Рижко

Аз съм Рижко, обикновен помияр. В момента съм с гипс на задните крака .... лапи де, така им казвате вие, хората. Като безпомощно бебе съм, но съм щастлив. Намерих нея, моята Ева. Грижи се за мен като за като принц.Тя не е красавица, но има много хубави зъбки. Слабичка, средна на ръст, с рижава коса като моята, уф...  козината ми де, и е много нежна. Когато ме гали зад ушите, направо се разтапям. Откакто съм при нея, непрекъснато разглежда на монитора снимките на бившия ми стопанин, от най-хубавия период в живота ми, когато те бяха заедно.
Бях тригодишен, когато последният ми стопанин ме прибра от улиците на един провинциален град. Той работеше на една хижа в планината. Когато на хижата пристигна Тя, усетих веднага, че е нещо особено. Втурнах се към нея заедно с други кучета. Стопанинът я предупреди :”Внимавай с тях, хапят”.А тя ни каза със нежния си глас, в който не се долавяше и капка страх „Здравейте, милички, как сте ?” и започна да ни гали. От първия ден я придружавах в разходките й. Стопанинът ми винаги имаше много работа, виждах , че тя страдаше от липса на внимание, но не му го показваше. Затова пък аз се радвах на вниманието й, а и тя на моето. Тичахме, боричкахме се, а тя се смееше като малко дете. Вечер двамата ме връзваха до колибката ми на синджир и залостваха вратата на хижата. Когато светлината в стаята им угасваше, се стараех да не лая дори когато усещах, че наоколо има диви животни. Малко им завиждах. Малко ги ревнувах. Тичах навсякъде след нея, а тя се стараеше да бъде колкото може повече със стопанина ми, ходеше с него навсякъде по работа дори в студените зимни дни. Мяташе се в раздрънкания му стар джип и заминаваше с него. Посрещах ги, когато се връщаха. Тя излизаше от джипката измръзнала и щастлива и веднага заравяше студените си пръсти в шубката ми. Струваше ми се, че тази идилия ще продължи вечно. Ала и в краткия ми кучешки живот научих, че нещата непрекъснато се променят. Все по-често в речта на стопанина ми чувах думата „София”, какво беше това, не знаех.
Един ден той събра багажа си. Натовари го в джипа, дълго ме гушка, гледаше ме в очите, говореше ми за себе си и Ева, после се качи и потегли. Аз дълго тичах след джипа, лаех, виех, накрая той спря и ме качи. Ето я София, каза той след няколко часа. София се оказа сборище от най-различни хижи, големи и малки, навсякъде с бясна скорост се движеха коли като на стопанина ми и други дълги, грамадни, минаващи с страшен шум покрай нас. Аз се уплаших и се свих на преднала седалка. Стопанинът ми дълго се смя, после каза :Ще свикнеш, селяндурче”. После спряхме пред голяма хижа. Той каза „Ето блока ни”. Качихме се с нещо, което той нарече „асансьор” и докато стояхме на вратата на жилището му, аз усетих позната миризма. Започнах да лая неудържимо, вратата се отвори и аз се нахвърлих върху Ева. Тя ме целуваше и прегръщаше, аз й облизах бузите и носа. „А мен няма ли да ме прегърнеш ?”, попита я хазяинът. Те се целунаха, за момент стояха прегърнати и слязоха долу за багажа.
Изследвах много обстойно жилището. Беше малко, в кухнята под голяма и дълга маса бяха нахвърлени кабели и различни железа, каквито имаше много в хижата. Качих се на леглото, покрито с дебело одеяло, пъхнато в бял двоен чаршаф и се загледах в телевизора. Беше топло и макар че миришеше на лучена манджа, която стопанинът ми много обича, а пък аз не понасям нито вида, нито миризмата й, се унесох в лека дрямка. Събудих се от пищенето на Ева и луд смях на хазяина ми. Нищо не разбирах. Ева ме буташе от леглото. Слязох недоволен и тогава видях, че чаршафа е оцапан яко от калните ми лапи. Тя не ме руга много, тя изобщо не умее да се сърди дълго, постла ми едно старо одеяло под масата в кухнята.
Сутринта се събудих рано и обикалях безшумно миниатюрното жилище. Как ли ще се поберем тук тримата, дори за двамата е тясно. Навсякъде се търкаляше донесеният от планината багаж на хазяина. Сега пък съм и аз.
