6. - Дълбок сондаж I. 5 2018

Евгени Георгиев Алексиев

ДЪЛБОК СОНДАЖ

ПЪРВА ЧАСТ



ГЛАВА ПЕТА

I. Ардей

1.

Ардей се превъртя спиралообразно в пространството под огромния купол на залата и, след като усети лекия полъх на турболентността от завъртането си, плавно се плъзна във въздуха към двадесетметровата мраморна статуя на древен герой от предисторическата античност на народите, още от епохата преди Първия Възход и последвалия Първи Край. Имаше достатъчно време, всъщност, имаше всичкото време на света, ако въобще думата „време” означаваше нещо…
Ардей отлично знаеше каква е същността на този термин, и че въпреки физичното и философско определение какво се крие зад нея, в ежедневието в живота на хората той имаше своя реален практически смисъл. Но не сега и не на това място. Тук интензивността на възприятията и съответно на действията бе висока, доколкото скоростта на процесите и събитията преминаваше, според някои тълкувания, на квантово равнище, независимо от това, че Ардей възприемаше всичко по същия начин, както би го възприемал ако се случваше във външната му триизмерна реалност. В тази негова лична Вътрешна сфера можеха да се случват много повече неща за "единица време". Скоростта на събитията се определяше изглежда не просто от движението на електроните по аксионите на невроните в мозъка му, които в съвкупността си в крайна сметка водеха до каскадите от асоциации, образуващи мисловния му процес и самосъзнание в нормално състояние, а от характера и скоростта на взаимодействие на частиците на квантово равнище. Взаимодействия, които отключваха преките мостове на асоциативните връзки, превръщащи с голяма скорост съхранената във Вътрешната библиотека на паметта му информация в алтернативна реалност на паралелни вътрешни преживявания.
А тази скорост бе толкова голяма и оформящите се процеси толкова концентрирани, че времето, доколкото тук това понятие въобще имаше някакво значение, се разтягаше неимоверно. Ардей знаеше, че отвън в момента едва успяват да преминат броени секунди, докато тук той се рееше сред многоетажните балкони и тераси, опасващи стените на залата, с разположени по тях безбройни шкафове и рафтове на библиотеката и плавно се насочваше към отварящите се сред тях многобройни входове, портали и тунели, водещи към лабиринта от коридории към безчет други зали, пространства и сектори на познанието, съдържащи подредени, класифицирани и надписани масивите от информацията и съхраняваните в съзнанието му артефакти, текстове, картини, образи, смислови единици…
Тук бе събрано всичко, което някога бе преминало през погледа, слуха и сетивата му, през ума му, включително и цялата информация, придобита чрез въздействие в алтернативни състояния на съзнанието, метода за обучение, който от векове се практикуваше в новия им свят. Но не само… Тук бе всичко, достигнато, сътворено и породено от собствения му ум – проникновения, умозаключения, открития, генерирани и достигнати чрез потенциала и възможностите на „вътрешното му Аз” по време на алтернативните състояния на съзнанието му. И не само… Тук бяха всички негови сънища, сънувани откакто се бе родил. Тук щеше да бъде надлежно подредено и запазено и всичко онова, до което един ден би успял да се докосне, съхранявано в Селенията на голямата Универсална Вътрешна сфера, или което вече евентуално се бе процедило през граничните пояси на Хоризонта на вливане, независимо от това, дали той го бе забелязал, усетил и си даваше на момента сметка – почувствал, докоснал, донякъде успял да интегрира в своята лична Вътрешна сфера – съответно във Вътрешната си библиотека. И най-важното, вероятно тук можеха да бъдат отворени портали, водещи към преки коридори към тези Селения с всичко, съдържащо се в тях, без да се налага да се преминава дългият и уморителен път през безброй лабиринти и нива на личната вътрешна сфера докато се стигне до Хоризонта на вливане. Поне така му бе загатнал един Вътрешен учител, като му бе споменал също, че още му е рано…
През последното хилядолетие човешката общност бе успяла да възстанови погребаното познание и да подреди историческите знания и периоди, както за епохите преди Първия край, така и за ерата на първото и второто хилядолетия след него. Всичко бе съхранено и защитено в Централната библиотека. Да се разхожда физически в нея из различните й сектори, архиви и отделения, клетки и звена, локализации и позиции, в които бяха подредени книжните и електронни тела, бе удоволствие и начин за приятен отдих за Ардей, интелектуално преживяване. Библиотеката бе дори и място за медитативно проникване. Зареждаше го материалният контакт с историята, с древните, с предците му, изстрадали това, което бе достигнато сега в света им.
„И за опазването и развитието на което нося особена отговорност…”
Но вече по-рядко го правеше – физически на място. Познанията от това хранилище на знания, мъдрост, култура и история отдавна бе пренесъл и интегрирал във Вътрешната си библиотека. Цялата структура и съдържание на Централната библиотека бе вече в неговата Вътрешна библиотека. Можеше да визуализира идентично копие на реалната библиотека с вътрешното й устройство и всички нейни книги и артефакти, и по всяко време да влезе и да се разходи. Всичко бе прочетено, познато, запечатано, подредено и съхранено в съзнанието му, и към всичко това той имаше пряк достъп. Всъщност – изглежда това бе само една капка в океана. В личната му Вътрешна сфера и съответно във Вътрешната му библиотека, пространствата, обемите, информацията, потенциалът и възможностите бяха от съвършено друг, много по-висок порядък… А подредбата и обозначаването на информацията следваха съвсем друг собствен ред.
