Раненото щъркелче

Автор: Генка |Богданова

Есен позлати листата.
Литнаха към юг ятата.
Няма песен на щурец.
Кротко заваля  дъждец
и стопи мъглата сива.
Катеричката  игрива
в своя топъл дом почива.
Зайците се изпокриха,
в храстите се приютиха.
В пещерата Баба Меца
чака зимата, снежеца,
в топлото си ложе ляга
и за зимен сън се стяга…

Само щъркелче ранено,
изоставено, смутено,
бавно крачи  без посока. 
За съдбата си жестока,
за отлитналите птици,
рони бисерни  сълзици.
Няма татко, няма мама,
и гнездо си вече няма:
„ Как през зимата студена,
със това крило ранено,
без храна  ще оцелея?
Сам не мога да живея!“
Щъркелчето се разплака:
„Майчице, какво  ме чака?
Явно съм обречен аз…“

Но го сепна нежен глас:
-   Не тъгувай, птицо мила
и не гледай тъй унило!
Има в нашите селца
хора със добри сърца.
Всеки ще те приюти.
Лятос ти ни весели,
радваше ти ни сърцата,
затова сега в бедата,
няма да останеш сам
и щастлив ще бъдеш, знам! –
рече мъничко дете.
Щъркелчето взе в ръце,
с дрешката си го загърна,
с него в селото се върна.

В село радват му се всички –
и големи, и мънички.
Всеки в своя дом го кани,
всеки иска да го храни,
раните му да лекува…
А на него му се струва,
че гласа на мама чува:
-  Мой скъпи сине, не скърби,
повярвай в хората добри!
Те ще те закрилят, сине,
а щом зимата отмине
и се завърне пролетта,
ти с две укрепнали крила
полети към небесата
да посрещнеш свойто ято!