Не искам повече от хорските целувки,
от нежности изречени на крак
в забързания делник, и милувки
престорени на къщния ми праг.
Избирам вятъра лудуващ в планината.
Посрещам първия планински слънчев лъч.
Там много ми харесват самотата
и липсата на шумна хорска глъч.
Прегръщам етера изпълващ ми сърцето,
очите ми се къпят в езерата.
Усещам времето минаващо през вековете,
потъвам със блаженство в синевата.
Там всеки срещнат гледа непресторено,
усмивки от лицата ни не слизат.
Сърцата ни са винага отворени
като вратите, ден и нощ, на хижите.
Защо ли в долината не пренасяме
това, което дава планината,
за глупости се сърдим или плачем
и ни обзема стръвно тъмнината.
Довей ни, вятърко, таз езерна магия
и чистота на искрената обич
към всичко живо със дихание на Бога,
във нея тайните на Битието ще открием.
2004 г.
Из сборника стихов Небесният хляб 19
© Copyright: Людмила Игнатова 4, 2020
Свидетельство о публикации №120042111566
Свидетельство о публикации №120042111566
Рецензии