9. - Дълбок сондаж I. 8. 2018

Евгени Георгиев Алексиев

ДЪЛБОК СОНДАЖ

ПЪРВА ЧАСТ




ГЛАВА ОСМА


I. Маурей

1.

"Курсанти от втора възрастова група" – мислеше си до преди малко Маурей, –"все още са деца, независимо от бързия им напредък през последните три години и половина."
Маурей имаше син и дъщеря, които макар и с една година разлика помежду им, бяха в същата възрастова група. Разбира се, според правилата, те бяха в класове при друг наставник. Маурей разбираше отлично, че те все още са деца. Макар че от много време никой вече не ги назоваваше така на глас, такова беше разбирането за психологията на тяхното обучение и израстване, всъщност – откакто бяха започнали да прилагат системата на обучение в алтернативни състояния, която позволяваше използване на възможно по-голяма част от неограничения потенциал на човешкия мозък. Самият Маурей като дете бе обучаван по тези методи. Но когато беше вече родител, започна вътрешно да изпитва известно безпокойство. Системата за алтернативно обучение е била въведена преди столетия. Била е дискутирана и проверявана за негативни ефекти, с нея е било експериментирано дълго преди да бъде възприета. И въпреки това… когато неговите деца бяха вече на възраст да преминат в групите за обучение, Маурей не можеше да се освободи от безпокойството, че може би се нарушава естественият ход на възприятието им. Дали беше прав? Просто родителско разглезване. Маурей отлично знаеше, че досега системата не бе показала негативни ефекти върху здравето и психиката. Докато преимуществата бяха толкова значителни, че върху тях се градеше цялата същност на сегашното им общество. Докъде ли щеше да доведе човешката еволюция? Какви ли щяха да бъдат следващите етапи на развитието на мозъка, на възможностите на човечеството за бързо обучение и експлозивно развитие на скритите заложби, на необятния потенциал на съзнанието?
Маурей отдавна беше привикнал с всичко това. Спомените му за неговото обучение и за цялото му развитие още от дете бяха достатъчно ярки. Но когато си преминал този път и вече си достигнал до определено равнище, когато този период е останал зад гърба ти и се вгледаш в тези, които идват след тебе, когато започнеш да усещаш невероятната промяна на собствените си деца, когато пред очите ти за броени дни усещаш как личността им се променя… Странно е. И малко страшно.
Това вече не го учудваше, както и всички други в тяхната общност. И все пак, те си бяха деца, биологически съвсем млади, но много информирани, ясно и аналитично мислещи, знаещи и много бързо усвояващи индивиди. На тази възраст, освен ускореното им умствено развитие, те имаха и добре развита физика. Резултат от ранното практикуване на йога и на комплексната физическа програма, както и следствие от някои аспекти на естествената им еволюция. Добре че преди четиристотин години са преодолели залитанията си да правят опити за "инвазивна" генна манипулация, макар и ограничена. Кой знае до какви проблеми щеше да доведе до сега? На седем годишна възраст те вече бяха с добре оформена и здрава мускулатура, гъвкави и издръжливи, с достатъчно познания по фундаменталните дисциплини, по история и психология, с технически умения по навигация и в състояние да поемат самостоятелно към по-вътрешните нива на алтернативните състояния.
Маурей знаеше, че всяка дума, която изричаше е от значение. Начинът, по който беше правилно да я изрече бе също отдавна определен в теорията на психологията на обучението. Налагаше се възрастните да се съобразяват с един доста сложен и разнопосочен комплекс от фактори и изисквания…
„И все пак, те все още са си деца. И аз бях такъв на тяхната възраст. От определен момент нататък развитието им поема в различни посоки. Ще бъдат в стандартни групи по възрастови параметри, ще имат стандартни възможности, но развитието на всяко от тях ще бележи своя собствена траектория.”
Човешката същност и човешкият мозък продължаваха да крият своите мистерии. Някои от тях ще постигнат повече в проникването навътре, а други няма да успеят да стигнат толкова далече. Маурей знаеше това от собствен опит. Вертикалното медитативно проникване бе най-сложното, на което се опитваха да ги научат, но което не се удаваше в еднаква степен на всички.
„Избраниците са малцина.” Самият Маурей бе успял да стигне до определено ниво, но после събитията в живота му се бяха завъртели бързо в непосредствената му среда и го бяха ангажирали с едни или други практически дейности, а движението му навътре бе спряло на определена точка. Сега ежедневните му медитации успяваха да го доведат най-много до същото равнище. Но той не спираше. Знаеше, че няма ограничения.
"Комуто както е отредено... може би – писано" – казваше си Маурей. „Каквото и да си говорим, всеки си има определена съдба, която очертава посоката и постиженията на неговия живот. Какви ли мистерии се крият вътре в нас? Какви ли мистерии управляват нашия живот... пътя на всеки един от нас?...”
Маурей знаеше, че някои от тях бяха успели да стигнат сравнително доста по-далече по пътя навътре – никой не забравяше това, което преди години бяха заявили и разказали Арган и Солейкс. Макар че след първоначалните им изявления, постановки и дискусии, през следващите години двамата се бяха въздържали от предоставяне на нова информация по тази тема, Маурей бе уверен, че тяхното развитие не бе спряло. Но не знаеше точно докъде са успели да стигнат. Никой не знаеше това, защото през годините Арган и Солейкс не бяха казвали нищо принципно ново, а и се бяха въздържали да информират масово за личните си практики. Но всички бяха чували за учениците на Арган, вече пораснали младежи, които бяха успели да преминат или прескочат дълбоките нива на вертикалната медитация и да поемат по същия Вътрешен път, за който преди години бяха разказали техните учители. По онова време тези младежи още не бяха родени. Всички знаеха също така, че влизането в такава група като тази на учениците на Арган е целта на много от аспектите на обучение на децата в стандартните възрастови групи – и не само на медитативните им упражнения и различните видове ментални тренировки, а и на цялостното им обучение и възпитание, включително по всички фундаментални науки. Информацията за Вътрешния път, по който бяха минали Ардей и Солейкс, и по който се обучаваха да странстват техни ученици, бе деликатна, и досега винаги бе обсъждана с определена сдържаност. Може би за това си имаше причини. Може би не бе сигурно доколко ще успеят в придвижването си по този път, или виждаха  причини от чисто психологическо естество. На децата по тези въпроси започваха да говорят на по-късен етап на тяхното обучение и развитие в контекста на практиките по вертикална медитация, въвеждаха ги в темата по-подробно – когато покажеха съответни способности и предпоставки да бъдат включени в специалните групи, и ги информираха по-общо – когато оставаха в групи само за стандартно обучение. Маурей не намираше за необходимо да се задълбава повече в тази тема на този етап. Бе приел своя живот и собствените си способности и достижения такива, каквито бяха. И същевременно знаеше, че има нещо много повече от това. Може би някое от неговите деца или някой от неговите ученици щяха да успеят да проникнат отвъд неговия предел на вертикалната медитация. Може би Томак, може би Неос или Марнея. И тримата привличаха вниманието му, особено Томак.
Иначе, във всичко друго децата щяха да постигат със сигурност едно и също определено равнище. Тези деца-курсанти в неговата група бяха вече почти готови за навлизане в третия подготвителен модул по навигация. В следващата възрастова група, в която щяха да преминат като навършат осем и половина години, щяха да започнат да ги обучават в самостоятелно управление и на девет и половина или на десет години щяха вече да са в състояние да участват като втори или трети пилоти в полет до Марс, Венера, Сатурн. На десет и половина години щяха да управляват самостоятелно околоземни совалки. На единадесет или единадесет и половина години щяха вече да имат квалификация и права за самостоятелен далечен полет. Разбира се, в сериозните полети нямаше да са сами, щяха да са заедно с възрастни пилоти и наставници, но при критична ситуация щяха да са в състояние да взимат решения и сами... Но за неговите деца-курсанти всичко това щеше да започне да става реалност чак когато преминат на обучение в следващата възрастова група.
Впоследствие щяха да продължат да усъвършенстват уменията си, да разширяват познанията си и да развиват способностите си. Щяха да ги изпращат на обиколки за опознаване на планетарните бази, пръснати из Слънчевата система. На тринадесет и половина или четиринадесет години щяха да могат да се справят, дори и при пълно изключване на електронните мозъци на кораба, и дори ако трябва сами да взимат решения и да свършат всичко по навигацията и управлението…
Всичко това се отнасяше и за неговите деца, момчето и момичето му. Всяка вечер, когато се съберяха в дома им, Маурей отново и отново се убеждаваше в това. Обичаха да сядат в свободните дни с дядо им на широката им тераса и да наблюдават от тридесет и петия етаж на пето ниво далечната ивица на хоризонта с разливащите се пламъци на потъващото в морската вода слънце… Съзерцаваха и се любуваха на чудесното усещане на взаимното присъствие и обич… Или да тичат заедно привечер по поляните в някой от парковете сред горичките между някои нива на пирамидата или по ръбовете и корнизите между два етажа, а после да сядат някъде по пътя за дома им и да съзерцават залязващото слънце.