В противоположния на статуята край на залата се открояваше гигантската фигура на Арковидния портал. Сега масивните му медни крила плавно се разтваряха и от мрака в тунела зад портала блесна струя светлина, сред която се очерта фигурата на мъж. Той му кимна отдалеч, а Ардей се плъзна в пространството през петстотинметровата зала към него. И от този край се забелязваше присъщата му осанка, излъчваща достойнство и внушаваща респект и чувството на благоговение. Макар и със стройна фигура, човекът бе с побеляла коса. Той стоеше неподвижно и изчакваше сред струящата покрай него мека светлина. Ардей знаеше, че може директно да се премести през пространството и незабавно в същия миг да се появи до него, но никога не правеше това в присъствието на Учител. Ардей чувстваше, че подобно „пространствено” прескачане, каквото иначе нерядко си позволяваше насаме, би било проява на неуважение, сякаш дори грубост, към неговия Вътрешен учител, пожелал да му се яви и да го повика. Това чувство бе същевременно и знание, усещане-познание, появяващо се спонтанно в сферата на неговото съзнание. Независимо кой от тях се бе явил. Към нито един от Вътрешните си учители Ардей дори не би помислил да допусне свое действие, което би усещал като най-малка нелюбезност.
„Трябва да говорим” – прозвуча в съзнанието на Ардей.
Ардей се плъзгаше в пространството към човешката фигура, очертаваща се сред лъчението през Портала и вече бе прелетял една трета част от тази Аркопортална зала на Вътрешната си библиотека, когато чрез външния си поглед проследи заключителните думи на Първия старейшина – заседанието на Съвета в Залата на решенията приключи, а Арган току-що бе казал последната си реплика и станал от мястото си, вече се оттегляше, напусна мястото си, отдалечи се от заседателната маса, и се отправи към изхода на залата, всички старейшини станаха от местата си и го последваха. Време беше Петимата да се отправят към Сектор 11.
Ардей и за миг не се поколеба – срещите му с Вътрешен учител винаги бяха с приоритетен характер при всички обстоятелства, те никога не се прекъсваха по негово решение каквото и да ставаше. Щеше да продължи като премине ако трябва в по-висока степен на паралелно възприятие. Срещата му тук не можеше да бъде прекъсната, а в Залата на решенията бе време той и другарите му да се отправят към Сектор 11.
Арган бе приключил събранието на Съвета на старейшините преди няколко секунди. Петимата получиха пълномощия да действат по своя преценка съобразно ситуациите. Същото се отнасяше за Арган, Солейкс и неговите ученици. Първият старейшина напускаше залата и щеше да ги чака в кабинета си, старейшините ставаха и се отправяха към изхода и щяха да отседнат в едни или други сектори на Съвета до получаването на нови индикации и информация. Поставените на събранието въпроси бяха потвърдили тревогите от предварителните съобщения и бяха завладели умовете им, въпреки способността им за самоконтрол.
Ардей, Ардон, Ердин, Рандин и Рандей се надигнаха и спокойно се насочиха към западния изход, през който щяха да стигнат по-бързо до Сектор 11. Ардей крачеше по мраморния коридор отпред редом с Ардон. Двете девойки – Ердин и Рандин – ги следваха, съпроводени от Рандей.
„Трябва скоро да дойдеш и да говориш с нас” – отново в съзнанието на Ардей се оформи смисълът на думите на Учителя, а гласът му отекна сякаш във всеки атом на тялото му, отрази се от всеки атом на въздуха под гигантския купол на залата.
Ардей бе вече преполовил пространството до Арката с Портала, когато очакващият го там мъж му направи бърз почти незабележим знак с ръка. Ардей почувства прилив на вълна от благодат и обич, която го обгърна топло, галещо, искрящо и проникващо. Разбра веднага, че моментът се отлага. Учителят бе преценил, че срещата ще се осъществи по-късно. Човешката фигура в светлината на Портала отстъпи назад, избледня и изчезна. Сега Ардей спокойно можеше да напусне. Щеше да се върне по-късно.

2.

Продължаваше напред по коридора заедно с четиримата си спътници. Щяха да прегледат наличното в Сектор 11. След това щяха да посетят Първия старейшина Арган, както той им бе казал.
Ардей следваше гърчещата се като мутирала змия от легендата за северния радиационен сектор зелена нишка в многоцветния мраморен под на просторния коридор, по който бяха поели. Стъпките им отекваха звучно по каменните плочи, подсилвани от ехото, създавано от множеството стреловидни разклонения на сякаш излезлите от древна графика колони, поддържащи някъде високо горе гигантския кристален купол, покриващ Залата на решенията и прилежащите й коридори и крила на корпуси.
Докато крачеше, следван от другарите си, към края на триста и петдесетметровия коридор, където с една от подвижните транспортни линии можеха да слязат няколко нива надолу към Сектор 11, Ардей обърна внимание, че мислите му се бяха отклонили от проблема, споменат от Първия старейшина, и сега отразяваха просто и непосредствено само обстановката около тях, като се стрелкаха в съзнанието му и образуваха една дълга асоциативна нишка. Беше се абстрахирал за момента от тревожните проблеми. Момент на изолиране от тревогите, в който вътрешните му „пружини“ скрито се навиваха преди да бъдат отново освободени в началото на онова, което ги очакваше.
Той се отпусна и остави впечатления и асоциации да протичат свободно, без да ги контролира и да им влияе, по своите ручеи, реки и водопади, вливащи се в кой знае кой от множеството океани, бушуващи с невидими за него в този миг урагани или простиращи се огледално гладки до безкрая на неговото „Аз”.
