Животът залеза пресича,
не се обръща, не се срива.
И пицикатото му тича,
да мери пътя от зори.
И с всеки ден звездите гаснат.
И сенките по-дълги стават.
И светилата искат място
за отдих в тази празнота.
Но ден, и нощ линеят краските
и страда, спъва се елитът.
В унил строй са лицата-маски
и чак зад хоризонта стигат.
По-дълга от година зимата –
тъй трудно е да ; се радваш.
Войната с шип неустоим
забива се, не се забравя…
И сред дворовете – пак мини.
Декември е, но мир все няма.
Не се рисуват днес картини.
Мълчат сонетите без пламък.
По-кратък пътят е, разделя ни,
а болен, храмът пак пулсира.
Безсънни нощи, скучни делници,
от конусите – пясък сив.
И всеки път – по-лоша пролет,
С привкус неясен на олово.
На вид е високосен споменът,
но чака и той сетно слово…
Какви претенциозни пози
в разкъсания ни сюжет…
Брезата гола пред прозореца
е само дрипав силует…
2019
Животът залеза пресича...
© Copyright: Владислав Русанов, 2020
Свидетельство о публикации №120061308005
Свидетельство о публикации №120061308005
Рецензии