Андрей Андреев. Поют

Поют

Тишина. Моя дорога ниже.
Думаю себе при зное дня,
ах, кого любил я пуще жизни,
нет со мной, и нет того огня.

То ли я в дороге потерялся
то ли он пропал и все дела?
День был наш немыслимо прекрасен,
ночь кипучей, нежною была.

Слышу вот, поют же, не рыдают–
на миру или на свете том,
всё одно: давно немолодая
кровь моя– хранилище истом.

Всё одно: что было то и будет–
путь ведёт по кругу да вперёд,
где Творец единый нас и судит,
и вертит судьбы коловорот.

Тишина. Моя дорога ниже:
только бы не в пропасть под уклон...
Встечу ль новый день– такой же рыжий,
как прошедший в юности не сон?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы



Пеят някъде

Тишина. Мараня. И пътека.
И си мисля сред знойния ден,
че най-много обичах човека,
а човека го няма до мен.

Той къде по света се изгуби,
аз къде се изгубих в света?
Бе денят ни и силен, и хубав,
беше нежна и страстна нощта.

Пеят някъде– близо, далече,
в този свят или в другия свят,
все едно– от кръвта ми изтече
лудостта да съм весел и млад.

Знам, че всичко, което ще бъде,
ще отвори пак стари врати.
Бог един ни създава и съди
и едно колело ни върти.

Но ще види ли ден и човекът,
гордо своята нощ извървял...
Тишина. Мараня. И пътека.
И надежда– денят да е бял.

Андрей Андреев