На закуската те се караха заради мен. Ева загрижено му обясняваше, че ще ми липсва живота на открито, приятелите ми, а най-вече свободата. Отидох при нея и сложих муцуната си върху коленете й. Гедах я с умиление и любов и накрая тя се предаде. Заедно чакахме стопанина ни на терасата всяка вечер. Беше ми много смешно, че не умееше да различава звука на неговата кола. Скачаше от леглото всеки път, когато чуваше шум от спираща до блока кола, изтичваше на терасата, взираше се в тъмното, после се прибираше, а последния етап в очакването й беше да се вслушва за асансьора. И така много пъти. Беше прекалено трудоемко, а пък тя явно нито различаваше стъпките му, нито усещаше миризмата му през долния процеп на вратата, когато той излизаше от асансора.
Понякога той ме извеждаше натам-насам. Ходихме на гости при приятелите му, някои от тях бях виждал в планината. Чудех се, защо не взема Ева с нас. Веднъж отидохме на гости при жената, която някога видях на хижата. Когато влязохме, тя се намръщи и ме пусна само до вратата на хола.
- Това ли трябваше да доведеш тук в София ? – запали тя цигара. Пък аз най-много мразя цигарения дим !
Стопанинът ми смутоляви, че му стана жал за мен, пък искал да изненада Ева.
- Ева ! - Тя го каза с презрение. – Все такива помияри влачиш. Приютил си ... някаква долна провинциалка ! Не разбираш ли, че целта й да се устрои с жилище в София.
Не разбрах, какво говори, но скочих и започнах да лая, усетих, че тя мрази моята Ева. Стопанинът много трудно ме успокои, после каза с помирителен тон:
- Какво от това, че е от провинция. Не бих казал, че е използвачка. Тя е много добро същество, мила и нежна е, грижи се за мен и къщата.
- Много се грижи ! – намръщи се жената. – Виж си панталона. Вече не си спомняш, как аз се грижех за теб.
Не можах да повярвам на ушите си. Започнах отново да лая, нали толкова пъти присътствах на едни и същи сцени – Ева го караше да си сложи изгладен панталон, или да свали този, с който беше обут и да го изглади и толкова често го караше да си купи нов. Изобщо, аз изглеждах по-добре от него. Ева ме къпеше и редовно решеше козината ми. Стопанинът ми се разсърди, че му развалих гостуването. Прибрахме се и заварихме Ева да чете за изпити. Със сигурност е нещо много неприятно, защото след като хазяинът замина в командировка, тя продължи да чете, беше й досадно, настроението й се разваляше и тя ме дърпаше за ушите, закачаше ме дори когато не ми се играеше. Дойде денят на изпита и Ева се наконти от сутринта, гримира се, сложи си червило и парфюм и стана грозна и миризлива. Преди да тръгне се замисли и се обади по телефона, потърси стопанина ни. От другата страна се обади някакъв мъж и й каза нещо неприятно, защото Ева посърна изведнъж и седна на леглото. Погледнах я загрижено, а тя ми каза „Само ти, Рижко, ме обичаш истински”. Изсумтях недоволно, исках да кажа, че и стопанинът я обича, ала тя ме прекъсна и каза „Не, той не ме обича.”.
Цял ден бях като на тръни, усещах, че на Ева не й е добре, чаках я до вратата. Вечерта тя се появи обляна в сълзи. Сложи ми кокали за вечеря, гледаше ме през цялото време как ям и после каза, плачейки, че ще ни напусне. Разбирах по интонацията й, че ни предстои раздяла, развълнувах се, скимтях. После тя извади уиски и лед, пиеше го бавно и ми говори, говори, как го обича, пък той не е спал в хотела тази нощ, тя го питала направо, дали е бил с жена и той й казал „да”.
Ева се напи и заспа облечена. Зле, казах си, много зле. Щом го направи моята Ева, която се къпе всяка вечер и си слага задължително нощница. Сутринта се обади хазяинът по телефона и каза на Ева, че ще се прибере с бутилка вино. Забелязах, как се изострят чертите на миловидното й личице и когато тя затвори, гледаше почти злобно. „Копеле такова, държи се така, сякаш нищо не е станало !” – изкрещя и започна да мести мебелите. Леглото се оказа разтегателен диван на части и тя го изнесе в кухненския бокс. Въртях се около нея недоумяващо, а тя викаше да се пазя. Успя да настъпи предните ми лапи на два пъти. Беше ми чудно, защо измести дивана. Проумях, когато направи от две дървени табли, матрак и завивки едно легло на пода в спалнята. Около него сложи масичката от кухнята.
