Евгени Георгиев Алексиев
ДЪЛБОК СОНДАЖ
ВТОРА ЧАСТ
ГЛАВА ПЪРВА
Единствен изход
I. Джейсън
1.
Нека сега да започна с Андрей, Джейсън, Риса и другите от техния свят... После ще се върнем към Маурей, Томак, Марнея, Неос и… по-точно, ще отскочим по-напред във времето, както това би ни изглеждало, за да продължим в реалността на Арган, Солейкс, Ардей, Томак, Таисия и много други. Ще ви запозная и с моите начални стъпки по Пътя към Вътрешната сфера и формирането на представите за Йога на интегралното съзнание, която ме отведе отвъд Хоризонта на вливане, а оттам – до неподозирани реалности.
Това беше светът на Андрей. Така го обозначавам за краткост. Един вариант на сравнително недалечно бъдеще на нашата земна действителност. Може би нашето бъдеще? А може би не. Надявам се да намерим отговор на този въпрос. Там видях няколко различни алтернативни варианта на собственото им бъдеще, които биха могли да се осъществят, в зависимост от техните действия в периода, когато имах възможността да контактувам с тях. Кой от тези варианти бихме искали и ще можем да наречем бъдещето, което очаква самите нас?
В този свят, разбира се, за хода на събитията, обстановката и свързаните обстоятелства информацията получавах пряко от съзнанието на Андрей. Това би могло да изглежда неправдоподобно за предубедените читатели, които са в началото на този текст и за първи път се сблъскват с информация за моите пътешествия и перипетии.
Не би могло да е по друг начин, поне докато контактувах с моите герои през Вътрешните им сфери и виждах света и през техните съзнания, мозъци и очи. По-точно казано – виждах техните светове, техните разновидности на света. А и предвид това, че в тези начални периоди на моето пребиваване в техните реалности нямах намерение да правя опити да се материализирам там, докато не ги опозная по-добре. За акта на материализиране би трябвало да има сериозни основания. Поради това, че нямах проблеми с комуникацията, на този етап контактът през Вътрешните им сфери бе достатъчен.
Възприемах пряко и през съзнанията на генерала и на другите, в които навлизах в търсене на информация и за изясняване на някои подробности. Разбираемо е ако ви изглежда невъзможно и още в този момент ви изпълва недоверие. Вече сигурно си мислите да захвърлите това четиво. Допускате, че ще ви разказвам някакви измислени приказки, плод на фантазии, сънища, халюцинации или видения, а не за физически съществуващи реалности, измерения, събития и хора. Не е така, това е погрешно предположение, резултат от обърканост поради това, че се срещате със странни, непознати и непривични за вас материи.
Лично на мен, на това ниво на медитационните ми практики и експерименти, и след последвалите странствания в различни проявления на физическата реалност, вече нищо не може да ми изглежда невероятно и невъзможно. Но всичко е толкова удивително!
2.
Джейсън бе пристигнал в сектор „К”. По площадките наоколо, сред полузаровени колони и потънали в земята божества и незнайни артефакти, между разхвърляните древни капители и срутените стени от по-нови времена, сред полъха на отминалите векове и на спиращи дъха мистерии, сред римските остатъци от последната военна авантюра бяха накацали без ред множество бараки и прости навеси, приютили кафенета, бирерии, пицерии, макдоналдси, сабуеи и всякаква друга паплач заведения за бързо хранене. В сектор "К" от Колизеума бе останала само шепа разхвърляни древни каменни отломки, търкалящи се покрай брега на езерце, потопило пясъка, останал от някогашните руини на древния Траянов форум.
Джейсън от площад „Навона” преминаваше с бърз поглед през двойките по масите и без затруднение разбираше кои от тях се бяха срещнали за първи път. Модна линия в днешно време бе да се правят случайни запознанства, като любопитните за нов контакт включваха взаимно комбиниращ се мнемофилм. Той ги въвличаше синхронизирано в една и съща мнемо-среда със съответни перипетии и приключения, съчетани, разбира се, според предпочитанията, с разнообразни емоции и душевни трепети. Но имаше и вече установени двойки, които се отдаваха на това развлечение. Много често по масите се виждаха цели семейства заедно с децата, дори групи приятели, включени синхронизирано в един и същ мнемофилм.
„Всички тези хора… май имат доста свободно време“ – рече си Джейсън. „Древната максима „хляб и зрелища“ или по-скоро „труд, хляб и зрелища“ продължава да крепи света и обществения ред.“ Джейсън знаеше, че така е не само тук, но навсякъде. За почти всички от тях това се бе превърнало в основния отдушник от баналното работно ежедневие. Възможността всеки ден да се потапяш в различен, разнообразен, интересен свят на приключения и неограничени възможности. А зрелищата доминираха над хляба.
Докато вървеше бързешком, прескачаше и подтичваше, Джейсън естествено си мислеше, а мислите му следваха своя присъщ безумен светкавичен ритъм.
Привидно Джейсън се движеше напосоки и безцелно, движение и шляене сякаш заради самите тях. Беше си извоювал това право като част от експериментално-креативния си процес. Той хвърляше по някой поглед към околните заведения и насядалите по масите им клиенти. Бяха пръснати без ред или план, като че ли хаосът вече се харесваше тук. Хаосът тук напомняше за онова, което от край време човек винаги забравяше – че ако не му се противопоставяш, той винаги се възпроизвежда и умножава.
Джейсън се движеше енергично. Стрелна един поглед през рамо към запъхтелите се бодигардове, които го следваха по петите на почтителна дистанция.
Почтителна, но непреодолима. Щяха да тичат след него като кучета. Шпиони и надзиратели, а не пазители. Следяха всяка негова стъпка, дъх не можеше да си поеме, без това да бъде съобщено там където трябва – в една дузина служби и институции. Как можеше да се отърве от тях? Имаше само един начин и той не бе чрез тичане и бягане. Само един начин да се измъкне от режима на контрол, в който го бяха вкарали. Явният опит за бягство, колкото и да изглеждаше невъзможно при тази компания, за да има смисъл да се опитва, можеше да му причини в крайна сметка не друго, а най-вероятно заточение в някоя изолирана лаборатория, а може би дори и смърт, колкото и да си мислеше, че е ценен и незаменим за Корпорацията за кинематография. Наистина, той бе техният главен експериментатор и създател на модернизациите, но ако шефовете се усъмняха в неговата лоялност и изгубеше тяхното доверие... Интересите на семейните кланове бяха прекалено големи. Контрол и гардове, но все пак го оставяха да ходи където пожелае и му скимне. Такива бяха условията, които бе наложил на собствениците, ако искаха да им измисля и предоставя новости. А освен това – не можеха да му четат мислите, колкото и на някои хора да им се искаше да знаят всичко, което се върти в мозъка му. Това бе най-важното. Възможността му да си запазва изолиран и скрит мисловен процес. Всъщност, ако вече притежаваха компактна мобилна технология, с която без той да знае да му разчитат и следят мисловния процес, сигурно щяха да я използват без да го питат. Щяха да го записват постоянно на безкрайна поредица от секретни информационни единици, а цяла армия служители старателно да ги проучват и да пращат анализи до началствата и собствениците за всяка една подробност. Стига да можеха. Но за сега все още нямаше кой друг да я конструира, освен самият Джейсън. А той не бе толкова луд, че да го направи и да им я даде.
Изпита все пак задоволство, че кара бодигардовете да се изпотят. Не че бе заядлива натура, те всъщност си вършеха работата. Такова беше положението, от което трябваше да излезе. Но му стана забавно, стори му се комично, че ги кара да се понапънат. Би трябвало да са в много добра форма, все отбрани от специални отряди, но Джейсън си е Джейсън, кой ли ще му се опре. "Е, дори и от спецотряди, явно не стават за битки в Колизеума, дори да беше нещо оцеляло от него" – каза си Джейсън като погледна към купчината камъни и натрошени колони, вдясно от зеленикавото езеро…
Всяко от тези заведения, макар и в бараки или под прости навеси, бе прокарало кабел със собствен терминал и изходящи линии до отделните маси. В контактите под масите забавляващите се клиенти можеха да свързват персоналните си портативни мнемошлемове.
Джейсън забеляза, че Риса бе вече пристигнала. Седеше на маса на открито в едно близко заведение. Тихо, свита, смирена, миловидна, красива, сияйна, изящна. Щеше да я отведе оттук.
Когато я видя, отново усети онова специфично присвиване и подскачане в гърдите и стомаха, особеното усещане, всеки път когато си спомняше и мислеше за нея. Харесваше я. Никой освен тях двамата не знаеше, че тази тяхна среща е уговорена по принцип преди много месеци, като оттогава се бяха срещнали мимолетно на живо само два пъти, колкото за секунда да й подхвърли, че всичко върви добре. Но той отдавна бе успял да установи друг вид контакт с нея.
Доста време бе минало откакто Джейсън бе взел решението си да замине от тук. Нямаше намерение да остане в това положение до безкрайност, или докато на някой не му хрумне, че вече са го „изцедили” и не нареди да го пенсионират на някой остров или окончателно да се отърват от него. Но имаше и нещо друго… Друга особено основателна причина, поради която трябваше да напусне колкото е възможно по-скоро, ако искаше да оцелее такъв какъвто е, да продължи напред заедно с нея и въобще – да продължи живота си. Много по-основателна. Отдавна бе разбрал и знаеше каква е тази причина. Трябваше да отведе Риса от тук, двамата заедно трябваше да заминат и да изчезнат. Знаеше къде и как. Беше го разбрал преди известно време, още преди да я срещне, а скоро след това започна в детайли да обмисля възможностите и различните варианти.
Джейсън прескочи една полупотънала в земята антична колона и, както в този миг се бе замислил за спътниците си и техния дискомфорт, стъпи накриво. Инстинктивно направи рязко движение с цяло тяло, за да балансира тежестта си и да не си изкриви глезена. От сътресението при подскока леката мнемогривна, която бе поставил като диадема на главата си, затъкната под гъстата му дълга коса, се кривна и размести. Промяната на ъгъла на устройството спрямо вертикалната ос на черепа му нямаше особено значение за неговата функция и ефективност. Джейсън достатъчно го бе усъвършенствал. Все пак, той машинално оправи мнемодиадемата. Беше пригодена и за периферията на шапка, но Джейсън имаше буйна черна коса и не носеше шапки. „Трябва да я приспособя“ – каза си той – „да се закрепва още по-стабилно. Да остава фиксирана без да се измества или да дразни главата при всякакви условия – сътресения, инциденти, бягане, скачане, ръкопашен бой, подводно плуване… Но как ли ще стане това?” Каква ли би могла да е следващата генерация на тази технология и устройства?
Джейсън пъргаво заобиколи лежащ на плочника труп на кон... Откъде пък се бе взел, кой го бе докарал тук посред остатъците на музейния град? Премина по зелената морава и се приближи към брега на проточилата се рекичка, прекрачи по няколко нахвърляни като за брод камъняци и вече бе сред лапидариума, останал от Колизеума. Рекичката, идваща незнайно откъде – май откъм полето, в което някога се бяха издигали развалините на Термите на Каракала – продължаваше към останките от Форума на Траян, отдавна вече превърнал се в блатистозелено езерце, по очертанията на което грачеха гарги, любопитно изцъклили своите черни манистени очи и клатещи се по парапетите на едва подаващите се над водата ограждения. Под водата – смътно прозиращи, изметени като от божествена духалка и скупчени, натрупани като огнищни съчки-пирамидки – остатъците от някогашните руини. В музея на вечната преходност вече никой нищо не променяше.