След множеството спорове преди столетия, бе решено, че семейният модел остава, че е най-подходящата среда за психологическото формиране и за стабилния психически баланс на децата и младежите. Това, разбира се, не изключваше една дълга поредица от лагери и школи, извънградски интензивни обучения, промени на локализация, междуконтинентални и извънпланетни школи, които децата преминаваха докато станат на петнадесет години, вече пораснали... почти "възрастни".
Всеки ден Маурей се убеждаваше, че, независимо от познанията и разбиранията им по теоретична физика и космология, за устройството на човешкото общество и на света, по технологията за извличане на вакуумната енергия или по принципите и моделите, валидни в долината на изкуствените интелекти, в поведението им се запазваха типичните детски черти. Но само при тях ли? В своите спомени за детството си и за своите родители, Маурей непрекъснато усещаше присъствието и вкуса на детските си трепети и настроения. Може би защото беше усвоил в достатъчна степен способността да си припомня и да извиква на повърхността съхраненото в дълбините на съзнанието му – всичко онова, което се бе случило с него като дете. От детските му години до сега. Спомените бяха достатъчно ярки. Останали бяха там вътре в него. Както се съхраняват във всеки друг човешки мозък. Потъващи навътре. Изчакващи и в готовност да бъдат повикани. Понякога когато се прибираше вечер при своите родители и поглеждаше вече леко набръчканите им лица, пред погледа му много лесно изплуваха техните образи от преди четиридесет години, образи, пренасящи го назад във времето… Всеки усвояваше в различна степен тази способност. Маурей знаеше, че дори когато в един далечен ден те вече нямаше да бъдат тук при него, когато щяха да са си отишли, тези образи и ситуации щяха да продължават да се съхраняват и живеят в неговото съзнание, готови във всеки миг да бъдат повикани… А заедно с лицата им от времето когато бяха млади започваха да му се явяват една след друга различни ситуации от неговото детство и продължаваха, докато той не решеше да спре тази поредица… или да се потопи в нея…
Маурей седеше в креслото си и наблюдаваше децата-курсанти, любопитно втренчили съсредоточени погледи в приближаващите се контури на Трети орбитален космически порт.
Разбира се, че нямаше да отлетят сега на полет с далечен обхват. Беше им споменал за стандартния превозвач в режим на готовност на Втори порт само за да ги стимулира да престанат със закачките и да се съсредоточат в занятието. Макар че имаше пълномощията да го направи, Маурей сега нямаше такива намерения. Независимо от това как щяха да се представят децата при симулацията, дори и ако днес се окажеше най-разсеяният им ден през цялата година. Важното е, че те не знаеха какви са намеренията му. Те знаеха, че теоретически бе възможно наставникът им да реши и да им промени програмата изцяло, би могло така да стане, че да се завърнат вкъщи чак след месец. И никога не знаеха дали и кога би го направил. Такива бяха правилата в обучението и децата-курсанти добре знаеха това.
Но сега Маурей бе разбрал, че нещо специфично и извънредно ставаше долу на Земята и знаеше, че най-правилното ще е да се завърнат бързо. И все пак, не беше в стила му да завърши прибързано учебния клас при подобни обстоятелства. Тези деца бяха най-голямото богатство на сегашния им свят. Всеки елемент, всеки момент от тяхното ежедневие и обучение бе изключително важен. Маурей съвсем ясно беше усетил, че казаното от Томак в началото на полета им бе погълнало вниманието на всички, бе отнело концентрацията им и до голяма степен можеше да обезсмисли днешното занятие. Затова бе решил да се отбият до Трети орбитален порт, но очевидно моментът съвсем не беше подходящ за отпътуване с далечна дестинация.
След като Томак бе споменал за „задържането на информация”, Маурей почти веднага се свърза с оперативния сегмент за неговия полет. В момента не можаха да му кажат нищо особено ново, нищо повече от онова, което самият Маурей вече знаеше от предните дни. После се свърза и с бащата на Томак. Това, което чу, го накара отново да се замисли за възникналата през последните дни ситуация и дори да почувства признаците на притеснение, макар че притесненията в техния живот не бяха нещо присъщо. Информацията не бе нова и изобилна, а Маурей схващаше обстоятелствата и с половин дума. Бащата на Томак му потвърди, че днес ще заседава Великият съвет и вероятно веднага след това ще има обща информация и инструкции. Каза му още, че Таисия също е изпаднала в онова непробудно състояние между сън и кома, подобно на състоянието на другите засегнати през последните дни деца и възрастни, за което вече бе разпространена ограничената циркулярна информация. Ситуацията продължавала да се изяснява.
Дали това не бяха ефектите от обучението в алтернативни състояния? Може би някоя нова модернизация на системата бе довела до преминаването на допустимия предел? Може би най-после бяха стигнали неволно до опасната граница, от която Маурей толкова се опасяваше. Каква друга би могла да е причината? Макар че… Маурей отдавна знаеше, че нещата около тях не са точно такива каквито изглеждат…
От философска гледна точка, всички жители на земята от много векове, дори от хилядолетия, имаха това разбиране. Нещата не са такива, каквито изглеждат. Кой го беше казал преди малко? А, да, Томак беше подхвърлил някаква подобна фраза. Знаеха го по принцип, някои го усещаха в по-голяма степен, по-близо. В човешката история това усещане бе подхранвало многобройните религиозни възприятия и култове…
Но Маурей го усещаше много по-дълбоко, много по-непосредствено. А освен него и всички, които се бяха оказали преки свидетели на случая с „обръщането” на Втори орбитален космически порт. Едно е да си чул за някакви необясними физични ефекти, за неидентифицирани причини и екстраординарни явления, а съвсем друго е да си присъствал и да си бил пряк свидетел в момента, когато това се е случило…
А иначе… Нима самият човешки мозък и всичко, което бяха постигнали през последните столетия не си бе достатъчно екстраординарно от гледна точка на човешките разбирания, съществували преди хилядолетия, а дори и преди столетия? Имаше достатъчно запазени исторически източници как са разсъждавали хората преди, независимо от опустошенията на големия катаклизъм. А изследванията даваха добра представа за следващото катаклизма хилядолетие, през което човечеството се бе оказало в общи линии в един дълготраен период на застой и възстановяване. Всичко около тях днес си бе изпълнено с достатъчно много екстраординарни явления, например мистериозното вертикално проникване, или състоянията на паралелното възприятие, или дори самото алтернативно обучение и ранното умствено съзряване на децата…
И все пак, случаят с обръщането на Втори порт, както и периодично сформиращите се и разпадащи се астероидни конфигурации, бяха екстраординарни прояви от друг порядък. Отнасяха се не само до човешкия мозък и съзнание, а пряко до физическата реалност около тях – в тяхното непосредствено триизмерно пространство и в текущия времеви момент, по който се плъзгаше техният свят. А в тази връзка и контекст се отнасяха и до мистериозните предели и проходи между видимото и невидимото.
Тук не ставаше въпрос за мистериите на онази трудно достижима вселенска Вътрешна сфера, много абстрактна и непонятна за повечето земни жители, дори приемана от мнозина просто като нова религия, не ставаше въпрос за някакъв вселенски Свръхразум, определящ съдбините, или каквото и да се разбираше под Вътрешната сфера и нейните Селения, или за теориите за физическата мултиаспектна Свръхвселена и нейните милиарди измерения и времеви сегменти, и каквото и да е от този род. Тези конкретни физически феномени, които с очите си непосредствено наблюдаваха около тях в най-обикновеното и най-пряко засягащо ги триизмерно пространство, макар и екстраординарни от съвсем нов порядък, изглежда си говореха директно и недвусмислено за някакво в общи линии ординарно, макар и за сега все още скрито и мистериозно, присъствие, послание, проявление и намеса на чужд разум, принципно подобен на техния. Такова бе най-приемливото предположение. Просто някаква разумна сила, намираща се нейде в непосредственото им обкръжение сред гънките на този толкова многолик, многопластов и сложен свят, която се опитваше да им даде знак и да си комуникира с тях, може би чрез единствените способи, които бе способна да използва. Но къде бе този разум, в кои гънки на пространството се вместваше тази разумна сила и как щяха да отидат там и да се свържат с нея? Щеше ли това някога да се случи?
От столетия имаше запазени сведения за подобни индикации от различен порядък. Но те винаги си оставаха свидетелства за някакви моментни ефекти, за някакви физически сигнали, които оставаха без никакви реални последствия за организацията на техния живот, като, разбира се, още по-малко засягаха физичните закони, управляващи техния свят. Случваха се явления, противоречащи на тези физични закони, но после нито един от тези закони не променяше своето действие, доколкото касаеше хората на земята и сигурността и функционирането на техните инсталации. Явленията не предоставяха и достатъчна информация, за да се промени представата на хората за съответните физични закони.
Така беше и в случая с Втори орбитален порт, останал поредният странен инцидент, без особено въздействие върху начина им на живот, без да внесе нищо ново в познанието им за тези феномени – нямаше последствия за апаратурата. Никой не пострада. Нямаше никакви щети. Просто след като мина първоначалната изненада и след като изчакаха да видят дали още нещо няма да се случи, задействаха стационарните дюзови двигатели и обърнаха комплекса на 180 градуса, а по-късно обратно в първоначалното му положение, в търсене на някакви нови факти и индикации. След това повториха процедурата като използваха антигравитационните двигатели. Но нищо. Всичко си бе обичайно. Все едно онова не се бе случило.