За две минути и половина, докато преминаваха покрай фантастичните конфигурации, формиращи колоните, корнизите и стените на коридора, през ефирното сияние от разнопосочно вливащи се снопове от светлина, Ардей щеше да остави ума си да почива и да реагира непосредствено на външната среда. По-скоро, той остави „външното си Аз” да се рее свободно по течението на непосредствените визуални възприятия, като за кратко изключи други мисли и съображения. Това бе достатъчно – както винаги, подходите към вътрешните му двери и по-дълбоки пластове в този миг бяха запечатани и те не биха се открили без изричното му намерение. Освен ако не бъдеше повикан точно по това време отвътре от Учител... Две минути и половина. Триста и петдесет метра мраморен под. Бе осъзнал какво му предстои. Сега не искаше да мисли за това, поне за кратко. Искаше да мисли само за разноцветния мрамор, устремените нагоре колони, потоците от слънчева светлина, които ги обгръщаха.
Не заради понятната за всички нужда понякога да оставят умовете си в почивка. Просто той сега реши да поспре за малко, за около две минути и половина ходене по коридора, така, както древните някога преди хилядолетия са сядали в мълчание за кратко преди потегляне на дълъг път. Просто символично. Не толкова за някаква въображаема почивка. Каква почивка? Ардей отдавна и прекрасно знаеше, може би най-добре от всички на тази планета, че човешкият мозък принципно никога не почиваше. Макар че почиваше привидно, а това също бе нещо, не бе за пренебрегване. Иначе, неговият мозък по същество май не почиваше, дори и в най-дълбоките медитативни състояния, в които той му нареждаше да се освободи от напрежение, да прекъсне връзките, да блокира портите, да се отклони от всичко и от всички, да се абстрахира и да започне да бездейства. Това бе все пак едно добро пожелание и до голяма степен илюзия. Ничий ум човешки на тази земя или където и да е другаде, на някой от орбиталните космически портове, или на някоя от научните бази на външните планети, никога вътрешно не почиваше, но хората не разбираха това. Или поне повечето от тях. Защото малцина бяха тези които изцяло усещаха, възприемаха и можеха да имат достъп до всичко, което се случваше в пределите на тяхното съзнание, в дълбоките нива на интегралното им „Аз”. Повечето от хората възприемаха движението и поривите на „външното си Аз”, но не виждаха и не познаваха движенията в океана на своето „вътрешно Аз”.
Но умът можеше външно да си почива. Медитацията в различните й форми и методи създаваше ефекта и усещането на почивка и отмора. Медитацията бе резултатна за външната почивка на мозъка и ума. Медитацията сега за тях бе ежедневие и начин на живот. Тя бе особено изкуство, което всеки се стремеше от малък да овладее. Степента на личните медитативни достижения бе в голяма степен показател за пълнотата и възможния потенциал на личната реализация. Макар че, както личеше от старите източници, някога медитацията е била по-скоро само една илюзия за масова употреба, макар и донякъде ефективна, отпускаща и освежаваща, но все пак – илюзия. Разбира се, това се е отнасяло за масовото й прилагане. Може би и в днешно време в някои случаи имаше формализъм – може би при отпадналите в ранните години на обучението, насочили живота си повече към външните възприятия и съответстващи им дейности. Бе въпрос на личен избор, въпреки съществуващите традиции и култура.
Мнозина като деца не бяха стигнали далече в усвояването на вертикалната медитация и впоследствие се бяха ограничили до най-общи социални медитативни практики за общо здравословно поддържане, като в определен момент на развитието си бяха концентрирали ума си изцяло към външните аспекти на реалността им и се бяха фокусирали върху усъвършенстване на технологии и технологично обезпечени научни проучвания, залагайки изцяло на логичния и прагматичния подход. Но така или иначе, медитацията бе в основата на методи и упражнения, подготвящи ги още от деца за евентуалното начало на истинското вътрешно проникване и встъпване в Пътя. Трябваше да се мине през тази малка и криволичеща пътека, за да може да се намери собствения портал към Пътя и да се поеме по него.
„Все пак това е началото, през което съм минал и аз. Правилно е вкарано в учебните модули на всички израстващи, а също така от столетия е установено като начин на живот за всички. Макар че малцина са онези, които наистина разбират докъде води краят на тази пътечка…”
Илюзията бе, че мозъкът им спира да почива…
Сега Ардей щеше да прекъсне само повърхностните пориви на „външното си Аз” и да остави погледа си да се наслаждава на всичко около себе си, което рефлектираше и отразяваше фотонни снопове, преминаващи като импулси през зрителните му нерви. Там където сигналите от тях пристигаха, щеше временно да ограничи неизменно следващия аналитичен и асоциативен процес само в сферата на значението на възприеманите в този миг външни изображения. Щеше да ги попива и да реагира на тях, но нямаше да ги свързва с милиардите елементи, с които всеки един от обектите и знаците около него можеше да бъде асоцииран в една безкрайна каскада от асоциации, формираща във всеки конкретен миг същността на мисловния му процес, неговото съзнание и самосъзнание, и както неговото „външно“, така и „вътрешното“ му „Аз“. И даващи храна и база за всичко останало, протичащо в нивата по-дълбоко…
„Включително” – каза си Ардей, – „за слизането във Вътрешната библиотека… а и за по-нататъшния път през Вътрешните сфери.”
Когато постигна открехването на портала на способността си да навлиза там, Ардей окончателно се убеди, че океаните от елементи в мозъка му никога не спират своето движение, дори когато имат вид на замръзнали безкрайни полета, чезнещи на хоризонта на вътрешната му вселена.