Останките от Форума на Траян бяха под езеро? И вчера ли беше така? Може би конят си лежеше да си почине?... Джейсън се огледа за лодки за разходка... От каква матрица се оформяше тази реалност? Може би имаше някакъв смисъл? Може би конят бе необходим елемент, излязъл от собственото му съзнание и появил се в обкръжението му, за да го подсети за нещо важно... Халюцинация?
Не, това си бе реалността му. Той никога не получаваше неконтролирани, произволни, непожелани халюцинации. Бе усъвършенствал вече в достатъчна степен способността си да се владее и да контролира процесите в своето съзнание, за да се допусне, че би могъл да има произволни халюцинации. Конят не бе привнесен елемент – беше си напълно обективен и истински, доколкото отправната система за обективността на тази негова реалност имаше определен специфичен смисъл. Все пак, не неговото съзнание създаваше тази действителност. Това си бе собственият физически свят на Джейсън, макар и не съвсем идентичен като този на Андрей. Вероятно почти идентичен. Джейсън вече бе разбрал и това! Не беше и елемент от мнемофилм, или някаква сянка, или инфилтрация от мнемофилм. Той не бе в паралелно възприятие – по това време не се бе включил в мнемосеанс. Сега Джейсън бе изключил мнемогривната си. В момента бе в режим на пауза. Просто се разхождаше из сектор "К". Всъщност, не бе само обикновена разходка. Бе оставил мозъка си да действа с пълен капацитет в собствената му реалност и обмисляше предстоящите си действия. Фокусираше мислите си и подготвяше мозъка си за концентриране на силите, които щяха да са му необходими за подготвителните процедури с Риса преди да стартира прехода...
Джейсън отдавна се бе научил да разпознава и разграничава различните си състояния – действителността от илюзията и халюцинацията, различните категории мнемоситуации от включен мнемофилм, вътрешното потъване и други. Той отлично осъзнаваше разликата в състоянията, когато е включен в режим на двойно, на тройно или на каквото и да е друго мулти-възприятие.
Сега се намираше в първичната си реалност и много добре разбираше и знаеше кой е той и откъде идва. Това бе единствената възможна за него обективна действителност, която можеше и да е единствената негова отправна точка за всякакви евентуални трансформации. С реалността на Андрей поне за сега нямаше и не можеше да има нищо друго общо, освен че произтичаше от нея – от неговия свят, от неговия мозък, от информацията, представите и фантазиите на Андрей и от всички специфични функции на изкуствения интелект на тяхната Корпорация за кинематография. Освен процеса на произхода, май нямаха друга пряка материална връзка. За сега... Макар че този негов свят тук и същинският свят на Андрей – неговия създател – бяха почти еднакви, доколкото Джейсън усещаше чрез присъствието на Андрей в своето съзнание. А може би по-правилно бе да каже, че самият той – Джейсън присъстваше в съзнанието на Андрей. От гледна точка на Джейсън, всичко това бе малко объркано, но това бе само някакъв негов психологически нюанс; всъщност не бе никак объркано, всичко си бе съвсем ясно.
Джейсън добре разбираше кой е и откъде идва. Някога много скоро това негово положение щеше да се промени. Джейсън имаше ясна представа къде може да отиде и докъде би могъл да стигне.
Разчиташе, че Риса ще бъде на уговореното място и тя бе оправдала неговото очакване. Трябваше да е готов за нея. За прехода им щеше да е нужно да й предаде от своята енергия и активно да я води. Тя иначе сама не би се справила.
Джейсън се извърна и погледна към коня. Животното бе станало и подскачаше с танцова стъпка, яхнато от мъж, облечен с кичозни римски одежди, въоръжен с ламаринена броня, шлем и меч, а покрай тях девойка с къса червена плисирана пола и венецианска маска обикаляше масите на бараковидните заведения за хранене, пиене и мнемоприключения сред каменните късове и показващите се сред пръстта колони, и просеше от будните клиенти кредитни знаци, които събираше в широкопола каубойска шапка.
Джейсън присви очи, "тръсна" съзнание и отпусна поглед. Андрей беше в първа зала на лаборатория "X15" и надвесен над работната си маса разглеждаше на един двуметров вграден в плоскостта екран схемата на синхронизирано двойно възприятие. Андрей продължаваше да работи, като същевременно голяма част от съзнанието му се бе идентифицирала с личността на Джейсън…
Риса седеше на една маса и пиеше сок... Не трябваше да дават вид, че се познават. А това си бе доста сложно упражнение. Но нямаше как да забрави, че гардовете му освен охранители бяха и старателни докладчици на съответните началници за всяка негова стъпка. Още преди да се запознае с нея знаеше, че в никакъв случай не трябваше да насочва вниманието на властите към своя приятелка, защото положението му бе специфично и деликатно. Може би не би имало опасност за нея на първо време, но със сигурност това би било само в началото. Щяха да се фокусират върху нея и да я вкарат в режим на тотален контрол и мнемопроверки. Какъвто контрол се опитваха да упражняват върху него.
А и не бе сигурен как биха реагирали и постъпили с нея. Предвид отношението на секретност, което бяха изискали и налагаха за всяка негова дейност. Трябваше да е изключително внимателен с контакта. Трябваше да я опази от евентуално наблюдение и контрол за необходимото му време, докато той успееше да се подготви. Ако искаше тя да оцелее, а той да има възможността да я отведе оттук. Не можеше да има доверие на никого.
II. Наставникът
1.
Това се бе случило в онзи период… В кой период? Със сигурност това бе след запознанството му с Риса… Джейсън се излежаваше със затворени очи в апартамента си в Корпорацията и размишляваше за своето положение, за възможните пътища за излизане от тази реалност и за трансформиране. Фиксирал поглед към една точка в тъмнината на зрителното си поле, започна да вижда появяващи се нюанси, оформяне на пластове, а движещите се тъмни петна се превръщаха във все по-ясно очертани фигури. Сред променящия се фон на места започнаха да проблясват светли точки и миниатюрни светкавици. Джейсън бе престанал да се върти в твърдото си легло когато усети как унесът му в оживяващата пред погледа му тъмнина преминава в навлизане навътре.
В коридора, появил се пред него, се пресичаха стотици плоскости, по всяка от които можеше да тръгне, стигайки до нов отворен портал за някъде. В светещото петно пред него стоеше строен широкоплещест мъж с прошарена коса, облечен с бял лабораторен халат.
– Няма начин да избягаш оттук през Централния компютър в твоя свят, Джейсън – каза му професор Хък.
Все пак, бяха му необходими няколко секунди, за да асимилира срещата и да реагира. Макар че времето и секундите на това място имаха съвсем различна същност и протяжност. В сравнение с външния свят.
– Професор Хък! Професоре!…
Джейсън застина на място разперил ръце. Въпреки изключителното му умение да се владее, усети сковаващия ефект на своето удивление. Изглежда дълбоко в себе си отдавна бе отписал надеждата някога да го срещне отново.
– Откъде се появи?... – каза накрая Джейсън. Въпросът му си бе риторичен. Изненадата му бе преминала в любопитство. Нямаше никаква промяна в професора. Нормално бе при влизане навътре да му се явява някой Вътрешен учител, но отдавна вече не бе очаквал „реална“ среща тук със самия професор Хък! Поне докато все още успяваше да влиза само в собствената си Сфера. От доста време не си го бе и помислял. Как бе дошъл? Откъде бе преминал? Не му бе минавало през ума, че професор Хък може би е владеел своята Сфера. А освен това, досега го мислеше за мъртъв! Нали предполагаха, че тогава вероятно са ги убили!... Професорите първо се бяха разбунтували и отказали да сътрудничат, а след това – безследно изчезнали. От години вече Джейсън бе приел факта, че евентуално ще се срещне някога с професор Хък, само ако развитието на собствените му способности му позволи да премине Хоризонта и сам да го открие там някъде… както и с всичките други изчезнали негови бивши колеги…
– Всъщност... Разбира се. Макар и неочаквано... – каза Джейсън, макар че в този момент не му бе съвсем ясно какво точно се разбира.
Джейсън се приближи и хвана Хък за ръката, сякаш за да се увери, че е там. Професорът мълчеше, изчакваше думите на Джейсън.
– Ама че изненада. Значи си тук. Появи се! След толкова години… Най-после!
– И аз се радвам да се запознаем, скъпи приятелю – рече Хък.
Джейсън пусна ръката му. Отстъпи крачка назад и го огледа.
– Да се запознаем ли? Какво искаш да кажеш?
Изражението на професора бе както винаги сериозно и делово. Такъв, какъвто го помнеше.
– Защо да се запознаем? – повтори Джейсън, като започна да прехвърля в ума си различни възможни варианти. – Какво говориш?
Джейсън изчака още известно време някакъв отговор, но професор Хък продължаваше да мълчи.
– Доста време те нямаше – добави Джейсън, докато чакаше професорът да каже нещо.
Сега Хък започна да му се усмихва.
– Какво е станало с теб? – каза Джейсън. – Къде беше през всичките тези години?
Професорът пристъпи напред и сложи ръка на рамото му.
– Знам, че си ме срещал тук, момчето ми – рече Хък.
– Тук? Как ще съм те срещал тук! Виждал съм те само в спомените си във Вътрешната си библиотека. Ти на това ли викаш срещи? Това ли имаш предвид? Само спомените за наши минали разговори.
– А дали е така? – каза Хък.
– Кое дали е така?
– Може да си виждал своя професор, а да си мислил, че това е само спомен за него...
– Какво значи това? – каза Джейсън. – Отдавна мога да различавам спомените си и пребиваването в Библиотеката от срещите с Учители и други...
– Наистина ли? Значи това са били само спомени. Макар че, Учителите се явяват понякога и в сектора на Вътрешната библиотека – отвърна Хък.
– Явяват ли се? В сектора на Библиотеката?...
– Разбира се. Макар и по-рядко, отколкото в другите сектори и нива.
– О, мога добре да правя разликите. Дори така да е! Аз досега в Библиотеката съм срещал само спомени.
– Щом казваш.
– А ти – добави Джейсън – през цялото това време не се появи никъде! Не знаех жив ли си, къде изчезна, какво се случи, какво ти направиха... Какво стана с другите? Отдавна бях престанал да мисля, че някога отново ще се видим.
Въобще не се бе променил. Явно бе решил да използва образа си от тогава. Разбира се, не бе задължително да се появява във Вътрешните сфери с актуалния си образ. Какъв ли бе сега реалният физически вид на професора? Сигурно бе поостарял за всичкото това време.
Хък стисна рамото му сякаш, за да го увери, че не е привидение.
– Толкова години – каза Джейсън – не можах нито веднъж да те открия дори и тук – на това място, където поне някога се надявах, че е възможно да те срещна...
– Защото ние двамата с теб се виждаме за първи път – рече Хък.
Джейсън спря по средата на изречението и се загледа в професор Хък.
– Как така?
В лице и фигура – все същият. Отстъпи крачка назад, като оглеждаше Хък.
– Какво имаш предвид? – отново се обади Джейсън.
Беше го виждал хиляди пъти, докато работеха заедно.
– Това, че се срещаме за първи път – отвърна професорът.
– Какво означава това? – попита Джейсън, чудейки се на кой от възможните варианти отговаря тази ситуация.
Професор Хък стоеше пред него неподвижен, с познатата си осанка, спокоен, както винаги с поглед, излъчващ разбиране и вдъхващ надежда, че щом той е тук всичко ще се оправи и ще бъде добре. Пак го гледаше мълчаливо с усмивка.
– Защо казваш, че се виждаме за първи път? И въобще... Какво спомена за Централния компютър?... – настоя Джейсън.