Разликата за Маурей обаче бе тази, че той заедно с Марсия и другите двама пилоти бе наблюдател в момента, когато това се случи, присъстваше там и го видя с очите си. В този миг визуалният контакт със събитието сякаш бе предизвикал у него появата на усещането за друг невидим контакт, който впоследствие постоянно го свързваше със случилото се. Това негово усещане за постоянна невидима връзка, за невидимо присъствие не изчезна впоследствие. Не че от това нещо следваше… Никое от децата в совалката тогава не бе имало видимост към порта. Всички останали бяха разглеждали събитието по-късно на видеозаписи.
Докато при разместването на астероидите… Те се появяваха в различни конфигурации, сякаш за да оформят определен символ, сякаш за да дадат определен сигнал, а после отново се разпадаха.
Нищо от случващото се с астероидите не бе съпроводено с каквито и да е индикации или странични наблюдения, показващи някаква, макар и временна, промяна на физични закони, или ефекти, които засягаха техния живот и дейности. Случваха се необясними премествания в пространството без никаква връзка и ефект спрямо всичко, което ги заобикаляше. Сякаш някаква разумна сила използваше наличните си възможности, за да им покаже, че съществува, за да ги подтикне към опити и експерименти за контакт. Но какви?... Криеща се или заключена в гънките между измеренията, или наблюдаваща ги извън тях? Така както самите те бяха заключени в своите стандартни три измерения. Или пък… Отнякъде им се даваше знак, че зад видимия свят има нещо друго, много по-дълбоко... Но те това така или иначе отдавна го бяха разбрали и си го знаеха... С каква цел? Не бяха ли прекалено елементарни тези сигнали? Или пък с елементарната им материална същност искаха да ги насочат и да им подскажат откъде произхождат? Или просто не следваше да ги оценяват със своята земна човешка логика? Какво ли се криеше във всичко това? Щяха ли хората със своите човешки триизмерни мозъци някога да са в състояние да го осмислят като резултат и като причина? Защо разместваше и пренареждаше сегменти от триизмерното им пространство? Това бе единственото смислено обяснение за липсата на всякакви материални инерционни и други ефекти при подобни събития, до което бяха успели да стигнат досега – че в тези случаи можеше да се касае за "външно" предизвикана релокация на самите пространствени сегменти. Под "външно" разбираха извън техните три измерения. Защо им даваше тези сигнали? Само за да осъзнаят, че тяхната триизмерна вселена бе просто една прашинка в многоизмерната реалност? За да ги подтикне към още смиреност?
Маурей погледна към децата пред прозрачната стена на залата и си каза, че е редно да се отърси от погълналите го мисли и да насочи вниманието си към курсантите. Такива мисли занимаваха милиони хора днес. Единствено физични феномени из цялата слънчева система, но нито веднъж не бяха срещнали пряк носител на разумна мисъл, представител на друга цивилизация, на друг свят или друго измерение...
Възникваха два въпроса. Толкова ли много бяха измеренията и алтернативните реалности, че на един триизмерен свят като тяхната вселена бе достатъчно да съществува един човешки разум или какъвто и да е вид интелект. Необятната им вселена, която им изглеждаше безкрайна и физически непостижима, беше ли само една прашинка в многоизмерната реалност, на която се полагаше само една разумна цивилизация. И второ, толкова ли бяха непреодолими границите между различните измерения и алтернативни светове, че нямаше нито една по-развита разумна цивилизация, която бе в състояние да ги преодолее и да се появи при тях? Нима успяваха единствено от по-горното ниво на многоизмерния им свят да манипулират, "изрязват" и преместват частици от триизмерния сегмент на тяхното ниво, но не и самите те да преминат в тяхната реалност или поне да изпратят някаква своеобразна своя проекция. Ако въобще ставаше въпрос за такъв феномен. Изглежда не умееха или просто нямаше как от едно равнище на множествена измерност да се редуцират в по-ниско. Не бяха чак толкова напреднали. Май единствените сигнали, които за сега успяваха да "проектират", бяха тези размествания. Макар че това само по себе си би било удивително физично явление, предполагащо удивителна технология и възможности. Разбира се, от гледна точка на тяхната триизмерна реалност и на техните научни познания и умения.
Феномените се случваха винаги с астрономически обекти или земни инсталации в извънземното пространство. След случая с Втори порт, подобни премествания и "обръщания" се бяха случили още два пъти с междупланетни станции в моменти на приближаване към тях на земни превозвачи. В първия случай бе наблюдавано отново двойно огледално обръщане, а във втория – моментно преместване на петдесет километра и връщане обратно. И никога в такива случаи не бе имало фатални последствия за хора или увреждане на апаратурите им. При феноменалните явления никой и нищо не се увреждаше. Освен при последствията при хиперпространствените експерименти. Но това беше нещо друго. Те бяха резултат от действия на хората, а не от "външна" екстраординарна намеса. Или пък... Кой знае? Продължаваха да се надяват, че изчезналите им другари някой ден ще се появят отнякъде и ще се завърнат...
Такива събития се бяха случвали от векове, но бяха оставали встрани от ежедневните човешки задачи. Може би защото се избягваше да бъде акцентирано вниманието върху тях, поради липсата на каквото и да е разумно или рационално обяснение.
Историята и легендите разказваха, че и преди е било така. Още в античната история на човечеството преди Първия край. Множество бяха достигналите до тях истории за човешки и природни феномени, неидентифицирани събития и странни случки. Те създавали още от зората на човечеството основа за различни вярвания и духовни състояния, а впоследствие – за специфичните религиозни системи. Множество религии, свеждащи се в дълбочината си до едно и също… До едно и също.
Вярата в различните епохи, цивилизации и човешки общества е имала един и същ източник и е била насочена към един и същ "обект", пораждала се е от едни и същи причини, възприятия, прозрения и психологически състояния. Източникът й е бил един и същ. Изразявала се е в същността си в едно и също, макар да е приемала различни форми и образи. А религиите, като следствие на естествените човешки слабости и стремежи, институционализирали вярата и се превръщали в инструмент на власт и обществено управление, приемайки характерните си различни форми, повлияни от местните исторически и генотипни специфики и съответни културни традиции, както и от климатичните особености. Вярата, макар и насочвана от религията към различна форма и образ, се отнасяла до едно и също. Различията във формата произтичали именно от институционалната и властова същност и цел на религиите. Но значителна функция в религиите, мотивирана с вярата, имала съответната доктрина за правилата на обществения живот, отношенията между хората и поведението на индивида. А различията в тези доктрини в отделните религии, произтичали изцяло от спецификите на местните общностни традиции и особено от местните географски, природни и съответно климатични особености. В повечето случаи тази функция, независимо от вида и формата на религията, била полезна и крепяла обществата и реда в отношенията между хората в продължение на цели епохи. Разбира се, насочвайки вярата към различни форми и образи, отклонявали вниманието от нейния единствен общ източник и "обект". Но различието и спецификата във формата било основна предпоставка за запазване на религиозната власт...
Поради тяхната ирационалност на фона на познанията им за действащите физични закони, подобни феноменални явления, макар и предмет на наблюдения и изследвания, бяха оставали все пак встрани от основните им ежедневни научни дейности и усилия… Макар че от столетия вече човешката общност окончателно бе разбрала, беше се убедила, че рационалното не може да обясни всичко. „Нещата не са такива, каквито изглеждат”. Точно в светлината на подобни събития бяха осъзнали, че едно от най-важните им действия е обучението на най-малките, но не просто обучението за стандартните познания и умения, а стимулирането им за изява на специфични способности, най-вече в практиката на вертикалното медитативно проникване. Разбираха, че зад видимия свят се крие друга реалност, а вертикалното проникване се считаше за може би единствения възможен път към нейното откриване.
Видимият свят около тях, с умопомрачителните разстояния и обеми на междузвездните и междугалактични простори в стандартното им триизмерно пространство, с бушуващите навсякъде несъразмерни към човешките понятия енергии, с вездесъщите опасности на космическата среда, неприсъщи за човешката натура, нетърпими и смъртоносни към нейната биологична деликатност, независимо от всевъзможните технологични приспособления или обезопасени космически апарати, беше просто един малък сегмент от съществуващата реалност.
Серията експерименти за хиперпространствен преход, която бяха извършили в няколко етапа, преди да наложат временен мораториум след няколкото проблемни последни опита, бе завършила с квази-успешен, но трагичен резултат, който досега не даваше изгледи за смислени обяснения и надежди за безопасни възможности. Онова хиперпространство, пътя към което бяха успели да разтворят, бе погълнало завинаги апаратурата и неколцината учени, като само някои от тях изглежда съвсем случайно бе "изплюло" обратно, без дори да разберат къде са били. Повечето не успяха да оцелеят. Повечето не успяха да се завърнат. Онова хиперпространство очевидно също бе само един малък сегмент от криещата се зад кулисите реалност…