Хазяинът се върна много весел, ала не му хареса новото подреждане. „Ти ще спиш в кухнята на дивана”, каза Ева студено. Седеше на пода сякаш издялана от мрамор. Бледа, неподвижна, пръстите й не помръдваха дори, когато той ги стискаше и я умоляваше да остане. В очите й прозираше много болка, обаче дори аз чувствах, че сърцето й се беше вкаменило. Аз се свих в краката й. Ева плака цяла нощ под завивките.
Сутринта те пиеха кафе заедно почти в пълно мълчание. Накрая Ева каза : „Виж, в това се различаваме с теб. На теб все ти едно, с кой спиш. А пък аз имам този проблем – не мога да спя с мъж, ако не го обичам.” Опитах се да я развеселя, захапвах леко ръцете й, но тя не реагира. След закуската стопанинът ме качи в джипа и потеглихме нанякъде. Пътувахме доста дълго, започнах да се притеснявам и за моето учудване се показа някаква планинска хижата. Стопанинът ме остави на хижаря и му заръча да се грижи за мен. Отново тичах след джипката, но този път той не спря.
Дните се нижеха неусетно в игри около хижата, беше хубаво, но не можех да забравя Ева. Липсваше ми безгрижният им смях в началото на връзката им, игрите в малкото им жилище, когато се смеехме до болки в корема, нежните й ръце. Тъгувах за нея. Рядко се намират хора, които обичат кучета и умеят да се грижат за тях, да ги разбират. А с Ева имахме почти телепатична връзка. Тя е много чувствителна, почти като мен усеща хората, мислите и чувствата им, а и реагира като мен, спонтанно и не може да лъже. Само носът й не е толкова чувствителен като моя.
Мина една година и в хижата дойде голяма компания. Сърцето ми тупкаше всеки път, когато споменаваха София. В деня на заминаването им скочих вътре в микробуса и се заврях под седалката. Усетиха ме чак в София и ме избутаха със смях на улицата.
Няколко дни търсих и накрая намерих блока на стопанина ми. Промъкнах се през вратата, докато я отваряше една стара жена и се втурнах по стълбите на последния етаж. Измежду познатите миризми не усетих миризмата на Ева. Започнах да дращя по вратата, но никой не ми отвори. Връщах се няколко пъти, но не можех да заваря стопанина ми. Тогава започнах да търся Ева. Ала това е, както казват хората, да търсиш игла в куп сено. Тичах по софийските улици, натъквах се на злобни кучета и хора, но не се отказвах. Научих се да се качвам в градските автобуси, да пътувам няколко спирки. Хората около мен се смееха и ме сочеха с пръст. Отново дойде зимата и се заселих в по-отдалечен район около един блок. Хората ме приеха добре, възрастни жени ме хранеха всеки ден. Бях почти се отказал да търся Ева, да мечтая да ги събера,  докато един ден, вървейки около една автобусна спирка, я видях да се качва на задната седалка в голяма луксозна кола. Сърцето ми екна. Затичах се след колата, лаех, но тя не ме чуваше, говореше с мъжа, който караше колата. Последва силен удар и усетих болка в задните ми лапи.
Когато си отворих очите, към мен се навеждаше милата ми Ева. Някакъв мъж с бяла престилка каза: „Ще живее. Има късмет, че видяхте, как го удари автобусът. Кой в наше време ще се погрижи за улично куче.” Ева му отговори : „Колегата ми видя, че автобусът зад нас го удари. Вече го почерпих за кучето, а то вече не е улично, това е моето куче. Взех самостоятелно жилище, за да мога да го задържа при мен.”
Сега съм наистина нейното куче. С всеки ден се чувствам по-добре. Ала започваме да се поскарваме с Ева. Видя ли аз, че разглежда снимките на стопанина на монитора, опитвам да стана и скимтя. А тя ме срязва веднага: „Шът, дори и не мисли за това, чу ли?” Гледа ме право в очите и добавя: “ И да не си посмял да го търсиш“. Мъчно ми е, ала като оздравея, ще трябва да лъжа Ева. Ще се промушвам между нея и вратата, когато тя тръгва за работа и ще се връщам вечер. Ако ме видите да се возя сам в градски автобус, не ме гонете. Това съм аз, Рижко.