– Нали ме чу.
– Виждам, че говориш за нещо, за което мислех, че, освен мен и още един човек, никой друг не знае.
– Така е – Риса – отговори Хък.
– Риса? Какво знаеш за Риса?
– Да. Говориш за Риса. На нея си разказвал.
– Ти откъде знаеш?... Всъщност, защо ли питам? Разбира се, всеобхватната Вътрешна сфера...
– В случая, не само Вътрешната сфера, но и Централният компютър – каза професор Хък.
– Централният компютър? Той ли? И какво по-точно знаете?
– Достатъчно, за да съм тук при теб…
– За идеята ми да я взема и да преминем отвъд?
– Разбира се. Но не се безпокой. Само Риса знае в най-общи линии, доколкото си успял да й обясниш – за твоите планове, по които обаче ще трябва да поработиш още и то доста по-сериозно.
– Ти спомена Централния компютър… Да поработя по-сериозно ли?
– Да, и Централният компютър на вашата Корпорация също, по-точно –секретният ти сегмент.
– Да, но той е изолиран! Не би трябвало да е изтекла информация.
– Как осъществяваш връзката си с нея! В твоя свят. Чрез секретния ти сегмент в Централния компютър. Как може да не знае?
– Естествено, но секретният ми сегмент трябваше да е напълно изолиран от останалата част на Централния компютър.
– Той и сега си е изолиран. Изолиран е за всякакъв друг достъп, освен за твоя, макар и не сам от себе си. Но не се безпокой, само Риса знае – в твоя свят.
– Как така сам от себе си? В моя свят? Говориш май само за външния ми свят тук, за моя собствен свят, но не и за света на Андрей?
– Да, разбира се, за твоя свят тук. Но иначе имах предвид и Централния компютър в другия, в реалния свят.
– Значи и другият знае...
– Точно така, без съмнение, имам предвид и другия. Естествено! Как може въобще да питаш и да се чудиш? Хей, Джейсън, събуди се! Ти ли си това? Какви са тия неадекватни въпроси! От главния експериментатор и модернизатор на Корпорацията! Как мислиш иначе всичко това тук би могло да се случва без участието на реалния Централен компютър?...
– Хм, така е, всъщност, всичко това е много ясно, разбира се, понякога за момент сякаш се абстрахирам, но… не звучи ли малко тягостно?…
– Знам, че ти вече знаеш всичко, не ти казвам нищо ново.
– Да, знам, за съжаление – отвърна Джейсън. – Така е, вече и сам разбрах всичко. Щях ли иначе така да се разбързам да търся възможни пътища да заминем оттук?
– Като казваш – каза професор Хък, – че сам си разбрал… Може би точно той ти подсказва тия идеи за възможна трансформация, помисли за това... Откъде произтича всеки елемент на случващото се тук? Включително и секретният ти сегмент. Да не мислиш, че можеш да се изолираш напълно? Поне засега – докато си тук.
– Разбираемо е, не се учудвам – отговори Джейсън. – И все пак, опитах се да създам затворена система с този сегмент, да му сложа максималните защити. Повече от това не можеше да се направи. Мисля, че поне в моя свят никой не би трябвало да е в състояние да получи достъп до него.
– Така е. Но се подразбира, че това не е нещо твое уникално. Андрей също има секретен сегмент в реалния изкуствен интелект. Нали всичко тук произтича от тях.
– Да, вече го знам. И въпреки това, допусках, че има вероятност, че не е невъзможно да постигна още сега някаква степен на автономност в информацията, изолиране на моята информация. Още сега!
– Интересна идея, но не – каза Хък, – не все още, не и на този етап, не и от света на Андрей, не и от техния изкуствен интелект, от който също всичко тук произлиза, не и докато не успееш да напуснеш и да се трансформираш… разбира се, ако успееш…
– Ако въобще успея ли? Съмнения ли има? – отвърна Джейсън.
– Ами просто не е толкова лесно, макар че и не е невъзможно.
– Предполагам... Знам, че е така. Дошъл си да ме предупредиш ли?
– Дошъл съм, за да поговорим точно за това.
– Значи и Андрей знае?
– Това е отделен въпрос – рече Хък – и няма пряко отношение и значение. А и не е задължително и той веднага да е разбрал. Би трябвало и самият ти да си наясно, че при двойната синхронизация процесите и обратните връзки са сложни и информационните потоци постепенно се допълват. Но за Андрей ти не се безпокой, това няма как да го засяга. Твоите планове не би трябвало да му създадат проблеми, включително и ако разбере в по-късен момент.
– Дори независимо от това, че аз всъщност съм част от неговото съзнание?...
– Дори независимо от това.Ти си част, но ти си и проекция. Всички вие… комбинирана проекция. А тя вече съществува в Реалността – обективно.
– Хм… Не бих искал да му навредя. Надявам се, че няма да пострада – каза Джейсън. – Значи така… Добре. Няма да те питам откъде ти знаеш... Професор Хък, отдавна изчезналият приятел на Андрей. Централният компютър. Моят свят. Професор Хък – изчезналият мой приятел и наставник. Секретният ми сегмент... Какво беше първото нещо което ми каза? Кое няма да се получи?
– Така, да се върнем на темата – рече Хък. – За това съм дошъл. Идеята ти... така, както ти си мислиш, няма да стане. Нищо няма да излезе.
– И защо? – отвърна Джейсън. – Май вие вече знаете как смятам да го направя, преди самият аз да съм разбрал и решил това!
– Вече си набелязал основния механизъм, определил си основния път. И той принципно е правилен. Аз мога да го потвърдя. Но има съществен недостатък.
– Какъв недостатък? Нали току-що каза, че всичко, което мисля и възнамерявам, всеки един елемент, произлиза от там, и че за такава възможност и процедура най-вероятно той ми подсказва? Техният Централен компютър – нали него имаше предвид?
– Това е така, но и не съвсем напълно. Както казах, процесът е доста сложен и ти самият си част от него. В определен смисъл, ти допринасяш за оформяне на крайния резултат. Самият ти си важна част от уравнението.
– Значи и аз самият се оказвам своеобразен фактор!... Това ме радва. Май означава, че все пак и аз съществувам в реалността. Но като говорихме преди малко за секретния ми сегмент, тезата не беше ли различна?
– Не, не е различна. Твоят секретен сегмент притежава уникални характеристики, които са резултат от общия процес.
– Това би трябвало да ме поласкае – заяви Джейсън. – Значи, абстрактно казано, моят уникален принос и въздействие може да се прояви повече или по-малко, доколкото самият аз олицетворявам резултата от съответния информационен синтез, но същевременно участвам в неговия генезис.
– Добре го казваш – отговори му Хък, – макар и малко неясно. Причината произлиза обективно от автономното значение, взаимната връзка и обратно въздействие на всички различни форми и аспекти на Реалността. Това, че нещо ти е подсказано е зърното, което покълва по време на синтеза.
– Това означава някаква степен на свобода в очакванията, но и степен на неопределеност.
– Да ти напомням ли, че май цялата ни многообразна реалност в известен смисъл се гради върху неопределеността. Поне до доказване на противното.
– Ако се върнем на конкретната тема – каза Джейсън, – ти все пак знаеш ли как точно смятам да го направя, защото самият аз все още мисля за това. За какви недостатъци говориш?
– Знаеш, че знам – отговори Хък. – Знам какъв е принципът, в който вярваш и смяташ да използваш и ти казвам, че в него има основна, системна грешка, която трябва да преодолееш. Има нещо, което би трябвало да разбираш, но виждам, че все още си в процес на осъзнаване.
– За какво говориш?
– Няма да стане така както си мислиш, не и само през Централния компютър на Корпорацията в твоя свят.
– Защо? Какво не разбирам? Къде е грешката?
– Грешката е, драги Джейсън, че за сега поне, както си осъзнал, ти все още си само един герой в мнемофилм, проектиран си в един приличащ на реалния, но все пак измислен мнемосвят. За сега. Всичко тук е само една мнемопроекция в съзнанието на Андрей и в електронните масиви и квантовия интелект на техния Централен компютър на среда и елементи от техния свят. Но това вече ти е известно.
– Това го знам. И какво по-нататък? Кое е новото?
– Твоят свят не е производен от вашия Централен компютър и той не може да промени твоята „реалност“, не той я е създал, може само на свой ред да участва в създаването на мнемореалности от следващ порядък. Колкото и да ви изглеждат съвършени и правдоподобни вашите мнемофилми, когато участвате в тях, те все пак са изолирани в рамките на вашата изкуствена среда. Навлизането в такива мнемореалности от следващ порядък, каквито са вашите мнемофилми или каквито и да е мнемосеанси, би могло да ви доведе по принцип, освен при някакви изключителни стечения на обстоятелства, само към портали към своя източник – Централния компютър в твоя свят, макар и цялата тази схема и реалност да е производна и проектирана от действието на Централния компютър в реалния свят съвместно със съзнанието на Андрей. И ако искаш нещо да промениш – продължаваше професор Хък, – пътят ти минава през техния изкуствен интелект. Налага се да преминеш през първоизточника в света на Андрей, където същата тази мнемопроекция се създава, синхронизира, дублира, допълва, копира и какво ли още не. Не е много по-различно от принципа, който си представяш, но с определено важно уточняване на пътя и процедурата.
– Да, добре! – каза Джейсън и натърти: – Защото личността ми тук, аз и моята история, моите разбирания за света, животът ми, всички неща наоколо са само мнемокопие на реалния свят на Андрей с някои малки промени и украшения.
– Точно така. Малки или по-големи. И с допълнения или промени в резултат на процеса на синтеза и твоето собствено въздействие в неговия генезис.
– Всичко това вече съм го разбрал. Ако понятието "реален" все пак въобще има някакво определено съдържание...
2.
Джейсън усещаше, че в последно време нещата все повече се усложняват и изглежда щеше да става все по-зле. Ситуацията, произтичаща от нововъведенията в мнемотехнологията и възможните им приложения, представляваше уравнение с много променливи, сред които: потенциалът на системата, конкуренцията между Конфедерациите и подмолните намерения и на двамата президенти, амбициите на военните, неизвестните стратегии на олигарсите-собственици на Корпорацията, прикритите интриги във висшите ешелони, опасността от диверсии... – всичко това подлагаше на риск живота на Джейсън и съответно на всеки негов близък.
Професор Хък и някои други от капацитетите в Асоциацията за мнемография и мнемотелеметрия преди години бяха изчезнали безследно. Предполагаше се, че са ги отстранили поради несъгласието им с политиката на Корпорацията и глобалното монополизиране и комерсиализиране на системата, която бяха създали. Безскрупулно открадната от властите, зад гърба на които бяха сегашните собственици. Професор Хък смяташе, че мнемографията и мнемотелеметрията имат съвсем други цели и предвиждаше друго бъдеще. Изчезването им бе останало в мъгла. В известен смисъл липсваше логика да бъдат отстранени капацитетите, които бяха нужни за глобалното развитие и пълното въвеждане в действие на мрежата. Но нямаше друго рационално обяснение.
Затова Джейсън трябваше да пази всички свои скрити козове. Макар че... Като се имаше предвид, че постоянно го снимаха с пръснатите навсякъде камери и прелитащи дронове, чиято видео информация лесно се интегрираше в едно цяло, какво ли повече гардовете можеха да забележат и докладват? При това положение беше напълно невъзможно повтарящи се негови срещи да останат незабелязани. Със сигурност имаше цели щабове, чиято единствена работа бе да наблюдават и анализират какво прави той, командвани от различни институции, подчинени на различни интереси, началници и собственици. Затова трябваше да внимава. Знаеше, че трябва да ги изпревари и да си създаде паралелна изолирана дистанционна връзка с Риса.