Но сега щеше да блокира за две минути и половина всички връзки към милиардите елементи. Щеше да ограничи потоците асоциации. Щеше да се остави да поплува само по повърхността.
За две минути и половина нямаше да мисли и щеше да остави мозъка си да реагира само на разноцветните игри на мрамор и колони, на високи двадесетметрови прозорци със стреловидни арки, на криещите се в нишите между ъгли, ръбове и парапети холографни пана на информационната система, разположени за всеки случай дори и тук за някой нуждаещ се от спешна метеорологична, транспортна, или всякаква друга информация или поръчка за обслужване от оперативния секторен електронен блок, или на показващия се услужливо между стените хранителен модул, даващ приятелски знаци с усмихващите се светлинки на лицето си и готов да комбинира, да състави и предложи всеки вид напитка или хранителна съставка, дори и несъществуващи досега в човешкото меню, за някой внезапно огладнял от заседанията на Съвета старейшина или експерт, или просто научен асистент.
Холографните пана бяха артистично и ненатрапчиво интегрирани в цветномраморната обстановка. Колкото до хранителните модулчета, техните електронни мозъчета бяха достатъчно подготвени и оборудвани със сензори, за да преценяват от разстояние потенциалната нужда на преминаващите, така че те не досаждаха излишно. Триста метра коридор, две минути и половина без мислене.


3.

Ардей много пъти беше преминавал през последните пет години по този път към Залата на решенията и обратно. Асоциативната нишка започваше с отекващия звук от стъпките им по каменния под. Подметките на сандалите му щракаха по синтетичния мрамор и звукът се разнасяше наоколо. Когато излязоха от залата, преминаха покрай няколко масивни статуи на древни герои от периода на Систематизацията от преди повече от две хиляда години. От двете им страни се издигаха полираните лъскави стени от цветен камък, изпъстрени с мрежи от разноцветни нишки. Гледаха ги с изразителни очи главите на гигантски лъвски, орлови и драконови статуи. Масивни многоъгълни колони се губеха в светлинната мараня и подпираха небосвода. Светлина се спускаше като светлинен водопад. Ардей погледна нагоре и не видя друго, освен арките, мраморните стрели и разклоненията на колоните, сливащи се и разтапящи се, губещи очертания в мъглата от разбиващите се светлинни капки, преливащи нюанси по корнизи, парапети и релефи. Малко по-нататък вдясно стената се отваряше и преминаваше в ред следващи през колона огромни прозорци, устремени на двадесетина метра нагоре към губещия се свод, с причудлива плетеница на елементи от стъкла и рамки, кръгли, арковидни, елипсовидни, квадратни и правоъгълни, откриващи цялата дясна страна на коридора към морската шир. Ардей погледна надясно и видя далече на хоризонта, забулена от блясъка на слънцето и морето, двукилометровата пирамида на съседния град.
Комплексът на Великия съвет с десетките му оперативни сектори, разположени в множество архитектурни конфигурации се различаваше значително по стил и материали на изграждане от останалите съставни структури и техните комплекси и корпуси по многобройните нива на този пирамидален гигант и шедьовър на градоустройството и екологичното систематизиране, характерен за епохата на модернизиране в края на първата половина и средата на второто хилядолетие. Както всички други пирамидални колоси в различните географско-административни сектори на земята, разпръснати в определени биологично активни зони на планетата, и този пирамидален град, макар и с тази особеност, че тук бе включен комплексът на Великия съвет, бе изграден в стандартен каскаден стил с разграничени нива, структури, сектори и корпуси, сред които на стотици метри във всички посоки бяха разположени горски участъци, водни площи и зоопаркове. Носещите конструкции на пирамидата, подсилени с гравитационно-екраниращи елементи, са били изградени от комплексни синтетични стъклометални сплави, създавани чрез атомно и молекулярно преподреждане на материал от свободни природни суровини. По аналогичен начин се извършваха и постоянните ремонти и модификации. За разлика от този традиционен стил на изграждане на пирамидалните градове, комплексът на Великия съвет бе сякаш нарисуван от изпаднал в транс художник, изграден от полиран камък, макар и той също рекомбиниран, блестящ във всички възможни цветни разновидности и нюанси. Залата на решенията бе с диаметър триста метра и висока сто и петдесет. Слънцето проникваше пречупено през кристалния купол. Комплексът имаше сто и петдесет корпуса, към крилата на които водеха мраморни коридори, чиито стени се вливаха в редицата поддържащи дебели небесносини колони, разклоняващи се в множеството каменни извивки, губещи се високо горе. В корпусите бяха разположени оперативните сектори, звената, подчинените структури и научните лаборатории, съдействащи в работата на старейшините на Съвета.
В края на коридора стъпиха на низходящата лента, която ги понесе през девет нива надолу. Устремното слизане създаваше усещането за летене. Ардей трябваше да спре и да поговори с четиримата от групата, но това щеше да стане малко по-късно. Най-напред да посетят експертите от Сектор 11 и да видят с каква информация разполагат.


II. Солейкс и Арган

Солейкс премина през тунела от зеленина, после през моста над реката и закрачи по пътеката към дума си. Беше се замислил за разговора си с Арган и за очертаващите се събития.
