Простор за пране

Страхил не обичаше Светла подобно на героите от любовни романи. Любовта му беше практична и пресметлива, затова я прибра да живее при него, когато я уволниха от работа. Прецени с твърдата си мъжка логика, че няма да издържи дълго с обезщетението, което й дадоха. Така или иначе щеше да я търси при краткотрайните си пребивавания в столицата, да я чака на входа на кооперацията, където живееше на квартира. Хазайката й беше непреклонна стара женица, не разрешаваше да се водят гости от мъжки пол, а това ги измъчваше и двамата.
Тя приличаше на меко, пухкаво коте, ласкаво и нежно. Копринената й кожа беше толкова приятна за галене. Дните минаваха неусетно. Първо тя изкара нещо като лека депресия, опитваше се да търси работа, направи солидна телефонна сметка, обаче не си даваше сметка за годините си. Беше хубава жена с професионален ценз, но навсъкъде се търсеха не само хубави и със ценз, но и млади жени. Опита се да се изживява като домакиня, доколкото това изобщо беше възможно в малкото му жилище, затрупано с най-различна техническа апаратура, с която той си изкарваше хляба. Когато парите от обезщетението й свършиха, той трябваше да изкарва хляб и за двамата. Тя готвеше, чистеше, переше, гладеше и търпеливо го чакаше да се прибере в София. В мига, в който той се появяваше на вратата, тя се разтваряше в него и вече нищо друго не съществуваше. Всичко отиваше на заден план – порасналите й деца, търсенето на работата и увлеченията. Понякога забелязваше, как той я наблюдава, преценява и много скоро усети раздразнението му. Започна да плаче, когато той отсътстваше, да се чувства като птица в клетка. С още по-голямо усърдие започна да се занимава с домакинството.
В ергентското му жилище нямаше никакви удобства за това, а най-много й липсваше простор на терасата. Много пъти Светла се примолваше на Страхил да го направи, но все не му стигало време да пробие дупки и да сложи болтове или куки. Тя простираше прането в тясното антре, като слагаше чаршафите, кърпите, бельото и всички други дрехи на закачалки и ги окачваше на тръбата, минаваща под тавана от банята към кухнята. Съжаляваше, че навремето, когато баща й я учеше на много мъжки неща, не я научи да работи с бормашина. Не й беше удобно да покани майстор в чуждо жилище. Всеки път, когато Страхил се прибираше в София, тя му напомняше за простора, докато най-накрая млъкна. Та той толкова жертви правеше за нея, подкрепяше я във всичко, дори когато тя се осмели да започне своя бизнес. Той се зарадва много, финансира началото, но то явно не беше направено както трябва или конкурентите бяха прекалено много. Тя нямаше смелостта да му иска още пари за по-голяма реклама и скоро загази в предишната ситуация и в предишното си състояние. Забележките му към нея станаха по-остри и сълзите й избиха един ден в бурен плач в присъствието му. Ревеше, оплаквайки съдбата си, а той я гледаше как се извива като червей на леглото и не можеше да разбере, какво изпитваше към нея в този момент  – жалост или презрение.
Страхил започна да забелязва неща, които преди това бяха скрити от погледа му. Със всеки ден пухкавото коте се „превръщаше” в дебела мечка, здравият й апетит в много ядене, самочувствието й на хубава жена в самодоволство, а разсъжденията й за живота и хората от разумни във високомерни. Все още я харесваше, нощите бяха вълнуващи и страстни, но все по-често си мислеше, че не трябваше да я мести в жилището си. Тя стана толкова чувствителна, че усещаше всяка сянка в настроенията му, а това още повече влошаваше нещата.
Последната капка му дойде в повече една вечер, когато тя отново му напомни за простора. Той се вбеси, развика й се, че вече се разчекнал на четири, работейки като вол, за да плаща издръжка за децата от предишния му брак, да помага на родителите си и да изкарва прехрана за двамата, а пък тя непрекъснато пеела за някакъв си простор. Стана й обидно, тя отиде в другата стая и продължи да подрежда мокрите дрехи върху закачалки. Тежък и студен обръч стегна сърцето й.
Рано сутрин той отново замина за командировка. Усети приятна свобода и облегчение, с неприкрито удоволствие разглеждаше жените по улиците, но след няколко дни започнаха да му липсват влюбения й поглед, нежните й ръце, усмивката и топлината на тялото й. В петък бързаше да се прибере с радостната вест, че проектът му излезе много успешен и най-накрая ще имат достатъчно средства, за да изкарат дълго време, докато бизнесът й укрепне.
Никой не го посрещна на вратата. В лицето му лъхна прохлада, навсякъде беше идеална чистота. Масата в спалнята бе подредена, без купища разхвърляни книги, които тя обичаше да чете преди да заспи. В кухнята чиниите и чашите приличаха на войници строени за посрещане на генерал. Той се почуди, но първо реши да вземе един душ. Излезе от банята доволен и разнежен, взе мобилния си телефон, за да я потърси, но нещо странно спря погледа му. Вратата на гардероба бе открехната. Той се загледа. Липсваха дрехите й.
Много години минаха в много работа. Страхил беше решил да не търси Светла. „Боклук си е боклук,” - пак отсече твърдо и мъжки. Знаеше, че няма да се върне, тя му беше казвала много пъти, че не оставяла отворени врати, горяла всички мостове след себе си. Неблагодарна глупачка. Дори не се поинтересува, какво стана с нея. Децата му пораснаха, бившата му жена се омъжи за чужденец, а самотата започна да му тежи. Обади се на едно от бившите си гаджета, срещнаха се няколко пъти и той й предложи да се съберат. Една вечер преместиха багажа й в жилището му, след вечерята той наля по една чаша хубаво вино и отидоха в спалнята. Тя изглеждаше малко напрегната и той я попита какво иска, какво да направи за нея, за да се чувства като у дома си. Все пак смятал тя да му бъде не само другар на стари години, но и домакиня.  Тя го изгледа строго и след кратко мълчание каза :”Ами ... , първото нещо, което ще направиш още утре сутринта -  простор за пране, на терасата”.