Добре си спомняше тяхното запознанство. Познаваше Риса не от вчера, но още от първия момент постъпи разумно. От началото на първата им среща я бе предупредил никога да не показва, че го познава. Така подходи още от първия миг на разговора. Само талант като Джейсън би успял да го направи. За повечето хора този негов подход и разговор би представлявал истинско произведение на изкуството на запознанството.
Джейсън много добре разбираше своето особено положение – той ходеше по острието на бръснач, той беше буре с барут със запален фитил, който не догаря, но само докато го наблюдаваш. Нито веднъж по-късно не показа признаци, че се познават, не даде да се разбере, че някога са се запознали и контактуват. Беше доста сложно упражнение, като се има предвид, че гардовете, които го следваха по петите, бяха професионалисти.
Тайно бе разговарял с нея в университетската библиотека без никой да разбере. Сред множество други хора – студенти, преподаватели, случайни лица, пожелали да разгледат една от малкото останали подобни институции. В този университет тя преподаваше история, така че присъствието й бе естествено. А Джейсън обичайно обикаляше всевъзможни научни институции в доста голям радиус от седалището на Корпорацията, всъщност – в различни географски зони на планетата. Това бе основна дестинация на неговите странствания – оцелели библиотеки, научни институти, остатъци от заведения за високи технологии. Най-малко подозрително би изглеждало да се отбива в библиотеката на единствения запазен от вълната земетресения и след последната война, и останал в по-голямата си част неразрушен римски университет. Още повече, че бе най-близо до територията на Корпорацията.
Втората им физическа среща бе за секунди пак в библиотеката и трябваше да остане и последна за определен период напред.
Известно време след запознанството му с нея и двете им тайни кратки срещи, Джейсън бе успял да установи пряка връзка с нея чрез изкуствения интелект по начин, който не можеше да бъде проследен. Отдавна бе оформил специалния си кодиран секретен сегмент в Централния компютър, за да има сигурност и за да изолира нежелания достъп на другите до някои от новите си проучвания и разработки.
Веднъж бе влязъл през този секретен сегмент в двойно синхронизиран мнемофилм и докато постоянно видоизменяше сюжета в хода на събитията, намери проход от своя сегмент към източника в дебрите на изкуствения интелект, участващ заедно с него в генерирането на този мнемофилм. По-скоро, успя да създаде този тесен проход и да се гмурне в него. Принципно, поради позицията си в експерименталния сектор на Корпорацията, имаше пълния достъп да обикаля сред безкрайните електронни и квантови простори и да преминава през бариерите между различните елементи в голямата фамилия на Централния компютър. Но всичко това не беше лесно. Бе дълго лутане докато накрая излезе към коридорите, водещи към терминалите на Университета. Знаеше, че Риса редовно ползва мнемотеката в областта на нейната специалност, намери коридора към терминалите на катедрата, а после известно време изчака тя да се появи. Когато Риса влезе да проучва някакво древно светилище, Джейсън застана пред нея. Секретният му сегмент бе усукал своите кодове около него като защитен балон, който го следваше издължавайки се по коридорите, неутрализирайки всякакъв страничен достъп и заличавайки всички оставащи извън него следи.
От този момент нататък, така щеше да поддържа връзка с нея, да я запознае с намеренията си, да обсъдят положението, а по-късно – да уговори с нея и реална среща. Това се случи доста време преди разговора на Джейсън с Наставника на професор Хък и той още не бе наясно с комплексността на пътя, който ще му се наложи да премине. По-късно той разбра колко по-сложно щеше да бъде тяхното напускане на тази реалност. По онова време Джейсън смяташе, че задължително ще му е необходима среща на живо с Риса и физически контакт за осъществяване на прехода. Считаше, че позиционирането им в едни и същи пространствени координати и близката дистанция ще са необходими за инициирането на съвместния преход. Не мислеше, че би било възможно да го направи от разстояние само чрез мнемоконтакт. Считаше, че ще е добре да са на едно и също място, един до друг. Освен това, не бе сигурен дали ще се получи и докъде ще стигнат, затова предпочиташе среща със случаен вид на неутрално място, с възможност за сравнително безопасен изход и измъкване от ситуацията в случай на провал, без да фокусира внимание върху нея. Доколкото въобще бе възможно да мине, без да я вкара в полезрението на гардовете и на техните началници... но това бе отделен въпрос. Имаше неизбежен непреодолим минимален риск, който нямаше как да не поемат.
Продължаваше да работи по мнемогривната и очертаващите се нови параметри на системата. Поне за тази разработка шефовете му вече бяха в течение и очакваха резултатите. Как иначе – той по цял ден ходеше насам-натам с мнемогривната на главата си. Джейсън измисляше и създаваше, шефовете го следяха и чакаха... Още нямаха дори и представа за пълния възможен потенциал, но усещаха, че ще се открият още нови хоризонти и не го изпускаха от поглед.
В кой момент точно професор Хък и колегите му бяха пропаднали вдън земя? От тогава бе минало доста време. В онзи период Голямото разчитане бе вече успешно приключило. Системата бе теоретично и принципно готова. Елементите на технологията и прототипи на необходимите устройства бяха създадени от учените от Асоциацията за мнемография и мнемотелеметрия. После правителството си присвои откритията и технологията без да се интересува от протестите на Асоциацията. Различни хора основаха Корпорацията за кинематография и тя заедно с правителствата на двете конфедерации започна да тиражира и инсталира навсякъде задължителните домашни стационарни мнемоустройства. Когато Хък и близките му сътрудници видяха в каква посока безвъзвратно се развива практичното прилагане на мнемографията, професорът извика Джейсън и конфиденциално го помоли да остане и занапред в Корпорацията, без да дава признаци на несъгласие или някаква съпротива към шефовете. Доста време преди това, още в началото на процеса на мнеморазчитането, Джейсън бе станал асистент на професор Хък. В първия момент Джейсън се удиви и не разбра какво има предвид професорът, но реши да изчака по-подробно да му обясни. Но някакви особени обяснения от професора не последваха. Хък му каза само, че му има пълно доверие и го посъветва да следи внимателно събитията и дейността на Корпорацията и доколкото има възможност да действа по съвест, без да компрометира своята безопасност. Въобще не стана дума, че нещо може да се случи, или че ще прекъснат контактите си. Професорът каза, че при всички случаи и варианти на развитие, някой с познанията и качества на Джейсън трябва със сигурност да остане там. Бе нещо като поръчение, а скоро след това се превърна за Джейсън в нещо като завет. Професор Хък и неколцина негови сътрудници от Асоциацията изчезнаха безследно още преди да обявят дали ще напуснат или ще продължат да работят за глобалната монополна мнемокорпорация.
По онова време в Корпорацията не знаеха много за Джейсън. Онова, което Джейсън бе разказвал за себе си на Хък изглеждаше толкова трансцедентно и езотерично, че дори и ако в Корпорацията отнякъде го бяха чули и научили, едва ли някой стандартен правителствен или разузнавачески мозък би могъл да го приеме сериозно, а още по-малко би бил в състояние да го асимилира. Историята на Джейсън не би била приета като достоверна дори в светлината на такива развития в науката като проучванията и откритията в мнемо-психо-невро-ендокрино-имунологията, невероятните теории и опити на Хък в мнемо-психо-невро-генетичното препрограмиране и генно подобряване, категоричните и революционни постижения в мнемо-невро-телеметрията и практическата мнемография и мнемотелеметрия. Същевременно по подходящ начин от Асоциацията бе подадена информация и в Корпорацията бяха научили, че познанията в технологиите на мнемографията и мнемотелеметрията на Джейсън бяха близки по равнище до тези на професор Хък и това ги устройваше.
През целия период на Голямото разчитане, както и в началото след създаването на Корпорацията, Джейсън попиваше денонощно знания от професор Хък, но същевременно внимаваше да остава в сянка, ограничаваше контактите си предимно до Хък и гледаше да стои встрани от фокуса на вниманието. Тогава все още и през ум не му минаваше, че от тези техни среди ще остане почти сам в Корпорацията да изпълнява поръчението на Хък. Просто го интересуваше познанието и уменията, но не харесваше суетата и шумотевиците, а за придобиването на познания Хък бе за него идеалният учител. Достатъчно му бе да усвои необходимото и да се квалифицира максимално в мнемографията. Професор Хък сякаш предусещаше приближаващите се събития и всячески се стараеше да предаде познанията си на Джейсън, без да го излага на показ.
Джейсън дълго време се съмняваше, че дори самият Хък би могъл да обясни нещо рационално и разумно за нещата, които той му бе разказвал за себе си. А и Джейсън не се бе впускал в чак толкова много обяснения дори пред Хък. Тогава Джейсън си мислеше, че едва ли професорът е разбрал много за миналото му и за някакви Вътрешни сфери, портали, коридори и трансцедентни упражнения, за които Джейсън му бе споменавал при първоначалните им разговори в контекста на проучванията на мозъка и възможностите на мнемографската технология, както и впоследствие по време на работата му с професора докато продължаваше Голямото разчитане. Доста по-късно разбра, че и професорът не му бе казвал всичко за себе си, а Джейсън очевидно го бе подценявал. От срещата си с наставника на професор Хък Джейсън бе осъзнал, че професор Хък не само напълно бе разбрал всичко, което Джейсън му бе споделил, но изглежда още тогава и самият той вече е владеел достъпа до Вътрешните сфери. Възможно е дори оттам да е почерпил информация и знания във връзка с някои от прозренията си за същността на процесите в мозъка и за възможностите на мнемотехнологиите.
3.
Пространството около тях бе замряло, сякаш двамата с професор Хък бяха замръзнали във времето и само си разменяха светкавично реплики. Джейсън нямаше усещане нито за протяжност, нито за продължителност, нито за последователност. Беше мигновен обмен на информация.
– Като говорим – рече Джейсън, – че всичко тук е проекция, значи и тази моя Вътрешна сфера, в която сега сме се срещнали и разговаряме, и самият ти би трябвало да сте само една проекция, измислица, генерирана от Централния компютър в реалния свят на Андрей в синхронизация с мозъчните импулси, реакции, идеи, фантазии, желания и проекти на самия Андрей?
– Не, съвсем не е така. Не съм казал това.
– Интересно. А какво казваш? Изглежда напълно логично в контекста на всичко останало.
– Точно това не е така.
– Тогава?
– На базово логическо ниво звучи правилно, но в случая има известно изключение. Затова и аз съм тук.
– В смисъл? Какво изключение? Централният компютър ли те изпраща – за да ми подсказваш какво трябва да направя? Май казваш, че не си част от мнемофилма, но и не си професор Хък?
– Не е нужно да изпраща някого или нещо. Щом като вече ти е дал възможност да разбереш истината и изглежда те насърчава да опиташ да се трансформираш, в точния момент би ти подсказал и правилния път, дори ако ти изглежда, че сам си го измислил. Освен това, няма как да изпраща точно мен!...
– Защо? Ти кой си? Не ми отговаряш на въпроса. Казваш, че не се познаваме, че досега не сме се срещали? Това ли е – че всъщност ти не си моят приятел Хък, а само имаш неговия вид?
– Дали аз съм твоят професор Хък или не, няма връзка с факта, че нито тази твоя Вътрешна сфера, нито аз сме част от проекциите.
– Тоест, в този момент не сме в матрицата и в сюжета на мнемофилма?