След това Солейкс усети как пространствената фуния го изтегля и изхвърля обратно, видя как светлинното петно започва да се свива, искрите заподскачаха, а петното се превърна в блещукаща точка сред зърнистата черна стена. Солейкс почувства, че е седнал и отвори очи. Погледна часовника на шкафа. Беше изминала една минута и половина след като бе затворил очи и потънал навътре. Солейкс визуализира срещата си с Арган като си припомни последователно всеки момент от състоялия се разговор. Ето че най-накрая бе успял да възстанови вътрешния контакт с Арган, какъвто бяха постигнали преди време. Това бе много добра новина. Значи все пак бяха на път да възвърнат някои техни закърнели напоследък способности. Солейкс бе озадачен от нещо, което самият той бе казал на Арган по време на срещата, и за което сега бе чул за първи път от собствената си уста. Отнасяше се за събитията тази сутрин. Откъде идваше тази информация?
Той бързо стана и слезе по стълбата на долния етаж. Влезе в работната си стая и натисна един бутон на масата си, където бе таблото на холофона. След миг в центъра на помещението се появи фигурата на Арган, както седеше замислен в кабинета си в сектора на Съвета в пирамидата.
– Здравей – каза Солейкс. – Видя ли какво стана? Отново успяхме. Прати ми един джет да ме вземе. Веднага ще дойда.
– Здравей – отговори Арган. – Тъкмо навреме… За какво говориш? Какво сме успели? – Той се загледа в изникналата пред него холографна фигура на Солейкс, изправен пред бюрото си в къщата в гората.
Солейкс се позамисли като чу тези думи и рече:
– Как за какво говоря?
– Какво имаш предвид? – попита Арган. – Как реши да се обадиш точно сега? Тук стават едни неща...
– Да, знам – отвърна Солейкс.
– Хм... Кога успя да научиш! Тъкмо щях да те търся – учуди се Арган.
– Да беше ми се обадил веднага да ми кажеш! – каза Солейкс.
– Точно сега мислех за теб. След малко щях да се свържа. Значи вече знаеш?
– Да, разбрах за сънното състояние.
– Сигурно сте научили от някой от нашите.
– Ами! До този момент нямахме такава информация. Току-що го чух от теб.
– От мен ли? – удиви се Арган.
Солейкс се подпря на бюрото си и се загледа в холограмата на приятеля си. После каза припряно:
– Чакай малко! Нали преди малко се срещнахме „вътре“. Затова казах, че отново сме успели.
– Аз не съм бил преди малко „вътре“ – отговори Арган. – Не съм се виждал с теб от предишния ни разговор по холофона преди три дни.
– Така ли? – възкликна Солейкс. – Виж ти! А аз се зарадвах, че сме успели да възстановим контакта. С кого тогава съм се срещнал?
– Явно не е било с мен. Но информацията за проблеми със сънно състояние е вярна. Какво точно ти казаха?
– Че от два дни не можете да ги събудите.
– Така е. Значи ти разбра за това „отвътре“? Как стана?
– Разговарях с теб – с един приятел, който по нищо не се различаваше от теб.
– Но не съм бил аз.
– Значи е била моята представа за теб – за приятеля ми Арган. Бил е някакъв Вътрешен спътник с твоя образ, който ме е намерил.
– Бил е доста информиран.
– А ако ти кажа, че самият аз му споменах за събития от тази сутрин, за които не знаех нищо преди влизането ми „вътре“. Разбрах за тях докато самият аз му разказвах! Даже и в този момент не знам дали това, което ти казах, е вярно. Обадих ти се веднага, като мислех, че съм разговарял „вътре“ с теб. Още не съм проверил дали има нещо такова.
– Откъде тази твоя представа за мен би знаела за сънните състояния, за да те осведоми? Всъщност, защо ли те питам! А и тази информация, за която казваш, че си научил от собствените си думи. Каква е информацията? И тя идва отнякъде. За какво се отнася? Възможно е да е вярна.
– Би могло да има само един канал за това.
– Твоите Вътрешни учители?
– А може би не мой Учител, а на моя приятел Арган, който да ми се явява, когато е много необходимо – за оперативен контакт при спешни случаи, когато подопечният му е твърде зает. Вземи си поука! Вместо ти да се обадиш, при мен идва твой Учител. Когато е необходимо.
– Това ли предполагаш? Мой Вътрешен учител при теб – в твоята Вътрешна сфера? – каза Арган.
– Това е достоверна възможност – отговори Солейкс, – предвид сведенията за вашите проблеми през последните два дни. Би означавало, че твоят Учител е от такова ниво, че има достъп до съответния канал, за да премине през Хоризонта и да дойде при мен. Другият вариант е информацията пак да е дошла през Хоризонта на вливане, но аз да съм се срещнал с пристигнал от висшите зони мой Вътрешен учител, приел твоя образ. Най-малко вероятният вариант е сам да съм рекомбинирал странични индикации и елементи и да съм "видял" събитията, а срещата ми да е била с мой Учител от по-ниските нива, на когото съм придал твоя образ, въплътил прозрението.
– Всяка от тези възможности много по-сложна отколкото да вдигнем холофона и да се информираме за събитията! Какъв би могъл да е смисълът на това? – рече Арган.
– Може би изглеждат сложни само на пръв поглед, а всъщност да са най-простото и най-естественото, което ние с теб бихме могли да правим и вероятно което се очаква от нас... Може би от нас отдавна се очаква да преодолеем регреса и да възстановим контакта? След като някога сме били предопределени...
Арган се размърда на бюрото си. Отмести поглед от холограмата на Солейкс и се загледа през прозрачната стена в далечната ивица на морския хоризонт.
– Три различни варианта и възможности – рече Арган. – Какво мислиш за това?