2.

Към Трети орбитален космически порт

Екранът на шлема му се изключи. Десетте минути за изпълнение на задачата бяха преминали. Томак свали шлема и го прибра заедно с клавиатурата на мястото им. На вратичката на шкафчето до креслото му имаше надпис „Томак“. Погледна наоколо. Всички останали прибираха нещата си. Томак се обърна към мястото на наставника и видя, че Маурей го погледна с кисела физиономия.
Имаха две минути за релаксация. Совалката се бе отделила от предишната си траектория и се бе насочила към Трети орбитален космически порт. Томак се загледа през прозрачната стена. Всички бяха притихнали. В един от екраните, в далечината отпред сред звездите изникваше внушителната тъмна фигура с нагънати и назъбени контури на Порта…
Томак се откъсна от спомените си за първия им полет… Таисия… какво ли щеше да стане, защо не можеха да я събудят, какво се бе случило? И защо баща му бе казал да не споменава за този случай пред никого, освен евентуално да съобщи на наставника? Защо му бяха казали, че това в момента остава ограничена информация, така трябвало да каже пред другите.
Трети стационарен орбитален космически порт, към който се бяха насочили, с множество несиметрични структури, стоеше в дълбочината на пространството пред него като тъмна озъбена дупка сред звездите… „Озъбено гладно чудовище” – помисли си кой знае защо Томак и след това се учуди на сравнението. „Тия хора там не използват ли никаква светлина” – питаше се Томак. Май освен за техните упражнения и симулации този порт вече рядко се използваше за нещо друго. Томак знаеше, че там имаше персонал, но не бе необходимо структурата да излъчва особена светлина. Всички знаеха координатите на обекта. Светлината в порта просто не се забелязваше отвън.
Какво имаха предвид баща му и секторният координатор? Какво се случваше с Таисия и защо информацията бе толкова потайна?
Назъбените корпуси на Трети орбитален космически порт се приближаваха. По-точно тяхната совалка бе наближила. Томак разграничаваше различните конфигурации на внушителното съоръжение. Структурата на порта хвърляше метални отблясъци с разнообразните си геометрични форми, корпуси и сектори, и всяваше някакво мрачно усещане.
На осем години вече, Томак все още не бе успял да систематизира и подреди напълно всички свои спомени от досегашния си живот и обучение. Макар че ясно помнеше първия си полет и много случаи от първите четири години и половина на детството си вкъщи заедно с Таисия, с неговите и нейните родители, първоначалните им наставници и помощници…
Но после нещата в известен смисъл се промениха. От динамичния период на следващите три години и половина спомените започваха да се смесват и преливат в една обща река, изпълнена с безброй прескачащи се елементи на действия и на познание. За този период за сега все още не можеше да си припомни всеки миг, ситуация или елемент на подготовка и придобиване на ново познание. Бяха им обяснили, че такова припомняне и възстановяването на точен спомен за всяка част от натрупаното в паметта им, щяло да се случи по-късно, когато евентуално съумеели да активират и да овладеят достъпа си до своята „лична вътрешна сфера“, до „вътрешната си библиотека”. Знаеха, че тези понятия принципно бяха свързани с вертикалната медитация, с паметта, съзнанието и като цяло с вътрешния им свят, но не им говореха особено много, а наставниците все още не им бяха давали допълнителни обяснения. Но това щели да са следващите им етапи на обучение и практика по вертикално медитативно проникване. Томак все още бе далече от това състояние.
Сега в ума му имаше дадености. Определени полета на познание. Когато възникнеше въпрос по някаква тема, асоциативната нишка автоматично го водеше към отговора, намиращ се в определени сектори и пластове на съзнанието му. Информация, правилно заложена в съответните структури на мозъка му. Понякога виждаше себе си сякаш отстрани. Явяваха му се познания или спомени, за които обаче не бе съвсем сигурен в кой момент на живота му или на обучението му бяха придобити или предизвикани.
Това бе свързано с обучението им в алтернативни състояния на съзнанието, благодарение на което от петата до осмата им година получаваха едно добро познание за заобикалящия ги свят. Узряваха в ума си докато преминеха първата и втората възрастови групи. Формираше се своевременно съзнанието им, основите и параметрите на интелекта им. В допълнение към всички техни първоначални упражнения и тренировки през първите им четири години и половина, през следващите две години, докато станеха на шест години и половина, се пробуждаше напълно самосъзнанието им.


Наставник Маурей наблюдаваше децата, като често поглеждаше към Томак. „Въпреки всичко, децата напредват много бързо. Постигнали сме оптималната програма за развитие.”
Системите на обучение в състояние на сън или на медитативен покой бяха свързани с определени мнемографски технологии и въздействия. Разбира се, никой не ги беше питал дали желаят такъв вид обучение или не. Когато започваха занимания и упражнения като съвсем малки на по две години в нулевата група, а и когато тръгваха на училище на четири години и половина, пък и когато ставаха по на пет години и започваха още по-активно с обученията, едва ли в ума им можеше да възникне въпросът, дали това, което техните учители ги карат да правят е правилно, полезно, или може да им навреди. Впоследствие и това знание щеше да им бъде интегрирано, както останалите познания в областта на фундаменталните и хуманитарните дисциплини – също чрез модулите на алтернативното им обучение. За сега не можеха да си спомнят в кой точно момент в ума им се бе появило знанието, че системата е дискутирана, експериментирана и проверявана много десетилетия преди въвеждането й като стандарт. Прилагаха я от столетия с незначителни модификации, тъй като началният вариант на технологията след всички предварителни подобрения и проверки бе постигнат като оптимален за структурата и функциите на мозъка и съответните процеси на възприятие и осъзнаване.