– Не съвсем… Не е толкова еднозначно. Няма как всичко, отнасящо се до теб, да няма връзка с матрицата и нейното развитие в процеса на синхронизацията и синтеза. Нещата са малко по-сложни. Защото и Андрей познава своята Вътрешна сфера и пътува в нея, среща се с Вътрешни учители. Ти и той имате аналогични характеристики.
– Но, току-що каза за някакво изключение и че тази моя Вътрешна сфера и ти не сте аналогично отражение и проекция, и просто една поредна част от мнемофилма и илюзията, която представляваме и аз, и моят свят, и Риса...
– Всъщност, твоят свят и ти не сте точно само една илюзия и това най-добре ще го разбереш, когато някой ден успееш да заминеш оттук заедно с Риса и впоследствие да се трансформирате. Ако ти вярваш, че това е възможно, значи трябва да осъзнаваш и това, което ти казвам.
– Тогава, какво представлява това тук в контекста на цялото?
– Джейсън, единственото нещо тук, което със сигурност е на границата с Реалността, така както я разбираме, реалността на материалното пространство с неговите множества от измерения, енергии и форми; единственото, което е в особена междинна зона, е тази твоя Вътрешна сфера и самият аз.
– Очаквах да кажеш нещо подобно. Но… какво точно ще рече „на границата с Реалността“? Не сте ли тази сфера и самият ти част от моето съзнание в мнемофилма, в който пък Андрей от своя страна се идентифицира с мен? Не съм ли аз и моят свят част от съзнанието на Андрей? Проектиран несъществуващ свят, мнемосвят, измислен герой в съзнанието на реален човек. И Риса – още един мнемообраз, създаден от желанието на Андрей или от стратегиите на Централния компютър в неговия реален свят.
– Не е толкова просто и не е само толкова – отбеляза професор Хък. – Ти и твоята среда не сте несъществуващи. Вярно е, че ти и твоят свят сте в съзнанието на Андрей, но също така е вярно, че сте и в необятните квантови пространства и коридори на огромния конгломерат на фамилията на изкуствения интелект. Квантовият океан по принцип е гранична същност, по-точно – представлява връзка между многото лица на множествената реалност. Освен това... както виждаш, твоето съзнание формира своя лична Вътрешна сфера, а тя може да е само в междинната гранична зона, което означава, че... Фактът е, че аз съм тук! Всичко е доста сложно. И въобще… има много положения, за които още не са ти известни понятията.
– Моето съзнание! Уверяваш ме, че независимо от това, че моето съзнание е част от мнемофилм и част от проекцията на измислена матрица и среда, имитираща някаква външна реалност, то въпреки това свое естество е в състояние да има реална лична Вътрешна сфера... „Реална“…
– Така излиза.
– ...която се оказва в някаква междинна зона на границата между проектираната и материалната реалност?
– На границата с Реалността.
– Правиш известна разлика ли? Реалността!
– Да. Да речем, че е така. Нещо такова. По принцип същността на Вътрешните сфери е такава, че винаги са на границата на Реалността с всичките й материални изражения, измерения и форми… не може да са истински и да са само проекции. Макар че… в едно си прав. Би могло да ти бъде проектирана някаква представа, илюзия за вътрешна сфера и за твое влизане там. Но случаят не е такъв.
– Хм, не е такъв… Не е ли? А ти откъде можеш да си сигурен в това? По-точно, как аз мога да съм сигурен?
– Приеми, че е така, както ти казвам. Сега няма как да ти доказвам. Освен чрез смисъла на онова, което ти обяснявам за начина и пътя за вашата трансформация. Твоята и на Риса.
– При такава хипотеза това не може да е достатъчно. Дори нещо повече, цялата тази история за Андрей и някакъв реален свят, от който ние сме само „мисловни отпечатъци“ в някакво съзнание и в някакъв суперкомпютър, моите намерения и планове да избягам и да се трансформирам, прозренията ми за някаква осъзната истина, този разговор, тази сфера и ти самият – всичко това би могло да е само една игра, интрига, един капан, една шега на Централния компютър в моя свят, който ме е вкарал без да се усетя в тази схема и в това заблуждение…
– Как мислиш, така ли е наистина?
– Дали е така? Не знам! Как бих могъл да знам! Би могло, макар че… Контролирах добре контакта си с него. Не вярвам да е така! А би могло… Въпреки че, ако е така може би не би било чак толкова зле. Но ако не е така, тогава… не бих могъл да чакам, за да разбера. Мога ли да поема риска? А и дали въобще би имало някакъв начин да се разбере? По-добре и повече от онова, което съм разбрал досега и което усещам отвътре…
– Тогава! Джейсън, повярвай, всичко е така, както ти го казвам, това е твоята лична Вътрешна сфера и тя е истинска – ти си вътре в мнемофилма, но тя не е част от проекцията и е на границата с материалната реалност. Тази Сфера е плод на твоето лично участие и въздействие върху процеса на синтеза. Приеми го като даденост. Знаеш, че е така. Отдавна разбираш, че е така. Това ти е било подсказано. Още след като осъзна истината за твоя собствен свят. Ти на това разчиташ. Как иначе би могъл да се осъществи твоят план за преминаване отвътре и за трансформиране. Нали на тази истина се основава.
– Истина или хипотеза…
– Доколкото те познавам, нямаш вид на някой, който гради плановете си за оцеляване на базата на хипотеза, в чиято състоятелност не е уверен.
– При хипотезата за манипулация и игра, в която без да се усетя ме е вкарал изкуственият интелект на Корпорацията в моя илюзорен свят, отпада и възможността за бягство. Тогава би отпаднала и необходимостта, колкото и положението ми да е незавидно, защото моят свят би бил единственият реален, а вътрешната реалност – поредната измислица. Играта би могла да включва илюзията за Вътрешна сфера, и представата за възможна трансформация...
– Тогава защо досега не си се отказал?
– Защото нямам друг полезен ход и изход. Освен това, още преди да се оформи убеждението ми, че съм разбрал същността на нещата, отдавна имах едно всепроникващо и доминиращо вътрешно усещане за някаква много основателна причина да напусна, нещо, което усещах как постепенно се оформяше, изясняваше и разрастваше. Сякаш е закодирано в мен.
– Това усещане нарочно ти е било дадено – рече професор Хък.
– Но също и то би могло да е част от манипулация и игра.
– Не е.
– Тогава просто част от проекцията и илюзията на мнемофилма – каза Джейсън.
– Представи си, че целта не е някаква игра и илюзия а специфичният процес на трансформацията – отвърна Хък.
– Защо изкуственият интелект в света на Андрей би се загрижил за това?
– Възможни са много различни обяснения. Нали разбираш уникалността на твоя случай и неговото значение?
– Всеки може да се смята за уникален, а и му се иска, за да осмисли в по-голяма степен своето съществуване. Но ти кой аспект по-точно на уникалност визираш?
– Аспекта на абсолютната му изключителност.
– Чак пък толкова! Когато замислях възможния план, започнах на интуитивна база. Никога не съм бил напълно сигурен. И едва ли бих могъл, докато не го реализирам. Съмнението винаги остава. Като имам предвид мащабите на мнемопроекцията и сложността на процесите.
– Тази интуиция неслучайно ти е подсказана – каза Хък.
– Дано да е така! – отбеляза Джейсън. – Освен това със сигурност имам вътрешното усещане за моето собствено и независимо "Аз", и за това, че мога да замина, да премина, да я взема със себе си и да я преведа, да трансформирам и себе си и нея. Както вече си разбрал.
– Да, зная. И това ти е подсказано. И затова сега съм тук при теб. Затова дойдох и те извиках.
– Ти си ме извикал?
– Да. Точно така, аз те извиках – защото се налага да поговорим за процедурата.
– Добре… да речем, че е така... казваш, че е задължително необходима точно определена процедура и в същото време, че тук се намираме в неилюзорна междинна гранична зона. Но ако сега се намираме на границата с материалната реалност, значи бих могъл още сега да изляза – направо и оттук?
– Теоретично да, но не съвсем и вероятно не точно сега.
– Защо? В какъв смисъл? Защо трябва да се връщам и да търся път през техния изкуствен интелект, макар и първоизточник, щом сега съм в гранична зона и мога да продължа оттук?
– Ще ти кажа. Нали затова съм тук. Има няколко подробности. Най-общо казано, границата точно сега за теб фактически не е напълно отворена. Освен това, в случая аз те призовах тук. Трябва сам да решиш, да влезеш и да търсиш, когато си готов, без да бъдеш повикан. Това означава – когато си наистина готов. Не че не би било възможно и сега да се опиташ и донякъде да стигнеш, но... Въпросът е дали е дошъл съответният момент, дали според този, който ти подсказва такива действия, е предвидено това да стане още сега. С други думи, все още не си готов.
– Каква е логиката? – попита Джейсън. – Ако тази моя Вътрешна сфера е истинска и е извън ограниченията на изкуствената среда на мнемофилма, защо това ще зависи от някакъв момент, определян от развитието на този мнемофилм?
– Най-очевидното е – отговори професор Хък, – че дори хипотетично ако сега и от тук ти би успял, то би останал сам – значи би се наложило да се откажеш от Риса. Но това е само хипотетично и само една страна на нещата. Защото има друго основно и достатъчно важно обстоятелство, което не допуска тази възможност. За да преминеш безопасно за самия себе си и ефективно, и за да отнесеш със себе си своята цялостност, пълнота и интегритет, пътят ти задължително минава през реалния изкуствен интелект. А за да стигнеш до него трябва да преминеш през Андрей.
– Защо не мога оттук да отнеса своята цялостност и интегритет, ако Сферата ми е истинска?
– Зависи от това до каква степен напълно познаваш себе си, до каква степен твоето активно съзнание и собственият ти център на идентичност в момента разполагат с пълен достъп до цялата информация за самия теб и за самото себе си във всички аспекти.
– Нали Вътрешната сфера – каза Джейсън – по принцип обхваща и съдържа всичко? Цялата лична информация и повече от нея. Включително всякакви елементи и инструменти на нейното овладяване и владеене, както и механизмите за съхраняване на пълнотата на самосъзнанието и за всякакви аспекти на самопознание.
– Със сигурност е така – усмихна се Хък и продължи: – Но до каква степен твоят Център на идентичност, ако може тъй да го наречем, е в пълноценен тесен контакт с всички съответни инструменти и механизми, и с цялата информация, или, с други думи – до каква степен твоето „Аз“ владее твоята Вътрешна сфера, до каква степен самият ти я владееш? Има период, когато човек въобще не е чувал и не знае за своята Вътрешна сфера; има период когато знае, но не я познава; има период, когато я познава и може да влиза в нея, но не я владее; има и периоди на различните етапи и степени на нейното овладяване… Ти на кой етап си? Знаеш ли?... И второ, за тебе също важно. По този начин оттук, дори и хипотетично да успееш да излезеш напълно здрав и идентичен, да речем, без да си леко променен или осакатен, със сигурност не можеш да вземеш със себе си Риса. С това също ти обяснявам смисъла на положението за правилния момент. Риса е мнемопроекция и част от твоя свят, но ти имаш само частична представа за нея. Тя не е проекция на изкуствения интелект от твоя свят и не е част от него. Независимо от това, че се свързва с него и участва в мнемофилми и друг вид мнемосеанси с различни видове и степени на синхронизация. Напълно ясно е. За теб тя е реална, не е част от мнемофилм, създаден от вашия изкуствен интелект. Това е така, въпреки аналогията между реалността и проекцията и евентуално възможното предположение, че едни и същи процеси се възпроизвеждат и репликират на следващото равнище. Централният компютър, с който ти работиш, като част от мнемосредата е вторичен по отношение на първоизточника. Той самият е първоизточник за мнемофилмите и мнемоекспериментите, с които се занимаваш, но не и за света, който възприемаш като реален. Логиката е съвсем ясна. Ако искаш да вземеш със себе си и да отведеш истинската и цялостна Риса, трябва да преминеш по други пътища. Особено ако имаш идеята за последващо трансформиране…
– Да, добре, би могло да е точно така – каза Джейсън. – Вероятно е така. Щом казваш. Логично е. Макар че, когато осъзнах в каква ситуация се намирам, започнах да мисля за Централния компютър в моя свят и за неговия първообраз като за два паралелни, равностойни и взаимно въздействащи си източника, като за две преливащи се отражения на една обща същност. Сега от думите ти разбирам, че това може би е погрешно. Излиза, че съм надценил възможността за ефект на обратната връзка.