– Две основни неща – отвърна Солейкс, – че положението е вече доста сериозно, и че ние с теб отново сме на границата на канала, през който прекият ни контакт става възможен, както и съвместното навлизане "навътре".
– Това само по себе си би било важна новина – ако наистина сме на границата на „канала“, както го наричаш. А че положението е сериозно, това е ясно – отбеляза Арган.
– Има вероятност да успеем отново! – започна с известен ентусиазъм Солейкс. – Да възстановим способността си за онова, което умеехме да правим преди време и което загубихме! Отново сме близо до границата, която от години се стремим да преминем – Хоризонта на вливане. Наскоро веднъж ми спомена, че вероятно Ардей ще успее да го достигне. Аз пък мисля, че Ария се приближава към него и скоро може да го докосне. Доколкото съдя от разказите й.
– Ние отдавна трябваше да сме в състояние – каза Ардей с известна умора в гласа – като основоположници и техни учители да съдим за успехите им не само по техните разкази, а да ги съпровождаме и да ги наблюдаваме пряко по време на техните странствания по пътя им "навътре".
– Така е, прав си – отвърна Солейкс. – Очевидно преминаването на пътя се оказва още по-сложно, отколкото очаквахме. Изглежда в определен момент в предишните години ние трябваше да положим още по-големи усилия. Ние нарушихме фокуса на развитието ни по пътя "навътре" когато се включихме в обществена дейност. Разчитахме, че ще съумеем да съчетаваме, но...
– Сега вече не остана време за обучение, за упражнения и експерименти, приятелю, за приближаване и за докосване. Ще трябва в най-скоро време повече от нас да достигнат и преминат този предел.
– Арган, това е чудесно пожелание – рече Солейкс, – но не вярвам да сме готови. Ние двамата в продължение на толкова време отстъпихме назад и загубихме качества, които бяхме достигнали. Ако някой трябваше да е готов да прекоси Хоризонта и да премине, това тряваше да сме ние. Сега казвам, че изглежда нещо се случва и сме се приближили до „канала“ за контакт. Но преминаването на Хоризонта е следващ етап. А младежите все още се учат и според мен не са готови. Независимо какво ти разказват, можеш ли да искаш от тях да преминат граница, която е далече напред зад стена от непознати лабиринти? Казах, че Ария скоро ще се докосне, но нямам предвид дни, седмици или месеци. Не знам за Ардей – ти трябва да прецениш. А за да успеем ние с теб – трябва отново да фокусираме вниманието си в тази посока.
– Ще видим! – каза Арган. – Необходимо е да обсъдим положението. Според мен, то вече стана сериозно и действията не търпят отлагане. Специалните действия. Но я ми разкажи отново и по-подробно. Спомена в началото и за някаква нова информация. Значи този твой спътник ти каза, че не можем да събудим децата и другите?
– Децата ли? – попита Солейкс. –  И деца ли има сред тях?
– Да. Повече деца и по-малко възрастни.
– Хм. Информацията в разговора ми "вътре" бе нова и конкретна – продължи Солейкс. – Виждам и, че е била достоверна. Поне доколкото се отнася за сънните състояния. Допреди малко мислех, че си бил ти, че както преди време отново сме успели да установим пряк контакт. Там разговорът ни бе съвсем целенасочен. Казах ти какви би могло да са трите възможни варианта. Въпреки това, едно е съвсем ясно: независимо от това, че не си бил ти, независимо дали е бил твой Вътрешен учител или мой, пристигнал от нивата отвъд Хоризонта, разговорът ни „вътре“ показва, че има възможност да възстановим „канала“. Показва също, че имаме шанс да продължим по Пътя.
– Това вече го разбрах. Със сигурност не съм бил аз участникът в твоя "сеанс". Аз допреди малко тук бях потънал в дълбок размисъл. Току-що проведохме събрание на Великия съвет на старейшините. Положението вече стана много тревожно. Повече не можеше да се изчаква. Тук въведохме извънредно положение. Съветът даде съгласието си за абсолютни пълномощия за разузнаване и действия чрез навлизане „навътре“.
– Дори и това ли – удиви се Солейкс. – Чак дотам ли стигнахме!
– Да – отговори Арган. – И ти сега много ми трябваш. Надявам се на вашата помощ. И вие трябва да участвате. Налага се да обединим усилията си. Всеки момент щях да вдигна холофона и да ти се обадя.
– Холофона! – каза Солейкс троснато. – Така вече е по-лесно, нали? Колко години вече минаха, откакто загубихме онази пряка връзка и започнахме да си говорим по холофона?
– Просто натискаме копчето – отвърна Арган. – Не казвам кое ни е по-лесно. Но ти сам каза – минаха години…
– Казвам ти, че отново сме близко – настояваше Солейкс.
– Въобще не съм се отказал. – заяви Арган. – Вероятно сега само чрез навлизане "навътре" ще успеем да намерим изход от проблемите.
– Няма да се отказваме – потвърди Солейкс. – В никакъв случай. Нали и ти осъзнаваш, че перспективата на "Пътя" е една от най-големите ценности на нашата култура и на днешната ни цивилизация?
– Така е, приятелю – каза Арган. – Това е точно така, както го казваш! – След кратка пауза, в която си припомни за миналите години, Арган продължи: – По онова време не винаги успявахме да се намерим „вътре“. „Каналът“, за който говориш, не винаги ставаше активен. Но сега вече нямаме време за вътрешни упражнения. Налага се в най-скоро време да приложим всичките си сили и умения. Не можем да отлагаме. Сега имаме голяма нужда от теб и твоите хора. Трябва заедно да действаме и то веднага, и именно като влезем „вътре“. Ако трябва ще прескачаме, ако трябва ще пробиваме. Трябва да възстановим пряката си връзка. Трябва да помогнем и на другите да се свържат.