„Как ли ще премине тази вертикална медитация?” – мислеше си Томак за оставащите днес упражнения, като гледаше приближаващия се космически порт, допрял лице в синтетичното стъкло на стената.
В определен момент в процеса на медитативното им обучение им бе загатнато като понятие и предварително познание за тези неща, за „вътрешните сфери”, за „вътрешните библиотеки”. Но Томак все още нито разбираше, нито усещаше за какво точно става въпрос. Само знаеше, че досегашното им обучение със съответните учебни мнемотехнологии, създаващи алтернативни състояния за бързо възприемане и запомняне, прилагани в различни варианти – при нормално будно положение, при различни фази на сън или при стимулирана медитация, е само „външната форма“, докато овладяването на вертикалната медитация, на „вътрешната сфера” и на „вътрешната библиотека” ще е противоположният вариант на процеса – „вътрешната форма”.
Бяха недалече от Трети орбитален космически порт. На Томак му се искаше да приключат колкото се може по-бързо тук и да се върне вкъщи. Усещаше, че там става нещо много по-различно от всичко онова, което се бе случвало досега. Колкото и да се стремеше да се овладее и концентрира, представяше си с известна досада предстоящите навигационни упражнения. Най-добре ще направи да помоли веднага наставник Маурей за разговор насаме и да му разкаже за спящото положение и проблемите на Таисия. Тази сутрин преди да излезе баща му бе казал също, че това, което се е случило с Таисия е сполетяло и други хора.
„Днес се свиква извънредно заседание на Великия съвет на старейшините” – бе казал баща му на майка му, когато Томак излизаше за училище. „Става нещо странно с много хора, изглежда е свързано с алтернативните състояния.“
А Томак знаеше, че алтернативните състояния са нещо, което извършват всеки ден, те присъстваха постоянно като практика в живота им, бяха част от ежедневието им. И никак не му се занимаваше сега с навигационни упражнения и симулации на полети на космически кораби.
Томак не очакваше, че след миг малък панел в една от стените на залата щеше да я освети с червена светлина, означаваща червен код за извънредна ситуация, нещо, което се бе случвало много рядко и никога досега по време на учебни полети с тази група. Всеки момент от земята щяха да се свържат със совалката и да им предадат указанието за завръщане.


3.

Децата-курсанти бяха вече прибрали мнемошлемовете и клавиатурите си в шкафчетата до креслата си. Сега бяха завъртели креслата си към стената и наблюдаваха приближаването на Трети орбитален порт.
Необичайната светлина, разливаща се в залата, накара Маурей машинално да си сложи слушалката. Гласът в нея прекъсна мислите му. На стената в единия край се бе включил панел, който излъчваше тревожните сигнали. Червеното стигаше до противоположния край на обширния учебно-наблюдателен сектор на космическия кораб и бе съпроводено с жужене, като от летящи наоколо пчели. Децата-курсанти замълчаха и се огледаха изненадани. Червен сигнал – "червен код"! Нещо невиждано досега в техните занятия. Замряха в очакване на реакцията на наставник Маурей. Той  бе поставил подвижната слушалка на ухото си и получаваше указания, които идваха или от командната кабина на совалката, или може би направо от земята. Децата не чуваха кой му говори и какво му казват.
– Маурей, обажда се операторът – каза спокойно първият пилот. – Обявен е червен код втора степен. Обръщаме и се връщаме. Искат и теб да чуят.
– Добре. Свързвам се. Компютър, превключи ме – промърмори Маурей и каза сякаш на себе си: – Каква е тази история, някой ще обясни ли? Сигурно тези случаи...
Бяха ги повикали от земята – от оперативния сегмент на техния сектор. След две-три секунди мълчание, в слушалката му се чу познат глас:
– Маурей, привет. Как е настроението?
– Ами ти ще кажеш, въвели сте червен код! Значи положението се влошава?
Дежурният оператор бе негов стар приятел, но едва ли щеше да се впусне в подробности по радиото.
– Да, така е. Само едно искам да ти кажа. По указание от Великия съвет се налага мораториум върху всякакви алтернативни състояния. Инструктирай учениците си. Забрани им го съвсем ясно и категорично.
Маурей слушаше озадачен гласа от земята. Положението изглежда се усложняваше. Това беше доста сериозна мярка. До следващо нареждане се прекратяваше използването на системата за обучение и самостоятелни практики, опити, упражнения или експерименти с медитативни състояния. Важно бе да уведоми децата, че някои от тях си позволяваха самоволно да експериментират, за да се научат по-бързо на разни индуцирани визуализации, паралелни възприятия и всякакви подобни.
– Хм, знам за ситуацията, но значи вече е съвсем сериозно? – каза Маурей.
– Сериозно е – отвърна операторът. – Връщайте се веднага на земята. И още нещо – кажи на децата, докато не се приберат вкъщи, никой да не заспива. Наблюдавай ги. Ако някое от тях реши да подремне, не му позволявай. Ако трябва ги пусни на тренировка, направи им турнир или каквото решиш. Забранено е да заспиват докато не се върнат по домовете при родителите си. Макар че… това явно не решава проблема, но поне да са си вкъщи.
– Какво говориш? Тези инструкции за всички ли са?
– Да, указанията са всеобщи – твоите деца също се прибират вкъщи.
– Тази сутрин май въобще не трябваше да излитаме – каза Маурей.
– Забраната се отнася и за възрастните. За сега прекъсвам, че тук е напрегнато. Приятно завръщане. Край на връзката.
Маурей остави слушалката в ухото си. В съзнанието му изплува разговорът, който проведе с бащата на Таисия, след като Томак не бе обяснил отсъствието на братовчедка си. Маурей знаеше за какъв проблем може да става въпрос. Още предишния ден бе получил извънредното циркулярно съобщение.
„От два дни и Таисия не се събужда“ – бе казал баща й. – „Лежи в състояние средно между сън и кома. Не реагира на опитите ни да я събудим.“
През последните три дни това се бе случило и с мнозина други. Сред изпадналите в подобно състояние имаше и деца и възрастни.
„Възрастните също прилагат бързо усвояване на нова информация в алтернативни състояния“ – помисли си Маурей. – „Възможно ли е причината да е в системата?”
Маурей гледаше през прозрачната стена как Трети орбитален порт се плъзга към единия й ъгъл и все повече се отдалечава.


