Александыр Геров. Голос и смех

Глас

Небето със звезди поръбено,
с безмерната си пустота
висеше върху мен озъбено
и зинало като уста.

Морето гладно и сърдито
ревеше в свойте пелени.
Разбиваха се във скалите
мъртвородените вълни.

И от крайморската градина
повяваше смразяващ студ.
Земята бе една пустиня
и целия живот– абсурд.

Във този грозен миг под кестена
аз двама влюбени видях.
Чух глас и после се разнесе
чистосърдечен весел смях.
 
С ръка сърцето си притиснах
и бързо тръгнах във нощта
към своя дом, към свойте близки,
към всекидневните неща.

И вече не ми беше тежко–
не беше ме от нищо страх.
А бях чул само глас човешки
и радостен момински смях.

Александър Геров


Голос и смех

Само слепое самовластье,
в бескрайней шири неземной,
пустое небо звёздной пастью,
зияло прямо надо мной.

Ревело море, столь свирепо
сквозь мглы шальную пелену
меча о каменные скрепы
мертворождённую волну.

В приморском парке холод веял–
весь мир казался мне пустым,
житьё– бессмысленной затеей:
мои сгоревшие мосты.

В тот миг, потерянная жалость,
я пару юных увидал:
он говорил, она смеялась,
каштан над ними увядал.

Налево правую притиснув,
кругом я скорым шагом марш
домой к своим родным и близким,
в дела: оформить стихофарш.

Легок в ночи тяжёлой, соло
я не боялся черноты–
со мною юношеский голос
и смех девичий: счастье, ты?
 
перевод с болгарского Терджимана Кырымлы