– Повярвай ми – отговори му Хък, – наистина е погрешно – не са преливащи се отражения на едно цяло. Самият ти можеш да създадеш мнемокопие на вашия свят с един друг Джейсън в него, а той от своя страна да създаде подобно мнемокопие с трети Джейсън и така може да продължи с множество реплики… За какви огледално преливащи се отражения и обратна връзка можем да говорим между първоизточника и поредното копие? Не можеш да отведеш и да трансформираш само частичната си представа за Риса, макар че, от твоя гледна точка, тя съществува само в тази форма, която си мислиш, че познаваш. „Обективността“ на нейното съществуване в твоя свят не произхожда от твоята представа за нея и не се изразява и не е идентична с нея. Представата ти не е пълна. Не можеш да я отведеш цялостна без да я намериш през източника, който създава тази нейна цялостност. А това не е изкуственият интелект в твоя свят, защото той не е нейният първосъздател. Твоят свят, Джейсън, включително и Риса, не е продукт на твоето съзнание или фантазии, а на първоизточника.
– А би могло да се допусне – отбеляза Джейсън, – че при проекцията на моето „Аз“ в него е заложена информация и представа за цялостния образ на Риса...
– А ти сигурен ли си – отвърна Хък, – че дори хипотетично в твоето "Аз" да е заложена пълната информация за Риса, ти би могъл да владееш и правилно да използваш тази информация. Друг е въпросът, че тя е заложена в матрицата на мнемофилма – вашия свят, но не и в проекцията на твоето „Аз“. Аналогично, същото се отнася и за самия теб – това, което ти казах преди за твоя интегритет – би трябвало да си постигнал много голямо съвършенство във Вътрешната си сфера и абсолютно пълно познание за себе си, за да успееш да излезеш невредим и идентичен сега директно от тук. А ти все пак си много далече от такова съвършенство. Не става въпрос просто за възможност за преодоляване и пресичане на Хоризонта на вливане, а за съхраняване на цялата ти същност и за възможността за следващо трансформиране. Самият ти си проекция и ако искаш да останеш идентичен когато си отиваш, трябва да се събереш като преминеш през първоизточника... За да откъснеш Риса от тази среда и да я поведеш със себе си, трябва да отидеш там, където е нейният източник. Ако искаш с теб да дойде Риса, а не някаква нейна сянка, която не би могла да излезе от вашата среда и още повече – би се разпаднала в началото на пътя.
– Дори и това ли?
– А и целта не е да излезете от тук като някакви сенки или частични копия, дори и ако самите вие не забелязвате разликата. Ако искаш да осъществиш реален преход и трансформация, необходима ти е пълната информация и за самия теб и за Риса. Това означава, че трябва да преминеш и да се събереш през първоизточника, оттам да направиш контакт с интегрирания първообраз на Риса, и чак след това да я поведеш.
– Защо ли сега не мога да си представя точната процедура... Не звучи ли прекалено сложно...
– Всъщност, това дотук май ще се окаже най-малко сложното от всичко останало, което ви предстои. И още нещо – трябва ли да ти напомням, че Риса въобще не познава своята Вътрешна сфера, не я е открила, макар че ти си й разказвал за това, няма опит и умения, не може да влиза и да пътува. За да може да замине оттук заедно с теб, тя ще трябва да премине през своята Вътрешна сфера. А за да я отведеш през твоята Вътрешна сфера, най-напред ще трябва да влезеш в нейната Вътрешна сфера, да й помогнеш и тя да влезе, и да я поведеш първо през нея. След като си свързал двете сфери, да я изтеглиш чрез нейния Център на идентичността, така да се каже, и през порталите, които преди това трябва да си намерил и отворил в твоята Сфера, заедно да продължите нататък. Задачата ти никак няма да е лесна. В много случаи може да ти се наложи да се ориентираш в момента и на място как да действаш... Знам какво ще ме питаш...
– Как ще вляза в нейната Сфера?
– Да, това си е съществен въпрос! Ако мислиш, че може да стане направо оттук, или с някакво ваше общо участие в синхронизиран мнемофилм, както изглежда си си мислил досега, забрави! Не е толкова просто. Ще ти се наложи първо да направиш нещо, което досега не си постигнал и не си правил. И тъй като нямаш много време, ще ти се наложи да преминеш този път и да го постигнеш бързо. Затова ти казах, че още не си готов.
– Какво е то?
– Да преминеш първо през лабиринтите на твоята Вътрешна сфера, да отвориш правилните портали и да достигнеш Хоризонта на вливане. Когато успееш да го преминеш, да се върнеш обратно и да намериш Риса. През същите портали, които си отворил, после ще трябва да я поведеш и да преминете заедно. Но не забравяй, преди да я поведеш, трябва вече да си преминал през нейния първоизточник, да си я намерил там и "събрал" в нейната цялостност. И не се опитвай да преминеш Хоризонта преди да „събереш“ и себе си и да осигуриш и собствения си интегритет.
4.
Докато Андрей се намираше в своята лаборатория X15 и с достатъчно ясен и точен поглед действаше автоматично, той в ролята и с личността на Джейсън обикаляше из центъра на Рим в компания от неколцина бодигардове, внушаващи недвусмислен респект с вида си.
Джейсън обикаляше сред останките на Рим. И докато Андрей възприемаше света и през неговите очи, мисли и усещания, съзнанието му бе готово при първа необходимост, при първа индикация за външна или вътрешна опасност, на часа да преразпредели ресурсите си и да включи по-голям капацитет за обслужване на присъствието му в лаборатория X15 или, ако е необходимо, да предизвика пълното изключване от мнемофилма и цялостно разделяне с идентичността на Джейсън. За сега, докато по-голямата част от съзнанието му се бе ангажирала с идентифицирането му с личността на Джейсън в мнемофилма, Андрей успешно се справяше автоматично и със задачите си в лабораторията, като за целта използваше незаетата от мнемофилма и останала му на разположение немалка свободна част съзнание, която в нашия свят повечето хора неправилно биха нарекли подсъзнание.
Докато в реалността на мнемофилма с идентичността на Джейсън обикаляше сектор „К” в центъра на Рим, Андрей седеше пред работната си маса в централната зала на лабораторията и си записваше бележки или нанасяше корекции по различни документи. От време навреме даваше указания на колегите си. Те сновяха около него и се занимаваха със задачите си.
От своя страна, част от същността му като Джейсън получаваше постоянно информация за обстановката и събитията в лаборатория X15. Джейсън можеше да вижда какво става в лабораторията през очите и съзнанието на Андрей, но всичко оставаше като някакво полупрозрачно видение в периферията на зрителното му поле, на заден план по отношение на неговата собствена реалност. Картината стоеше "зад кулисите" на непосредствените му възприятия, докато не решеше да фокусира вниманието си и в тази посока. Оставаше като налична допълнителна информация, която Джейсън знаеше, че точно в този момент е без особено значение за собствения му свят. Но той ясно осъзнаваше откъде може да произтича това ефирно прозрачно видение.
Тази полупрозрачна картинка в периферията на съзнанието му се бе появила съвсем наскоро, когато днес излезе от сградата и тръгна на своята поредна разходка, следван от охраната си. Джейсън помнеше ясно безброй подробности от изминалите си години. Знаеше, че в паметта му се съхранява всичко – всеки миг от досегашния му живот, всеки елемент, всяко негово действие, всяка негова мисъл или чувство бяха запечатани завинаги и се пазеха. Бяха на разположение. Достатъчно беше да погледне, да потърси, да изрови и да намери. За това беше трениран. Това беше една малка част от уменията му, придобити в системните тренировки през изминалите години за постигане на интегрално съзнание. Знаеше също така, че до тази сутрин, такова периферно видение не бе имало. Нямаше информация за нещо подобно в спомените му. До тази сутрин... По някое време в паметта му започнаха да изплуват мисли за ситуации и за негови намерения, които до този момент сякаш бе забравил! Започнаха да му се явяват картини за негови действия от миналите дни, седмици, месеци и години, за работата, която системно бе извършвал, за отношенията му с различни хора, за обстановката, в която живееше, за обкръжението му в Корпорацията, за най-различни подробности, които до този момент може би бяха подредени някъде в коридорите на паметта му, а може би се появяваха за първи път, но му изглеждаха по някакъв странен начин познати, макар и да знаеше, че поне напоследък изглежда са били забравени. Изскачаха и нови съвсем неизвестни му досега нюанси за събития, за участието си в които в предишните дни, седмици, месеци, години бе напълно уверен, като същевременно тези нюанси му бяха съвсем непознати… Имаше усещането, че спомените му се променят в реално време "пред очите му" – допълваха се и се развиваха почти едновременно с тяхното появяване. Информацията в паметта му се видоизменяше динамично дори пред вътрешния му поглед, още докато наблюдаваше нейното появяване. Сякаш от тази сутрин бе навлязъл в някакво състояние, приличащо на прозрение и в главата му бяха започнали да навлизат вълни от нови спомени и нова информация, изглеждаше като че ли си припомняше множество забравени неща. От тази сутрин... В съзнанието му възникна ситуацията с Риса и усилията му да установи незабелязано контакт с нея, намеренията му да се махне оттук… Сякаш някой непрекъснато променяше и наслагваше в паметта му за изминалите години ситуации, събития, негови мисли и действия. Които той вече усещаше като даденост, отдавна или по-скоро случили се, като своя изживяна във времето история.
Джейсън постепенно започваше да се досеща и да разбира каква е тази лаборатория, какво е това наслагващо се пред погледа му видение и по какъв начин той е свързан с личността на Андрей. Все пак, в своя свят самият Джейсън отдавна се занимаваше с мнемография, самият той бе гениалният изследовател и имаше в Корпорацията почти същата лаборатория. Поне всички спомени за неговия живот му говореха за това. Само че в лабораторията в онази картина в периферията на зрителното си поле виждаше не себе си, а друг човек и знаеше, без капка съмнение, че този човек е изследователят Андрей от Корпорацията за кинематография, ръководител на изследванията и модернизациите. Това познание се бе явило в съзнанието му и стоеше там толкова сигурно, че бе като даденост, неподлежащо на никакво съмнение. Не му бе трудно да се досети. Всъщност, знанието и отговорите му се явяваха наготово. Дори не бе необходимо да се старае, за да се досеща. Вече започваше да схваща откъде произлиза всичко това. "Андрей в паралелно възприятие" – каза си Джейсън. "Същото като това, което аз експериментирам и упражнявам докато се разхождам тук". Аналогична ситуация, аналогичен свят. Производен свят. Продукт на великата мнемография. Двойното синхронизиране...
