Предчувствие

Не потому ли я смеюсь так редко,
что постарел душою, может быть?
Нет, не ввергаюсь в темноту из света,
остановился воздуха испить.

Шум городской, но в шуме неизменно
молчит язык, не издавая звук.
Но замолкает шум, и постепенно
такая тишина наступит вдруг.

Единственно тогда с луной высокой
веду я полуночный разговор.
Там холод ледяной - и много ль толку,
ведь с космосом, увы, не вступишь в спор.

Пронзает остро мысль - над головою
нависла тучей грозовой беда...
И это чувство не даёт покоя,
свободным с ним не будешь никогда...

Как будто из других миров, послушно,
большие капли падают с ветвей.
Я знаю, боги к славе равнодушны,
но видят всех их - кто стремится к ней.

              ...

             Предчувствие

Затуй, че смея се тъй рядко вече,
животът ли съвсем е остарял?
Не се отдръпвам в тъмното, човече -
за глътка въздух просто съм се спрял.

Шуми градът, но в него неизменно
мълчи  езикът, не издавам вик -
знам, съдено ми е обикновено
сред тишина да стигна своя миг.

С луната продължавам още горе
един сънуван нощем диалог -
но в студ и лед аз мога ли да споря
с космичното пространство - без урок?

Пак с острите си краища очите
пронизват всяка мисъл за беда,
надвесила се дръзко над главите
и спряла чувството за свобода...

И с едри капки дъжд над мене пада
на друго измерение света.
Знам, боговете не тъжат за слава -
те търсят само някой друг с мечта.