– И ние имаме нужда от вас – каза Солейкс. – Положението при нас е част от една обща картина. Нещата са взаимно свързани. Преди малко „като се срещнахме“ ти съобщих последните новости. Изглежда още не са стигнали до теб.
– Хм… Иначе, колкото до спешните оперативни разговори, холофонът е по-просто средство. Поне за сега – каза Арган.
– Ами не сме успели да стигнем дотам, че другото средство да ни изглежда по-просто – отвърна Солейкс.
– Добре, да говорим по същество. Времето много ни притиска. Ситуацията е извънредна – рече Арган.
– На мен ли го казваш! Точно това ти обяснявах преди малко – на твоя Вътрешен учител. Не ти ли е подсказал информацията? Ако можеше да влезеш набързо "вътре", сигурно веднага щеше да узнаеш всичко.
– Не още. Сигурно е бил твой Учител. И какво те посъветва?
– Не стигнахме до съвети.
– Значи този Вътрешен учител или твой спътник ти е казал, че имаме проблем с отвличанията?
– Какви отвличания! Не използва тази дума. Каза само за сънни състояния, от които не можете да ги извадите. Поговорихме за събитията при нас – вчера „гостите“ дойдоха в центъра на селището!
– Всъщност, предположението ни за отвличания на идентичност може да се окаже и само интерпретация. Но фактите насочват към това. Не е ясно откъде може да произлиза такова въздействие.
– Новото и особеното е, че при срещата ни „вътре“ аз му разказах за събитие, случило се преди малко, за което аз преди това не знаех и за първи път чух от собствената си уста докато му разказвах. Прати ми един джет, за да дойда.
– Какво си му казал? Нали имате пет джета?
– Прати ми ваш. Тук сме организирали периметър за охрана. Във връзка с проследяването на „гостите“. А и нали наскоро ни изчезна един преобразовател. Казах ти също, че преди два дни се навъртаха около вакуумния енергогенератор.
– Кога си ми казал? Кой се е навъртал?
– Навъртали са се. Казах ти го преди малко „вътре“.
– Ти за вакуумен енергогенератор ли говориш или за преобразувател за храна? За преобразувателя знам.
– Всъщност, споменах ти за това, че сме ги видели и че са се навъртали. Пропуснах да уточня, че е било близо до енергогенератора.
– За кого говориш? За „призраците“ ли? Кой се е навъртал?
– Не са те. Някакви други са. Не знам дали имат връзка с инцидента с  преобразователя, но май са нов проблем.
„Вече охраняваме всичко“ – мина през ума на Солейкс. – „За сега имаме достатъчно запаси храна от реколтата.“
Тази второстепенна мисъл се появи докато бе замълчал и наблюдаваше холографната фигура на Арган. Паразитни асоциации се прокрадват в ума дори при много важни разговори.
„А машините за преобразуване използваме понякога, само за определени поръчки. Някои хранителни добавки, някое лекарство, някоя козметична съставка при кожен обрив. Макар и да се развиваме, има болести, които все още се появяват. Макар и рядко, но все пак. В нашата общност сме приели отказ от генетичното въздействие и генноподобряващото имунизиране, освен ако промяната и усъвършенстването не се постигне самостоятелно чрез вътрешно навлизане. Но още никой не е успял дотам, че да може да го прави. Щом като и аз не съм намерил „вътре“ пътя към това ниво… дори не знам как би могло да става, а Учителите казват, че е възможно, но сам да разбера. Иначе, когато не успяваме да се излекуваме чрез растения и естествени субстанции или чрез медитация и вътрешно навлизане… Някои болести са сравнително по-трудни за самолечение, пък и все още повечето от нас не са достигнали това ниво. Във всеки случай, молекулярното рекомбиниране създава съставки, напълно идентични с естествените.“
Тази поредица от мисли избухна като светкавица в съзнанието на Солейкс в един миг и изчезна, като една обща картина, носеща в себе си елементите на смисъла на цялата фраза.
– Освен „призраците“, какви други проблеми? – попита Арган.
– Всички селища са с режим на строга охрана – каза Солейкс. – А вие трябва да вдигнете нивото на наблюдение, ако все още сте с нива и вече не е включено на възможния максимум. Това, което му казах и чух за първи път от самия себе си, се отнася за ново посещение днес на няколко, май четирима, много странни непознати. Както и преди два дни, когато за пръв път са ги видели да се навъртат наоколо, и тази сутрин са се появили и са носели на коланите си същите странни устройства, които моите момчета са помислили за непознато оръжие. И този път са били облечени с дрехи от типа на вашите. Тези непознати странници са неканени гости, различни от "призраците". Аз видях записите от предишното им появяване преди два дни. Те са с особени лица. По някакъв начин напомнят за „призраците“ колкото и да са съвсем различни на вид. Казах ти, че моите момчета са тръгнали след тях и са ги проследили. Казах ти също, че ще разбереш смисъла на асоциацията и сравнението с лицата на "призраците" само когато разгледаш видеозаписите. Споменах ти дори, че ако през последните два дни беше прегледал записите от предишното им посещение, щеше вече да имаш представа. Казах ти също, че съм поддържал връзка с момчетата и очаквам да се върнат. Последните сведения, за които те информирах, бяха, че непознатите са пресекли периметъра на пирамидата ви и са навлезли в периферията. Тръгнали са някъде навътре и моите хора са ги изпуснали.