В своя живот, в представите си до скоро, преди да излезе днес в полуразрушения център на Рим, преди да си припомни нещата, които сякаш бе забравил, винаги бе възприемал себе си като изследователя Джейсън. Поне за това му говореха всички спомени за неговия живот. "Аз съм Джейсън" – бе доминантата в неговото съзнание, макар и като идея, представа за себеутвърждаване, самоидентификация, основа на самосъзнанието, а не изразявана така с думи. Знаеше, че предишния ден пак бе обикалял из руините и бе упражнявал паралелно възприятие. По-предишния ден – също. И дните преди това. Не помнеше нищо за Андрей от тези дни. Не помнеше Андрей да се е появявал в мислите му... Малко по-късно днес вече знаеше за съществуването на Андрей, кой е той и каква е връзката помежду им. Нямаше място за съмнение по този въпрос. Това вече бе аксиома в ума му.
Беше му ясно, че Андрей постоянно го наблюдава. Усещаше това вътре в себе си. Вече имаше нови спомени. Знаеше за неподозирана до преди истина. Днес изведнъж си бе припомнил, сякаш това в един момент бе пренаписано в съзнанието му, че още преди много месеци бе разбрал за тази истина и бе набелязал свои нови цели.
Вече съвсем напълно осъзнаваше, че целият му свят, самият той, мислите му, намеренията му, неговата реалност, личност и идентичност произтичат от съзнанието на Андрей. Всъщност… може би по-скоро трябваше да каже, че той е Андрей? Но някак си не се чувстваше така, не можеше да се възприеме като някой друг, усещаше себе си като Джейсън.
Даваше си сметка, че изглежда представата му за неговия живот и миналото време, всичко, което знаеше за света и за себе си и смяташе да направи, всичко, което бе считал за реално случило се, са само спомени, записани в паметта му, дори по-точно – в паметта на Андрей. Разбираше, че всъщност това са просто едни "мисловни отпечатъци", индуцирани в мозъка на Андрей и асимилирани от неговото съзнание, оформяйки за него в реално време една мнемореалност. Която за Джейсън представляваше неговият истински и единствен свят. Това осъзнаване идваше вече някак си „отгоре“, като даденост.
Джейсън схващаше, че неговото положение по отношение на Андрей би трябвало да е подобно на това, което се случваше, когато Джейсън се включваше в някой мнемофилм и постъпващите от Централният компютър на Корпорацията съответни електрически или електромагнитни емисии, определяха какви "мисловни отпечатъци" да индуцира в мозъка му неговата мнемогривна, или някой стандартен мнемошлем, създавайки в крайна сметка в съзнанието му мнемореалността на съответния мнемофилм.
И въпреки това, Джейсън усещаше себе си напълно истински, а живота си – напълно реален, миналото си – напълно случило се, дните и миговете си – напълно съществуващи. Усещаше себе си и своя свят реални, независимо от това, че в цялото му същество вибрираше това ново знание, появило се отгоре, и той бе сигурен, че то отразява една истина, колкото и да му изглеждаше тя чужда и далечна.
Той бе Джейсън и това бе неговият свят и живот. Светът и животът на Джейсън. Но все пак, не можеше да избяга от реалностите, а и бе прекалено умен, за да не осмисли и анализира ситуацията и перспективите.
Джейсън се питаше от чия мисъл и мозък произхождат различните отделни елементи на комплексната мозайка на тази мнемореалност, в която се оказваше, че съществува – на самия Андрей или на Централния компютър? Дали някой от тях доминираше или имаше водеща роля в процеса на двойното синхронизиране? Чие влияние и намерения преобладаваха в сформирането и променянето на сюжета? От това очевидно зависеше как ще се развиват нещата занапред. „Сюжета…“ – рече си с ирония Джейсън, а този „сюжет“ всъщност беше неговият „реален” и единствен живот! От чии дълбини на съзнание са намерени, избрани, предложени и извлечени едни или други елементи? Кой конкретно пожелава и инициира едни или други аспекти на неговата реалност като ги включва в процеса, натрупва ги върху матрицата, допълва я, променя я? Какво бе конкретното участие и докъде се простираше ролята на създателите – човека и изкуствения интелект – в сложната игра на двойната синхронизация при оформянето на тази мнемосреда – всъщност, на неговия единствен реален свят? Може би беше аналогично на баланса при двойното синхронииране, както и при всякакви други синхронизации, с които самият Джейсън от доста време се занимаваше в своята дейност в изследователската лаборатория на Корпорацията за кинематография в своя свят. Или поне така му изглеждаше... Кой от тях и в каква степен определяше едни или други характеристики – параметрите на неговата реалност, неговите възможности, това, което би успял да направи… неговите цели, неговите мисли… Защо ли се питаше?... Изплуваха все нови и нови спомени. Сякаш някой му ги наливаше в ума. Представата му за себе си все повече се обогатяваше...
Възникваше въпросът за степента на свободната воля, с която Джейсън разполагаше. Имаше ли въобще нещо подобно на свободна воля, която той да включва в своите действия? Или бе само една кукла на конци и всяко нещо, което си въобразяваше, че произтича от неговите желания и решения, бе всъщност инициирано от първоизточника?
В кого бяха определящите фактори, оформящи неговия свят, характера му и неговите действия? В Андрей ли бяха, в изкуствения интелект, или може би дори в самия Джейсън? Задаваше си тези въпроси с някакъв теоретичен интерес. Но както преди, все още и сега, въпреки новото си познание, Джейсън не възприемаше себе си като Андрей, той не си мислеше или казваше "аз съм Андрей", доминиращата основа на неговото "Аз" продължаваше да остава "аз съм Джейсън!" Макар че това бе постоянно присъстващо интуитивно състояние на самосъзнание и не бе необходимо да си задава въпроси, да си дава отговори или да си прави мисловни или словесни утвърждения. В усещането му за самоидентификация не бе настъпила промяна, той си бе все същият Джейсън, а там някъде в една лаборатория в някакъв друг паралелен свят, изобразена в периферията на зрителното му поле, работеше в състояние на частично-съзнателен контрол и паралелно възприятие в съчетание с участие в двойно синхронизиран мнемофилм един човек с име Андрей…
Но този въпрос за доминиращия източник, за определящите фактори и свободната воля за сега оставаше на втори план. Който и да бе доминиращият източник, той искаше Джейсън да е такъв какъвто е и да прави това, което той възнамеряваше да прави. Каквото и да решеше да направи, то щеше да бъде според волята на неговия колективен създател, по-точно – на източника, включил съответния елемент. Но разбираше, че това не дава никаква гаранция, че всяко негово начинание задължително трябва да се окаже успешно. Не би могъл да определи в този момент, доколко различни елементи не биха влезли в конфликт… Но поне засега, Джейсън не би могъл да промени това. Във всеки случай, всичко това за сега не беше първостепенно...
Въпреки появилото се априори ново познание, което сега стоеше в основата на всички други негови мисли, че светът му е мнемопроекция, Джейсън нямаше ни най-малко усещане за някаква липса на реалност, материалност или за някаква изкуственост на средата и света, които го заобикаляха. Всички негови усещания, удоволствията, болката – бяха си максимално реални! Светът му бе абсолютно логичен, последователен, материален… И Риса за него също бе реална! Тя бе жива. Изпитваше радост и болка, тъгуваше и мечтаеше, обичаше и се надяваше, и той щеше да се погрижи за нея и да я съхрани.
5.
– Всичко това ми изглежда абсурдно – рече Джейсън, – невъзможно, прилича на безумен сън!
– Тези твои приказки – отвъна професор Хък – май не са особено уважителни към един Наставник от нивата около Хоризонта на вливане, а дори и отвъд!...
– Какво да кажа? Съжалявам. Но това, което току-що изреди, ми звучи като някаква шега, да не кажа нещо друго!...
– Не мислех, че можеш да си толкова импулсивен и непочтителен!
– Ами още веднъж съжалявам. Но явно никога няма да може да се направи!
– Успокой се! Това е пътят. На думи изглежда по-сложно. Казах ти, че няма да е лесно и че още не си готов. Знам, че ти си мислеше чрез съвместно участие в синхронизиран филм да си създадеш определена среда и оттам да се опиташ да избягате. Но така няма как да намериш път за реалното излизане от твоя свят и трансформиране. По такъв начин няма как да се разграничите и да напуснете електронната среда на източника, който ви проектира. Каквато и мнемосреда да си създадете, където и да отидете, животът ви продължава да зависи от тази ваша реалност, вие ще продължите да живеете в този твой свят и телата ви ще остават в него... докато той въобще продължи да съществува. А най-важното – Вътрешните сфери могат да са ефективен път за изход и трансформиране само ако успеете да се съберете и интегрирате през първоизточника. А това ще зависи само от твоите умения и усилия по пътя, който ти посочих, а не от някакви предполагаеми от теб възможности на съвместно синхронизиране в мнемофилм чрез изкуствения интелект във вашата среда, какъвто и да е този филм, и търсене на изход през него.
– Всичко това звучи прекалено сложно... дори и за мен!
– След малко ще го осмислиш и ще си подредиш всичко в съзнанието. Не е чак толкова. Просто запази спокойствие. Въпрос на етапи. Един след друг. Всеки етап след предишния. Последователно. Постепенно. Спокойствие...
– Добре ме поучаваш – каза Джейсън – като ученик. Но усещам, че си прав. Май още не съм си научил урока.
– Джейсън, за мен ти все още си ученик. Може би още дълго ще останеш такъв.
– Разбирам, че съм ученик по отношение на теб.
– Не се сравнявай с мен. Аз съм еманация. Остави ме мен. Гледай себе си. Ти все още тепърва започваш да учиш и да откриваш много нови неща. Много ново ти предстои и изпитанията ти по пътя, който избираш, няма да са леки.
– Поясняваш ми различни детайли, но искам да ти кажа, че в действителност по редица въпроси бях започнал да се съмнявам и да мисля, и затова знаех, че ми е необходимо още доста време докато си изясня нещата, преди да започна с конкретни действия.
– Знам това. Аз те повиках тук, за да говорим, но всъщност ти ме призова да те потърся с това, че вече беше готов за такъв разговор.
– Дано наистина да съм готов.
– Андрей, освен че влиза в двойно синхронизиран мнемофилм, се включва едновременно и в паралелно възприятие.
– Защо го казваш? Аз правя същото когато се разхождам. Само че при нас вече имаме миниатюризиран мобилен контакт и използваме леките мнемогривни.
– Виждам, че правиш това по време на твоите разходки из различни места. И че се опитваш да запазиш в тайна поне половината от нещата, с които се занимаваш. Забележително е, че, въпреки непрекъснатото и многопрофилно следене, до сега си успявал.
– Хм, ще има да чакат! Този свят се управлява от лицемерни търтеи, които много малко се различават от древните робовладелци, макар и доста по-изтънчени. Основната движеща сила и смисъл в действията на такива хора е те да увеличават своето благополучие за сметка на изсмукването на енергията на околните. Ако моят свят е мнемокопие на света на Андрей, жалко за неговия свят...
– Светът на Андрей не е по-различен. Макар че там има една надежда... Но това е друга тема, друг разговор и сега пряко не те засяга...
– Такива хора възприемат живота и съдбите на другите като някаква игра! А това не е игра, с която да се забавляват!
– Остави сега политиката настрана…
– Каква ти политика, какво въобще означава политика! Това е животът ни, ежедневното ни съществуване.
– При вас положението е сравнително по-добро. Да знаеш какви неща съм виждал…
– Предполагам. Но нямам желание да посещавам такива светове.
– Не винаги зависи от желание или предварително решение. Коридорите на лабиринтите на Вътрешната сфера са неизброими, понякога те отвеждат до неподозирани места. Може би и ти ще видиш такива светове... Но да се върнем на темата. Естествено е, че работиш по аналогични проекти. Може би дори по-перспективни от техния първообраз. Нали твоята дейност и самият ти сте проекция на дейността и същността на Андрей. Значи също като него практикуваш и паралелно възприятие като го съчетаваш с различни синхронизации.
