Атанас Далчев. Осот
Какво не правех, за да я забравя,
но тя изпълваше ми всички мисли,
привиждаше ми се на всеки ъгъл,
явяваше ми се безспир насъне
и в нощите безсънни беше с мене.
В сърцето като бурен див порасла,
не можех аз оттам да я изскубна.
Реших тогава с друга да се свържа.
Момичето бе ласкаво и мило
и докато със него се разхождах,
за първата и не помислях даже,
но щом до стаята му го изпратех
и слезех по скрибуцащата стълба,
на портата я сварвах да ме чака.
И тръгвах аз обезумял отново
със първата, с едничката любима;
и скитахме се ние чак до късно
под редките запалени фенери,
из улиците вече опустели,
приказвахме си, смеехме се двама,
безсилни да се разделиме.
А срещаха ни късни минувачи
и виждаха един особен момък
със себе си на глас да разговаря
и да се смее сам като безумен.
Атанас Далчев
Осот
Что я ни делал после расставанья,
она со мной живая пребывала–
и наяву повсюду вечно рядом,
и по ночам в бессоннице бредовой
осотом насквозь сердце прорастала–
и я не мог её забыть и вырвать,
зато решился встретиться с иною–
с пригожей, милой, нежной даже.
Пока мы с ней как водится гуляли,
о первой я ничуть не вспомнил,
но, проводив домой вторую,
по лестнице скрипучей опускаясь,
я ту искал глазами как безумный–
и на ночь глядя возвратился к первой,
единственной пожизненно любимой:
вдоль улиц обезлюдевших нарочно
под редкими вприжмурку фонарями
скитались мы за полночь до рассвета–
беседовали, плакали, смеялись,
бессильные расстаться.
Прохожие встречали нас нечасто–
и видели юнца на удивленье,
с собою говорящего о главном,
хохочущего что безумец.
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
Свидетельство о публикации №120061109086