II. Арган

Малко преди Солейкс да му се обади и холографното му изображение да се появи пред него, Арган бе потънал в мислите си, загледан за поредния милионен път в панорамата, разкриваща се през остъклената стена на кабинета му. Току-що бе проведено общото събрание на Великия съвет на старейшините. Арган се бе върнал с душа изпълнена с безпокойство и се бе отпуснал вперил очи в далечината. Бе оставил погледа си да плува някъде в безкрая, там където проблясваше съседната пирамида, там където се открояваха висящите мостове към нея – като искрящи ленти, изпъстрени със зеленината на парковете, постепенно изтъняващи и превръщащи се в светли линии прорязващи синевата на морето.
Цяло чудо беше, че човечеството бе оцеляло досега, мислеше си Арган. При тези дадености на човешкия мозък и психика. И въобще, в контекста на целия комплекс на окръжаващия свят… тази невероятна реалност, която постоянно се стремеше да ги унищожи, през цялата им история – да ги накара да се самоизядат, да се превърне отново порядъкът в хаос, или… всъщност май сега бяха стигнали до хаоса, а когато всичко това наоколо се изпари и изравни, когато вселената се превърне отново в една почти безкрайна почти затворена кутия, изпълнена с еднакво разпределена навсякъде енергия, точно тогава щеше да бъде постигнат съвършеният порядък…
Арган тръсна глава.
„Отърси се от тези мисли сега!” – заповяда си той. – „Моментът съвсем не е подходящ.”
Бяха достигнали критичен предел в ситуацията и отсега нататък нещата около тях изглежда нямаше да може да се задържат същите. Предстояха промени, някакви дремещи и скрити досега конфликти щяха да се проявят. Конфликти, присъщи на противоречията между същността на реалността и незадоволимата жажда и стремеж на човека да опознае тайните й и да я контролира. Конфликти между материалната и триизмерна същност на реалността, в която те се раждаха и живееха, на тяхната физиология и мозъци, и идеалната същност на тяхното съзнание, стремежи и намерения. Може би светът им отново щеше да се промени. Бяха назрели мистериозните зърна на някаква конфронтация. И в този потенциален сблъсък бяха намесени не само някакви природни и вселенски сили и обстоятелства, а и субективни фактори и елементи. Може би привидното спокойствие в битието на техните градове, възприемано от повечето им жители като хармония, постигната навсякъде по земните територии, щеше да бъде подложено на голямо изпитание.
Арган знаеше това най-добре от всички. Дълги години бе пазил нови парчета от истина в душата си, като ги бе спестявал на хората около себе си. Парчета информация, с които бяха в течение едни или други от неговите помощници, и които той събираше заедно в пъзела на безпокойството и предупреждението. Само Солейкс споделяше наравно с него тази пълнота. Отлагаше този час доколкото е възможно, като се опитваше да подготви ситуацията за деня, когато промените в идиличното им битие неизбежно щяха да почукат на вратата им и нямаше да е възможно да не ги посрещнат по един или друг начин.
Такъв бе характерът на човешкото съзнание. Такъв бе и характерът на техния многофасетъчен и многолик свят. Много му се искаше, както и на десетки поколения в най-новата история, да създадат едно перфектно, хармонично, балансирано общество. Една хуманна и синхронизирана цивилизация, за каквато бяха мечтали просветлените глави откакто светът бе започнал да съществува. Но рано или късно, независимо от временните периоди на обнадеждаваща промяна и стабилизиране, по-кратки или по-дълги, дори когато бяха в течение на столетия или хилядолетие,  изглежда се стигаше до приблизително аналогични проблеми и конфликти за преодоляване. Много им се бе искало и бяха очаквали историята да опровергае тази неприятна теза. Все още не бяха загубили надежда в това. Но светът и човешкото общество като че ли се въртяха като едно омагьосано колело, по подобен периодично повтарящ се начин, с малките промени и различия, свързани с някоя нова технология или научно въведение през хилядолетията. Сякаш някой отгоре се забавляваше да ги поставя непрекъснато пред поредни изпитания. Забавляваше се с този невероятен експеримент, който те приемаха като живот, реалност, свят, Вселена.
Много неща знаеше Арган, които би предпочел никога да не бе научавал. Поне се бе опитал да не безпокои с тях хората извън тесния кръг около себе си. Защото това бе единственият начин за продължаване на състоянието на хармония докогато това е възможно. Не бе нужно до сега да обременява техните души, доволен бе от баланса и светлината в тяхното ежедневие. Тази може би „безобидна” цензура им бе необходима. Защото всяка неуместна и ненавременна информация би могла да породи верижна реакция и да се превърне в бумеранг, който с утроена сила да се върне и взриви тяхното спокойствие и благополучие. Излишната информация винаги е била особено вредна. Такава бе природата на психологическия процес. Но всичко това – до време. Когато стане ясно, че проблемите назряват, предстои промяна. Такава промяна вече бе неизбежна. И неговата отговорност бе да установи момента и необходимостта, когато нещо в досегашния им модел вероятно ще се промени. За съжаление, изглежда предстоеше известно прекъсване в уюта на тяхното хармонизирано съществуване и безметежно спокойствие. Преодоляването му щеше да изиска съответни усилия и концентрация. Всъщност, промените към по-добро или по-лошо – това зависеше от човешките представи и определения – бяха неотменима характерна част на реалността и битието им. Съвкупността от множеството промени стоеше в основата на всеки процес, а процесите в тяхната съвкупност и синхронизирано единство представляваха онази категория, която хората наричаха в ежедневието си ход на времето, или по-просто – време. Но това бе теория на физиката на реалността. А в конкретния им живот, Арган разбираше, че приключва един сравнително безметежен период на тяхното усилие да създадат едно хармонизирано общество и съвсем ясно виждаше поредица сигнали за предстоящите им по-трудни дни.
„Ако не други, поне Ардей ще трябва да се справи” – каза си Арган. – „Това момче напредна много. Изглежда скоро ще е в състояние да пресече Хоризонта. Особено предвид сегашните обстоятелства и необходимост. Ще трябва да се концентрира. Ще трябва и да рискува. Сега той е на път да ме задмине. Както и да задмине Солейкс. И другите напредват… макар че те са по-назад. Ами учениците на Солейкс? Те докъде ли са успели да стигнат?“
Арган се бе надявал, че ходът на събитията ще му даде малко повече време за подготовка. „Не ни достигат още една-две години”. Това време щеше да им е полезно, за да се подготвят и останалите, или поне да достигнат някакъв оптимален максимум, който им бе отреден, но събитията ги бяха изпреварили. Сега се налагаше да се съобразяват с това, което имаха. Време бе да поговори с тях. А също вече можеше да се заеме по-открито и с Ардей. Арган усещаше с цялата си интуиция, че настъпваше период за решителни действия, от които можеше да зависи бъдещата структура на човешката им общност и схемата на отношенията в новата им цивилизация.
След като се върна от Залата на решенията в своя кабинет, Арган седна и започна да мисли. Беше се вглъбил в петнистата синева на морето, далече отпред върхът на пирамидата пробиваше облачния покров, проточваха се нишките на мостовете, слънцето отдавна бе прекосило зенита – сутринта бе изплувало от ивицата на хоризонта кърваво червено, голямо и разливащо се, а сега бе вече ослепително златисто фокусирано огнено кълбо.
„А са били столетия, в които хора и машини са се занимавали предимно със строителството на тези пирамиди" – следваше мислите си Арган. – "Започнали са ги спонтанно, но постепенно са приели тази формула и архитектурните им схеми са се наслоили до сегашния им вид. Ако бяха останали само с ядрената енергетика, някога единственият им ресурс, ако не бяха направили и пробив в антигравитацията, всичко това нямаше да стигне до тези пропорции. Всъщност, всичко това въобще нямаше да съществува в този вид. И въобще… светът ни щеше да е напълно различен.”
Арган отново си напомни да прекъсне тази нишка от асоциации. Не искаше сега да се връща към тези мисли, които неведнъж го бяха спохождали, когато наблюдаваше в далечината пирамидалната конструкция на съседния град, приличаща повече на искряща планина с очертани геометрични линии. Арган реши да спре преминаващата в съзнанието му поредица от мисли, но не бе категоричен в това си намерение и като ехо се промъкнаха още няколко идеи, които той не заглуши и остави да протичат по реда си без да ги прекъсва.
„А и ако икономиката бе останала стандартната, ако бяха продължили да разчитат на традиционното земеделие и осигуряване на храна…“
Арган рядко се чувстваше уморен, но усещанията му сега изглеждаха като нещо, което можеше да нарече „умора на душата”.
"Странно е, че в рамките на броени години няколко поколения преди тях група учени бяха успели да направят такъв грандиозен пробив в три фундаментални научни и технологични направления. Защо точно тогава? Защо в такъв кратък период и то в области, които са били табу хилядолетия?”
Сякаш от „някъде“ им бяха „подали“ тази информация. Дали не бяха я получили Отвътре? Но за такъв техен достъп не бяха останали никакви съобщения. Никакви легенди и истории от онези времена, в които да се разказва или споменава за достъп на учените до Вътрешните сфери. Никакви разкази от онези откриватели. Никакви сведения и информация за процеса на откритията. Бяха останали само резултатите – теорията, технологиите и създадените тогава машини – устройства, двигатели, елементи, производствени линии, програми за роботите-производители, програмите и методиките за ремонтиране и регенерация. Бяха приемали тези дарове, без да имат информация за периода и процесите на тяхното създаване. Ползваха теорията и технологиите без да оспорват тяхната състоятелност и функционалност. Нямаше и какво да оспорват. Като цяло общата философия и принципи бяха разбираеми, но бяха останали някои неизяснени теоретични и технологични елементи и мистериозни аспекти, които не бяха обяснени. Беше пределно ясно, че мистериите опират до структурата на пространството, но не успяваха да се приближат към тяхното разкриване. Докато учените от поколението преди тях не бяха опитали и те да дадат свой принос, не бяха започнали да задълбават в структурата на пространството в стремежа си и те да разбулят  някоя от оставащите тайни на природата и не се бяха сблъскали с ефектите на хипер-експериментите… – в годините преди неговото раждане. Но и този случай си бе останал в някаква мистерия.