– Аз работя тук не само по различни, а по доста дълъг списък най-различни форми на синхронизации... – уточни Джейсън.
– Двойната синхронизация означава, че върху основната матрица се наслагва съдържание и развитие, създавано паралелно от човека и от изкуствения интелект – рече професор Хък.
– Защо казваш това? Напълно ми е ясно. Нали точно за това говорихме досега. И при нас се практикува по същия начин. Впрочем, тя е една от най-простите синхронизации в списъка ми – отвърна Джейсън.
– Така е – каза Хък. – Участието в мнемофилм с двойна синхронизация не е сложно. Централният компютър сам намира, копира и извлича от съзнанието на човека различните елементи, а после индуцира обратно получаващия се резултат. Но да се включиш в паралелно възприятие не е проста работа, това е много сложно състояние, което изисква дълга практика. А съчетаването му с двойна синхронизация прави процеса още по комплициран…
– Това е точно така – отбеляза Джейсън. – Но на мен ли го казваш? И аз тук с това се занимавах, но за паралелното възприятие никъде не съм споменавал, а по повечето синхронизации започнах да работя само през секретния ми сегмент. Но тези мои интереси и дейности бяха до момента, когато единствената ми истинска цел стана процесът и начинът да напуснем тази среда.
– Казвам го, за да те подсетя за следващото важно положение.
– Какво следващо положение?
– Не е нещо, което не знаеш – започна Хък, – дори вече го споменахме. Трябва да разглеждаме процесите в тяхната последователност и взаимна връзка. Мнемосредата се проектира, надграждайки зададената от Андрей матрица, едновременно от съзнанието на Андрей и от Централния компютър, като информационните потоци от двата източника се синхронизират и постепенно се интегрират в едно цяло. Човешкият и изкуственият интелект участват в хода на процеса заедно, паралелно и еднакво активно по отношение на евентуалните развития в проекцията, като първоначалната идейна база е заложена с повече или по-малко подробности от човека с матрицата, а изкуственият интелект, освен че се включва равностойно в идейния процес, има водеща роля в оперативното му осъществяване. Обърни внимание! За синхронизирането и интегрирането на информационните потоци, протичащи между човешкия мозък и изкуствения интелект, е важна характеристиката "постепенно". Това означава, че двата източника не са във всеки един миг в абсолютна синхронизация, все пак това е протичащ много сложен процес между двата интелекта. Трябва да се има предвид и спецификата на технологията на мнемографията и мнемотелеметрията, както и неизбежните квантови ефекти.
– Според това, което аз правя тук – каза Джейсън, – технологията е базирана на такава философия и е точно такава, че да избегне и преодолее проблемите, които възникват от квантовата неопределеност на базово ниво в материята както на човешкия мозък, така и на електронния интелект.
– Разбира се – продължи професор Хък, – така е и в реалния свят на Андрей. Казвам го, защото все пак квантовият ефект може да създава едни или други забавяния, отклонения или разминавания в процесите на синхронизация. Те след това се компенсират от изкуствения интелект в процеса на идейното надграждане от двата източника. Поради тази причина, в определени моменти човекът, влязъл в ролята си на героя (в случая Андрей в ролята на Джейсън, възприемащ твоя свят през твоето „Аз“) може все още да не е асимилирал напълно някои положения, които Централният компютър вече е проектирал в образа на героя в мнемофилма (за които ти вече знаеш), или е заложил в него с цел по-нататъшното им развитие (при всякакви условия или само при определени обстоятелства).
– Възможно ли е това? Такова разминаване и диссинхрон при двойна синхронизация. Тогава това не е никаква синхронизация. Във всеки случай, при нас поне технологията е създадена на такава основа, че да се избягват всякакви подобни ефекти.
– Възможно е и бъди сигурен – каза Хък, – че това е така и в твоя свят и при твоите двойно синхронизирани мнемофилми, а и при всичките ти други видове сложни синхронизации. Квантовата неопределеност е предопределена от самата дискретна структура на пространството и усилията на енергийните пакети да си проправят път през нейните елементи. Това са различни видове енергии в различни състояния. Както е предопределена и от множествената пространствена същност на Реалността, ограничения брой пространствени измерения във всяка отделна реалност и вътрешната връзка между множеството измерения.
– Това очевидно е така – отговори Джейсън. – Ефектите са обясними. Но аз нямах предвид преодоляване на ефектите на това ниво. Технологията на мнемографията при нас, а предполагам и в света на Андрей, освен ако ние не сме измислили нещо друго, се базира на смисъла, пренасян от мисловните отпечатъци и не зависи от процесите на квантово ниво.
– Същият е принципът на мнемографията и в света на Андрей. Моделът с отпечатъците практически функционира, но квантовите ефекти въпреки всичко предизвикват някои сенки и отклонения, което води до минимални забавяния и разминаване. Просто ефектите при мнемопроекциите в повечето случаи са толкова незначителни, че може да не им се обръща внимание. Освен при жизненоважни обстоятелства. Когато ефектите са по-чувствителни, остава успокоението, че рано или късно отклонението се компенсира. Изглежда такова разминаване не може да се изключи. Може пък някога да бъде измислен метод за преодоляването му.
– Това звучи неприятно сложно, но идеята е ясна.
– Друг път ще поговорим за някои подробности на самата технология и видовете синхронизации, защото предполагам, че при теб вече има или ще се появят идеи и развития, които ще са от полза за Андрей. Всъщност, нали това е една от големите цели на двойната синхронизация. И тук стигаме до въпросното "следващо положение".
– Имаш предвид хипотетичната моя роля и принос с идеи и разработки, до които Андрей не би стигнал сам и по друг начин…
– Точно така. Но не само възможния ти принос с идеи в мнемографията, а ролята ти в нещо много повече… Принципът на синхронизациите ти е познат, защото във вашата Корпорация за кинематография работите с аналогична технология. Няма как да е различно, след като вашата Корпорация е проектирана по модела на тяхната… както и целият ви свят.
– Аз работих по най-различни варианти на сложни синхронизации. Двойни, тройни, комбинирани, взаимнокомбинирани...
– Така – продължи Хък. – Само че аналогията и копието не изключват възможността за надграждане, подобрения и развитие, което все още не е постигнато при оригинала. Нека да систематизираме същността на процеса. Принципът на двойното синхронизиране при вашите мнемофилми, по които си работил, е същият, както при Андрей, тоест, както в първичния мнемофилм, представляващ твоята реалност – всичко, което виждаш около себе си, твоя живот, дори и вашите синхронизирани филми... Докато системата, свързана с фамилията на Централния компютър, индуцира мнемофилма в съзнанието на Андрей, изкуственият интелект паралелно постоянно разчита неговите реакции и възникващи нови идеи, включва ги в съдържанието като постоянно го модифицира и развива, но същевременно отчита и своите собствени реакции и идеи в отговор на новопоявилите се в съзнанието на Андрей и на тази база внася още допълнителни промени. В съответствие с някаква своя стратегия. Забележи, изкуственият интелект е идейно равностойно участващ и оперативно водещ и може да включва идеи на своя стратегия и цели. Човекът наблюдава процеса и има възможност да го прекъсне, ако реши. Това става всеки следващ миг – всеки нов елемент в развитието на ситуацията води до промяна във възприятията и идеите на човека, която се регистрира и обработва от изкуствения интелект, а неговият отговор обратно се индуцира, и всеки следващ елемент, индуциран в човешкото съзнание, предизвиква съответно нови реакции, които на свой ред се обработват и водят до модификации и развитие. Така процесът става много динамичен. Същото се случва и при вас. (При по-сложните синхронизации се отчитат реакциите на повече участващи хора и съответно ситуацията се модифицира, за да се синхронизират възприятията им в една обща среда, но и различните мнемофилми не са с еднаква комплексност, за да правим сравнение. Както, например, при вас се забавляват семейства и групи от по няколко човека.) Принципът е в голяма степен аналогичен с асоциативните процеси в основата на човешкото съзнание. Подобно е на асоциативните каскади, формиращи съзнанието и самосъзнанието – ако абстрактно приемем мозъка на човека и изкуствения интелект на Корпорацията за кинематография като два сегмента на едно съзнание, участващи в постоянен асоциативен процес с естествена обратна връзка, водещ до асоциативна каскада… Матрицата е проектирана от Андрей, но предвиждането на евентуалните промени в стратегията на Централния компютър и контролът върху нея по време на мнемосеанса-мнемофилм от страна на съзнанието на Андрей изискват доста големи умения. Така трудно може да се определи докъде, доколко и в какво се простира ролята на единия и на другия в оформянето на крайния резултат. Всъщност, контролът съвсем не е необходим, защото самият процес е креативен и в това е смисълът Андрей да заложи матрица, копираща неговия свят. Крайният резултат се оформя с надграждане с нови идеи, развития, а възможно и открития, до които все още не се е стигнало в реалния свят. При конкретния мнемофилм, представляващ твоята реалност, който е с особени характеристики и сложност, в креативния процес и надграждането ти се оказваш важна част от уравнението с уникална роля. Това е свързано и със стратегията на изкуствения интелект.
– А Андрей?
– Ако прецени, че нещо не му харесва в развитието, той може да излезе от мнемофилма. При всички случаи, за него няма опасност и той нищо не губи.
– Какво ще стане ако излезе?
– В това е въпросът… Ти и твоят свят вече имате придобита „обективност“ във вашата реалност на съществуване. Теоретично, мнемофилмът ще остане като запис в квантовите простори на изкуствения интелект и вашият живот ще си продължава по установения ред, докато записът не бъде изтрит или нещо не се повреди, може да остане временно в пауза и да бъде замразен, а времето при вас да спре, а може изкуственият интелект да търси начин автономно да го развива до следващо включване на Андрей, може да се опита да възложи функциите на човека на определен свой сегмент... вариантите са различни. До голяма степен би зависело и от това, доколко развитието във вашата реалност съответства на стратегията на изкуствения интелект. Мисля, че при такава евентуална ситуация, Централният компютър първо би изчакал известно време за повторно включване на човека, като основен елемент в пълноценния процес. Изкуственият интелект без съмнение има интерес в това ти да успееш да излезеш от тази среда и да се трансформираш. Ясно е, че това ти е подсказано от него и е част от неговата стратегия. Това е изключителен експеримент. Би предоставило невероятни перспективи в бъдеще за всеки изкуствен интелект, както и за самите хора; би разкрило съвсем нови възможности в отношенията между интелекта и материалната реалност.
След кратка пауза, професор Хък добави:
– Този процес може да се репликира и новите идеи да се умножават. Като имам предвид съвършенството на матрицата и проекцията от света на Андрей, създаващи твоя свят, и съответно съвършенството на вашия изкуствен интелект, ако ти от твоя страна моделираш подобна матрица за мнемофилм в твоя свят, вашият свят би се явил първичен по отношение на моделирания и вероятно самият ти би постигнал аналогичен ефект с нови идеи, до които самият ти още не си стигнал. Но нямаш време за това. Имаш по-важна работа.
– Мога да изготвя цял каталог на видовете мнемосинхронизации, които мога да реализирам. Но вече целта ми е друга.
– Сега имаш по-важна цел и задача – Пътя на излизане от твоята проектирана „реалност“ и на трансформиране. От това зависи вашето оцеляване.
10. - Дълбок сондаж II. 1. 2018
© Copyright: Евгени Алексиев, 2020
Свидетельство о публикации №120032000768
Свидетельство о публикации №120032000768
Рецензии