашепчет им– неужто умолчит,
как стройные железные надежды
рядили мы в бетон и кирпичи–

от плуга и станка за делом правым
мы, смерть презрев, чтоб ради счастья жить
прошли огонь и воду бой кровавый–
и к небу воздвигали этажи...

За двадцать с сединой в висках мы вместе
по росам выступали на заре
не прозябать под счастьице невестясь
но жить что солнце ясное гореть...

Потомки, не прочувствовать вам, новым,
как в эту громогласную весну,
мы заливали вашего основы,
кавали жизнь– великую, одну–

теперь и здесь– не в эпохальной дали
на смену шли для схватки трудовой,
самих себя в бою превозмогали–
и тешились завидною судьбой!

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Рецензии