– Ясно. Всичко това си ми казал „вътре“ и си го разбрал от самия себе си?
– Точно така. За днешното им посещение и преминаването на периметъра на пирамидата. Чух мислите си по време на разговора с моя „спътник“. Тази информация идва отнякъде. А сега остава да разберем дали всичко това е вярно, дали днес наистина е имало такова посещение на тези четирима странници и дали ще има видеозаписи.
– Добре – каза Арган умислен, – мисля, че сме направили достатъчно, активирали сме напълно центъра за охрана. От днес въведохме червен код със зелена лента.
– Възможно е тези лица, ако наистина е имало такива, да са наясно с вашите системи. Дали не са вътрешни?
– Ще видим. Едва ли. Ти попитай твоите хора, дали това се е случило. И да видим ако има записи. Думите ти за тях вече са предадени от електронните мозъци на центъра за охрана. Сега претърсват автоматично навсякъде и търсят следи.
– Още нещо – каза Солейкс. – Сред „гостите“ вчера вечерта имаше три деца – заприличаха ми... виждал съм ги преди сред вашите.
– Значи затова така реагира като ти казах, че сред "отвлечените" има деца.
– Предполагах, че още вчера сте гледали записите. Ако са от вашите ще можете да ги разпознаете.
– Явно това сме го пропуснали този път. Откакто преди два дни при нас започнаха последните събития, вниманието ми се отклони от вашата ситуация. Не съм разглеждал вашите записи. Не мислех, че може да се е случило нещо качествено по-различно.
– Затова не знаеш за какви субекти ти говоря – странниците от тази сутрин трябва да са същите като онези от преди два дни. При разговора ни „вътре“ ти описах особеностите на вида им. Най-добре ги прегледай и сам виж какви впечатления ще получиш.
– Попитай твоите момчета за тази случка сутринта и тръгвай. Джетът е вече там и те чака.
– Може да взема моите Трима. Имаме и други, но още не са напреднали. Няма да могат да се справят.
– След малко имам среща с моите Петима. Очаквам и всички главни координатори от пирамидите да пристигнат.
Двамата замълчаха и се гледаха известно време.
– Хм – каза Арган, – значи си се поразходил из вътрешните коридори? А ни минаваше през ума, дали не сме остарели вече, за да продължим напред.
– Не и на мен! Никога! – отговори Солейкс.
– Може би не си забелязал тази твоя мисъл – каза Арган.
– Все пак – каза Солейкс, – наистина, шансовете на младежите вероятно са по-големи. В днешно време разполагат с възможности за по-добра подготовка. Имат и нас да ги съветваме, след като навремето открихме и проучихме начина и пътя.
– Струва ми се – отвърна Арган, – че е в много по-голяма степен въпрос на индивидуалностите, отколкото на възможностите за подготовка и за съвети. Мисля, че има голямо значение случайното съчетание на качества и обстоятелства за това кой ще успее. Вероятно и генетичните предпоставки.
– Може и така да е – каза Солейкс. – Ти имаш Ардей и другите, аз имам Ария и още някои. Може би те ще успеят да стигнат по-далече. Може би ще стигнат по-бързо до края на пътя, а може би техните деца…
– Не! – прекъсна го Арган. – Сега всички ние трябва да успеем! Няма друг начин. Просто сме принудени. Няма да има друг начин, по който бихме могли да се справим с това, което се случва. Особено ако е следствие на катастрофата с хипер-експеримента. Вътрешното ми чувство ми казва, че няма да има друг начин...
– Какво говоря! – рече Солейкс. – Какъв ти край на пътя. Този Път няма край. Дано истината да е такава, каквато я прозряхме в нейната цялост преди време. Това ми е надеждата, че в целия видим хаос на този свят има някакъв порядък и смисъл. Ще видим. Но да не губим повече време – Солейкс погледна през прозореца.
– Като пристигнеш ще обсъдим всичко. Моите и твоите ще се видят за първи път. Подготви ги за срещата, докато пристигнете.
Арган още не бе изрекъл последните си думи, когато в стаята на Солейкс влезе запъхтян младеж.
– Батко! – извика той. – Три деца пак са изчезнали, последно са ги видели да се качват на стара машина и да отлитат към забранената зона. Други четирима от гвардията за охрана ги нямаше два часа от сутринта, но току-що се обадиха, че се завръщат откъм пирамидата. Видели са някакви непознати, подобни на онези от преди два дни! Същите дрехи, същите физиономии, походката, оръжието! Изпратили са запис.
Момчето, което говореше на Солейкс, на около 16 години, със стройна мускулеста фигура, пристъпи напред и влезе в холографното поле, а Арган забеляза разтревожения му израз.
– Какво става? – обади се Арган. Той бе чул всяка дума, изречена от младежа и веднага разбра за какво се отнасят.
– Нищо различно от това, което вече ти разказах – отговори Солейкс. – Информацията за четиримата непознати се потвърди! Явно вътрешният ми източник е бил коректен. Колкото до другото – надявам се все още нищо лошо. Поредна самоволна разходка на три непослушни деца, поумнели прекалено рано, за да подкарат стара летяща машина, но недостатъчно пораснали, за да преценяват своите възможности при различни извънредни ситуации. Дано липсата на дисциплина понякога да създава и някакви положителни ефекти – както ти каза, значението на индивидуалностите. И все пак, не е трябвало точно сега да го правят. Тази зона, която запазихме за спомен като архивен паметник… отдавна трябваше да пуснем робо-машините да я изядат, трансформират и преобразуват в един чист и безопасен парк…