Валери Петров. Ключик

Ключик

Поздней ночью авто я у дома стреножил–
и ключи от него потерял безнадёжно,

чтоб на поиски выйти на ранней зарнице–
и опавшей листве про себя удивиться:

осыпают «москвич» вслед безоблачной ночи
словно ключики зубчатые листочки!

И морозит весьма, дым струится над крышей,
а за ветками небо синеет чуть выше;

для себя незаметно я в парк забредаю,
и москвич мой в тумане чуть видится– дальний

ноздри– тишь, желтизна– запах осени нежит,
этот влажный с гнильцой, но приятный и свежий!

Словно жизнь сквозь тебя миновала да вышла–
круговертью да пестрядью свыше пониже.

Два шага от твоей колыбели до гроба–
и откуда берутся в нас зависть и злоба?

Всё не так!– И вот, на поляне мне солнце–
побледневшее с лета– с улыбкой, с поклонцем:

– Постаревший мальчишка, что ищешь в надежде?
– Мелочь. Ключик из чистого золота, прежний.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

 
Ключето

Снощи късно пред къщи си гарирах колата
и ключето от нея изтървах в тъмнината.

Тази сутрин излязох да го диря към седем,
тротоара пред къщи със учудване гледам

със зъбати листенца цял постлан край москвича
и на жълто ключенце от тях всяко прилича!

И е доста студено, дим струи от комини,
но сред клоните редки небесата са сини,

и без сам да усетя, вече влязъл съм в парка
и колата далече сред мъглица се мярка,

и е жълто и тихо, с оня мирис на есен,
такъв влажен и гнил, и приятен, и пресен!

И живота си чувствам как е минал през мене
в едно бързо шуртене, в едно пъстро въртене.

Ах, до люлката детска така близо бил гроба–
откъде тази завист и защо тази злоба?

Трябва друго!– И ето, на полянка открита
бледо слънце ме среща и с усмивка ме пита:

– Какво още там дириш, остаряло момченце?
– Нещо дребно – му казвам. – Едно златно ключенце.

Валери Петров