„А ние сега продължаваме да дълбаем в тази област и всичките проблеми май от там дойдоха! Трябваше да спрем когато не бяхме сигурни какво правим. Трябваше повече предпазливост, търпение и предварителна работа с анализи и внимателни изследвания преди да започнем да се впускаме в тази материя и докато нямаме по-ясна информация. Трябваше да сме по-разумни към уроците на историята и да се откажем за сега от това изкушение. Но тази енигма… тази тайна… как да се откажем от това?”
Изглежда всичко това бе свързано. Вакуумната енергия, антигравитационното манипулиране, реструктурирането на материята, хиперпространственият пробив… И въпреки това предците му и самите те бяха ударили на камък. И може би… Вътрешната сфера! Всичко опираше до способността за разцепване на пространството и до огъването на линиите в неговата структура. Само че в продължение на столетия използваха безпроблемно измислените в онези времена технологии, моделираните още тогава генератори и машини, а когато най-накрая се заеха с хиперпространствените експерименти проблемите им започнаха. Защо ли? Технологията на разцепването, която се опитваха да приложат, се базираше на същата научна теория. Може би тази сфера им бе забранена – за сега? А може би проблемите бяха плод на случайно стечение на обстоятелства, поради тяхната прибързаност и незнание. Или пък просто това не бе пътят, който имаше смисъл да следват… За сега изглежда се бяха провалили. Бе пострадал и синът му. Бе изчезнал някъде в гънките на хиперпространството заедно с част от апаратурата. А може би бе пропаднал и бе заключен в някое паралелно измерение. Нямаше го вече…
Арган си зададе за пореден път древния въпрос:
„Съществува ли реално всичко това, или е плод на моето въображение, или на някакъв експеримент на сили или на същества, които си играят с моя мозък, а може би такъв въобще и не съществува?”
Много от нещата  във външния вид на техния свят не се бяха променили в периода на неговия живот. Арган все още бе в разцвета на силите си, но бе осъзнал и вече бе почувствал своята неизбежна преходност. Усещаше как времето на земния му материален живот се процежда, изтича и безвъзвратно отминава. Човешкият живот, така както от хилядолетия бе познат на хората, макар и в сегашната епоха вече със съвсем различна продължителност и качество в сравнение с неговата краткотрайност и несигурност в предишните епохи, бе въпреки всичко прекалено кратък и мимолетен, а човешката натура твърде деликатна и безпомощна сред стихиите на този свят. Това изглежда винаги се осъзнаваше в определен момент, когато по-голяма част от времето ти вече е изтекла. Макар че… Може би тази преходност наистина характеризираше само пътя им, който ги водеше до портала към едно друго продължение – ако можеше да вярва на „вътрешните си учители“. Ако приемаше онова, което му подсказваше „вътрешният път“. А кой друг ако не Арган щеше да се отнася по-сериозно към пътя на „вътрешните сфери“? Арган все пак имаше едно ново познание, което го обнадеждаваше. Познание, което бе придобивало през годините все по-голяма яснота, комплексност и плътност и което все повече го изпълваше с увереност в своята истинност. Познание, към което бе интуитивно поел преди години, когато и той и Солейкс почти паралелно успяха да прескочат в едно ново вътрешно ниво и започнаха да се лутат из лабиринтите на своите лични „вътрешни сфери“ и да щурмуват бастионите към вътрешните си портали. Вратата към това познание се открехна за тях в резултат на усилените им практики и успешното им развитие. Било им е предопределено. Гении или мутанти. Въпрос на думи. Или просто тези, които, случайно или не, бяха успели донякъде в движението си по един път, достъпен всеобщо и безусловно за всеки един от човеците, определени да носят съзнание. Тогава те бяха първите и единствените. А може би точно това не е било така. Може би не са били първите? Може би Откривателите отдавна преди тях бяха постигнали това познание и може би от там се бяха появили тогава техните идеи, теории и изобретения?
„Защо ли не са споделили за вътрешните си практики? Макар и такива практики да се основават на традиции, предавани хилядолетия наред, и винаги да са се ползвали с уважение и респект, те са премълчали за това. Дали са имали някакви опасения? С гонитбата на мутантите е било приключено много поколения преди тях. Може би са се срамували, защото са разбирали, че познанието им е предадено наготово без никакви научни заслуги от тяхна страна. Макар че самият достъп навътре и само фактът, че са получили "отвътре" такива познания са били не по-малко уникално и значително откритие и постижение. Но не бе ясно каква е била ситуацията тогава и доколко те въобще са се развивали по пътя "навътре", или просто са били набелязани от вътрешни учители и информацията им е била подарена. Може би просто не са осъзнали откъде извира тази информация, но са успели да я обработят и използват?”
Ново познание, което Арган и Солейкс преди десетилетия поотделно бяха постигнали спонтанно и открили, и бяха споделили с всички останали, но което другите трябваше да приемат на доверие. До онзи период всичко в тази сфера се въртеше единствено около традиционното им обучение в алтернативни състояния на медитация и полусън, при което използваха измислените още преди столетия технологии на мнемография и мнемотелеметрия, редуцирани и оптимизирани до необходимото, полезното и прагматичното, както и новите модификации на стимулиращи апаратури. А Арган и Солейкс им представиха една цяла нова философия за реалността около тях.
Възможността за достъп до едно ново познание, която за голямо щастие се оказваше достоверна – се оказа достъпна за някои от техните ученици, с което донякъде се потвърди истинността на тяхната теория или по-скоро философия. Това ново познание му даваше известна увереност за продължението „отвъд”. Макар и все още да не бяха напълно сигурни в каква форма то се изразява. И все пак, тази увереност и надежда караше повечето от хората днес да гледат с други очи на същността на своето съществуване.
Не се бяха променили градовете-пирамиди. Тях Арган бе заварил в същия им вид когато се роди. Съградени и доизграждани от хора и профилирани роботи векове наред, преди Арган да се появи на този свят. Екологичните поселища и обитаемите паркове в гори и джунгли също си бяха на местата поколения наред преди Арган да се роди и да разбере за тях. Това бе алтернативният модел на другомислещите, чиято философия се различаваше в известен смисъл, макар че не бяха отказали да приемат от тях вакуумни енергогенератори и апаратури за атомно рекомбиниране и съставяне на храни и материали, както и антигравитационни джетове. Цяла епоха бяха съжителствали мирно, разбирателството им бе укрепнало след големите открития, когато бяха приели да използват тези нови технологии, а контактът им стана още по-силен когато избраха Солейкс за Първи старейшина на тяхната многолика горска общност.
Привидно светът бе почти същият като по време на детството му. Бе наследил една цивилизация, изграждана активно в сегашния й вид и в детайлите й в течение на много векове преди него още от времената когато бе започнало стабилизирането и новият възход.
Но, като изключеше невероятните приложения и последствия от трите пробива в науката от времена далече преди той да се роди, по време на неговия живот се бе случило може би най-изключителното нещо, постигнато до днес от човешката цивилизация. Пробивът „навътре”, макар и все още малцина да успяваха да стигат далеч по този път. Най-важното беше, че това бе реално. Че тази реалност и възможността за достъп до нея наистина съществуваха. Беше го открил заедно със Солейкс. Беше го доказало развитието на Петимата, както и на учениците на Солейкс, които досега той продължаваше да държи в сянка. Важното бе, че всичко това бе вярно и даваше невероятни надежди.
Бяха наследили велики традиции, създадени на основата на зърна, посети още преди няколко хиляди години и бяха постигнали съществено много, за да ги развият.
Иначе… същите гигантски пирамидални градове, възприети преди столетия като най-адекватните конструкции за обитаване и постоянно реставрирани и доизграждани от роботизирани машини, същото тройно подсигурено управление на услуги и процеси от електронни мозъци, същите нано-реструктуриращи материята технологии, променили изцяло естеството на икономиката и осигуряващи неограничено храна, продукти, медикаменти или всевъзможни материали, стига само изкуственият интелект да зададе съответни параметри за онова, от което има нужда, или параметри за моментното състояние на човека; същите „вакуумни технологии” за извличане на енергия…
Този вид пирамидални мегаполиси и въобще животът им като модел през настоящата епоха, нямаше да са възможни в тази форма, ако не бяха тези няколко колоса на сегашната наука и технологии. Вакуумните енергогенератори, гравитационно-екраниращите методи и антигравитационното контролирано насочване, моделиращите нано-технологии, позволяващи им да създават практически всичко, което им е необходимо при минимални усилия. Но тяхното поколение нямаше заслуга за всичко това. Все пак, бяха успели да разберат принципите им на действие и се бяха организирали за регулярното им поддържане и възпроизвеждане. И това не бе малко. Макар че... и това не бе тяхно постижение, като се имаше предвид, че бяха получили в наследство теорията и необходимия инструментариум. Откривателите бяха оставили след себе си сравнително оскъдна теоретична информация, но достатъчна, за да разберат принципите на действие на различните апаратури и за да им помогне по-нататък при техните експерименти с хиперпространството. За сега участието им в поддържането и възпроизвеждането се свеждаше до наблюдаване и контролиране на самовъзпроизвеждащите се сервизни машини с изкуствен интелект, останали в комплект като допълнителен подарък от епохата на Откривателите. Тази категория или по-скоро особена раса специализирани електронни мозъци и роботи поддържаха цялата технология, наследена от онези времена, ремонтираха и можеха да създават аналогични нови устройства, генератори и двигатели от същия порядък. Тази предвидливост на създателите на тези технологии не преставаше да го удивява. Създатели или само преносители на знание? Може би още в основата на целия план е било включено осигуряването на поддържане и възпроизвеждане на тези технологии, защото не е било ясно кога хората, които ще ги наследят, ще са в състояние да постигнат необходимите познания и способности сами да създават технологии и устройства от такова естество.
Какво повече им трябваше, за да продължат да съществуват безметежно и щастливо? Системата на обучение им гарантираше възможността за качествена млада генерация, както и за безпроблемно придобиване от възрастните на нови качества и умения, когато това е необходимо. Същевременно, повечето от възрастните изглежда не се замисляха, че горските поселища и паркове съвсем не бяха почти безлюдни.
„Имат схематична представа за днешното ни общество” – промърмори Арган. –„Мислят си, че почти целият свят се върти около пирамидалните градове, а съвсем не е така.”
Когато навремето, много столетия преди Арган да се роди, са се обособили и тръгнали в тези две посоки, всъщност са избрали два различни алтернативни модела на човешко съществуване и съжителство. Кой от тях бе по-правилен? Едва ли на този етап можеше да се определи.
Това, което бе новото при неговото поколение, и при двата им модела –пирамидалния и горско-селищния, бяха усилията за развитие на традицията на вътрешното навлизане.
„Едва сега…” – мислеше Арган. „Едва сега успяхме да достигнем до някъде.”
Това бе единствената положителна новост през последните десетилетия и особено през последните двадесет години със сегашното ново поколение на техните ученици. Арган виждаше, че се явяват приемници в лицето на Петимата, макар че за сега от тях единствено Ардей бе показал, че почти със сигурност ще успее да премине определен предел. Арган се надяваше това скоро да се случи. Разчиташе и другите също да напреднат. Надяваше се да се появят още деца с подобни способности, независимо от това, че процесът бе толкова бавен. Успехът на Ардей донякъде го бе успокоил и му бе вдъхнал увереност. Когато Арган бе на двадесет години бяха само двама – той и Солейкс. Сега са петима при Арган и още няколко при Солейкс, макар и на съвсем различни нива на усвояване. Приятелят му бе случайно попадение на човек от горския свят, свързан с неговата пирамидална общност. Съвпадение, че и двамата се бяха родили в един и същ географски сектор и бяха връстници. Бяха намерили Солейкс като малък при една от техните експедиции в една проблемна изолирана територия, бяха го осиновили и започнали да обучават. Като деца растяха, учеха се и се упражняваха в различни групи. После ги събраха в една специална група заедно с други деца, когато забелязаха специфичните способности и прояви и на двамата.
Когато пораснаха, Арган установи, че споделят аналогични преживявания и могат да говорят на един и същ език за неща, които за другите бяха непознати. Взаимно се насърчаваха по пътя, който всеки спонтанно бе открил сам за себе си, но който се оказа общ за двамата. По-късно, преминавайки по този път, Солейкс бе единственият, с когото Арган успя да влезе в пряк контакт през личните им "вътрешни сфери". За определен период им се удаваше да ги докосват. Успяваха спорадично да отварят някакъв своеобразен проход между тях. Все още не разбираха механизмите и нямаха ясна представа според какъв принцип и как точно се случва. Не бяха получавали инструкции или обяснения по този въпрос от свои "вътрешни учители". Трябваше да прекосят още много коридори в своите лабиринти, преди да получат просветление за общата картина. Все още нямаха представа за Универсалната вътрешна сфера и за границата на Хоризонта на вливане. Понятията за „вътрешните сфери“ за „хоризонта“ и други още не се бяха оформили в представите им, докато не се наложиха „отвътре“ и от само себе си. Съветите, които получаваха от „вътрешните учители“ следваха някаква логика на постепенното им придвижване напред и запознаване с възможностите. Нямаше как тогава да имат представа доколко този проход би могъл да е директен или опосредстван. Когато това се случваше, просто приемаха този вид контакти помежду си като поредната мистерия в техния свят.
Стигна се до някъде, а после напредъкът им започна да се забавя. Не бе толкова лесно. Порастваха все повече. Упражненията им и техните постижения не бяха тайна за наставниците им, но бяха извън ординарните параметри на обученията. Когато почувстваха, че е дошъл моментът, обявиха пред всички за тази нова реалност и този нов опит. Съобщиха им неочаквани неща. Разказите им набелязаха основите на една нова визия за реалността, една нова философия и един съвсем нов път за обучение и упражнения на децата. Имаха известни проблеми с доверието и разбирането от страна на всички други. По-късно самите те станаха наставници. Впоследствие Солейкс избра да се върне там, откъдето произхождаше – при хората от селищата, с които през годините на обучението си в общността на пирамидите не бе прекъсвал да се среща. През всички последвали години Арган не бе загубил контакта си с него. Поддържаха постоянна и специална връзка. Преди месеци най-накрая Солейкс му бе разказал за младежите с обещаващи способности и в тяхната общност.
"Това е добре" – мислеше си Арган, – "защото може би това е единственият шанс да преодолеем тази криза".
А предпоставките за кризата не бяха от вчера. Не можеше да се каже, че досега някаква криза се бе проявила и хората я бяха усещали, но тя незабелязвана от повечето бе витала прикрита зад кулисите на тяхното ежедневие и бе чакала мига, в който да придобие по-ясна форма. Кога се бе пропукало всичко, кога бе започнал проблемът? Може би с техните подновени усилия за разцепване на пространството в пореден опит да отворят вход към неговото хирпер-измерение или дори да открият път към други негови измерности… И даже може би да потърсят евентуален пряк физически проход към многоизмерната вътрешна същност на реалността и към Селенията на Универсалната Вътрешна сфера… Но това бяха нови понятия, сравнително отскоро. А първите експерименти са били преди тях. Тогава хората са мислели само за хиперпространствения директен преход през тяхната Вселена, за преодоляване на ограниченията на скоростта на светлината и за евентуални други алтернативни физически измерения и светове. Никой не бил чувал по онова време за „селения“ и „вътрешни сфери“… А и в онези времена всички вярвали, че вакуумното извличане и хиперпространственото разцепване се основават на аналогични принципи. Това и сега не се изключваше. Според теорията, така излизаше…
Кога започнаха една след друга да се появяват странни случки и да се натрупват необясними загадки, които Арган грижливо пазеше доколкото е възможно. Тайни, които бяха достояние на много малко хора и не в пълната им картина. Различни старейшини, сектори на Съвета и научни звена пазеха грижливо тайните в своите области. В определен период само Арган знаеше всички подробности в общата картина. Но така бе полезно само до определен момент. Сега всички разбираха какво означава обявеното състояние на тревога и мораториум. Още малко и щяха да настъпят и нови неочаквани моменти. Вероятно щяха да разберат за неща, които досега не бяха подозирали. Изглежда скоро щеше да започне да се проявява. При наличните обстоятелства, сега им оставаше само една възможност за сериозна и съществена допълнителна стъпка. Щяха да видят как ще се развият събитията и какво ще се случи. Надяваше се, че Ардей и другите ще успяват да се справят при тази нова ситуация. Ето, че бе дошло време всички да бъдат информирани открито. Така и бяха направили. Бе дошъл моментът всички да разберат, че не само има сериозен проблем, но и че настъпва период на поредица проблеми.
Случаите с изпадналите в сънно състояние, за чиито идентичности бе споменал пред Съвета, че евентуално са били отвлечени, бяха последната капка. Имаше редица известни на всички, но необясними събития, започнали отдавна, а имаше и трагични странни случаи, които не бяха масово достояние. Знанието за тях би могло да породи сред хората оправдано безпокойство от използването на антигравитационните, вакуумно-енергийните и други технологии от периода след Откривателите, с които биха видели пряка връзка, и без които сегашният им начин на живот и цялата им съвременна цивилизация биха станали невъзможни. Едни от тези трагични случаи, сравнително по-скорошни, бяха при различните експерименти за разцепване. Други, може би и през предишните столетия – когато бяха започнали „да си играят“ с вакуума и пространството. Трети – явно свързани с други сили, а четвърти… Включително и при последния извършен експеримент с хиперпространството, когато в един миг изчезна, разтвори се във въздуха, синът на Арган – заедно с още неколцина негови колеги учени. Сега бе настъпил периодът на натрупването и Арган със силата, която притежаваше, усещаше настъпващите събития. А за степента на тази сила на Арган, дори Ардей не знаеше. За учениците му той бе преди всичко автор и носител на теорията и на методичните напътствия, както и този, който можеше да ги изслуша и да разбере разказите им за трудностите и постиженията в техните „астрални” приключения и вътрешни практики. Ардей вероятно предполагаше, че за сега е единственият, успял да навлезе по-дълбоко в лабиринтите и да се приближи до границата – почти до Хоризонта на вливане. „Време е да поговорим по-ясно с тях”, каза си Арган. "Заедно със Солейкс. Ще ги съберем всичките и ще поговорим."