4. - Дълбок сондаж I. 3. 2018

Евгени Георгиев Алексиев

ДЪЛБОК СОНДАЖ

ПЪРВА ЧАСТ


ГЛАВА ТРЕТА

Първи учебен полет

1.
Томак тъкмо се бе замислил за първото им качване на космическа совалка преди около три години, когато наставник Маурей им съобщи, че започват упражнение – 14 минутна „тематична пауза“. На совалката още не бяха обявили тревогата с "червен код". Маурей им бе казал също, че след това ще посетят Трети орбитален порт за някои допълнителни тренировки.
За три години толкова много неща им се бяха случили… Томак бе по онова време на пет години. Около половин година преди това ги бяха разпределили по класове според първа възрастова група, вече по цели дни, а понякога и нощем, отделени от майка и татко…
За половин година бяха посетили няколко пъти различни Космически паркове, където ги запознаха с оборудването им, заведоха ги в учебни тренажори на космически совалки, показаха им истински космически скафандри и им обясниха как се управляват контролните системи по тях, облякоха ги със скафандрите и ги накараха да се потопят в басейн, където останаха под водата пет часа, повториха това упражнение четири пъти за два месеца, запознаха ги с операторите в контролните сектори в парковете, оставиха ги да разгледат действащите космически кораби отвън. Правиха още много упражнения, сред които – тренировки под вода и в учебна вакуумно-антигравитационна сфера.
В онзи ден отново имаха посещение на Космически парк, но този път им предстоеше и реален полет с космически апарат…
Тогава ги бяха въвели в просторния салон на "летящата чиния", а родителите им, изчакващи на платформата на 50-тия етаж на комплекса на Космически парк № VII, се усмихваха и им махаха с ръце за довиждане. Хлапетата бяха малко смутени, беше им за първи път, все още бяха малки деца, бяха на по пет години, само от половин година се бяха отделили от постоянния надзор на своите родители и започнали обучение в различни класове на първа възрастова група, и едва сега започваха с упражнения и по алтернативните методи…
Той все още си спомняше вкуса на притеснението и усещането за своята тогавашна неувереност. Когато влязоха в салона на кораба, Томак и другите любопитно заразглеждаха обстановката. Беше им вече позната от предварителното обучение и запознаване с устройството на учебните совалки и с обстоятелствата на самия полет, но сега всичко беше „истинско“, не бе стационарен тренажор. Сега щеше да излети! Можеха да го пипнат. Настаниха ги в подготвените за тях малки антиинерционни кресла. Совалките не се движат с тяга като истинските древни ракети, а по контролирана схема с антигравитационните си двигатели, при което въобще не се усеща, че излизаш в космоса. Но всички совалки имаха и дублиращи стандартни инерционни двигатели. Пред тях бяха прозрачната стена на централната наблюдателна зала и редица други екрани за външен обзор. Виждаха родителите си на платформата. После сградата на космическия парк просто започна да се спуска надолу. Томак разбра, че совалката се плъзга нагоре покрай отразяващите синевата вертикални плоскости и носещи колони на стартовия комплекс.
Не бе усетил как излетяха, не бе усетил тласък или движение, само виждаше как структурата на Космическия парк пропада все повече, а после очертанията зад прозрачната стена смениха ъгъл и Томак вече виждаше отдалечаващата се повърхност на Земята; огромният комплекс на Космическия парк се смаляваше, а наблюдаваното поле се разширяваше все повече.
Само ги бяха въвели в космическия кораб и оставили да гледат. Направиха няколко обиколки в орбита около Земята, без да им възлагат някакви задания. Не им бяха обяснили какъв ще бъде техният първи реален учебен полет и децата нямаха никаква представа какво ще трябва да правят. В предишния ден те дори не предполагаха, че този полет ще бъде включен в програмата им. Тогава те все още бяха в началото на един дълъг учебен път.

2.

През първата половин година все още ги подготвяха за същинското обучение. Прилагането на системите за обучение в алтернативни състояния изискваше все пак в началото определена подготовка и известна постепенност. Първата половин година продължиха да ги обучават в естествено навлизане и задържане във все по-стабилни медитативни състояния, на което техните родители и първите им наставници бяха започнали да ги учат още като съвсем малки в нулевата възрастова група. Бяха започнали да ги обучават в хоризонтални медитативни практики още с първите прояви на тяхното осъзнаване. До четири години и половина ги тренираха само в естествено предизвикани медитации. На някои физически пози от йога бяха започнали да ги приучават още преди да започнат да говорят, скоро след раждането им. Но за други упражнения бе необходимо най-напред да може да се контактува с тях на активно съзнателно ниво и те да започнат да разбират какво става около тях. Първите упражнения – отпускане с последователно релаксиране; вторите упражнения – правилни позиции и ритмично контролирано дишане; третите упражнения – фокусиране на погледа в пламъка на свещ и концентриране… Начални упражнения за деца, известни от дълбока древност… Четвърто – разглеждане на светлинните петна и точки в тъмната стена пред погледа при затворени очи… отдалечаване и разширяване на стената… наблюдение на фигури и структури… Пето – въздействие върху светлинното петно... Впоследствие, чак в първа възрастова група щяха да започнат да ги подготвят и за стимулираната медитация, и да ги обучават чрез технологии за по-бързо усвояване на нови знания и способности. А в края на първа и в началото на втора възрастова група щяха вече да започнат с естествената и стимулираната вертикална медитация.
Томак се оказа в наблюдателната зала на совалката редом с Таисия. Седяха кротко в своите кресла пред прозрачната стена и гледаха с удивление и със страх огромното кълбо на земята. Страх или страхопочитание, едва ли в този момент те се замисляха какво точно усещат. Всички деца бяха притихнали, бяха по на пет години.
До четири години и половина ги гледаха и обучаваха родителите и първоначалните помощници и наставници. От придобитите по-късно качества в модулите по стимулирано медитативно усвояване и от ефектите от практиките по вертикална медитация, Томак щеше да е в състояние да си припомни сравнително подробно този начален период от живота си. В първите си спомени Томак виждаше меката гръд на майка си, която го кърмеше и прегръдката на баща си, който го люлееше на ръце в спалнята на техния дом. Беше съхранил този образ, този момент. Баща му го вдига на ръце и го люлее сред спокойствието на мека светлина в една от стаите на техния дом.
Беше ми интересно когато се натъкнах на този спомен на Томак, защото аз никога през живота си не забравих момента, когато моят баща ме държеше на ръце и ме люлееше под лампата в спалнята на нашия апартамент преди няколко десетилетия.
Бащата на Томак бе брат на майката на Таисия. Живееха в съседни домове на двадесет и петия етаж на шесто ниво на тяхната пирамида. От съвсем малки с Таисия бяха неразделни. Така се случи, че Таисия се роди един месец след Томак. Първите три години родителите им често ги обучаваха заедно. До една година се занимаваха с тях поотделно като системно ги приучаваха към основни пози и движения. От началото на втората година, всеки ден след събуждане и сутрешния тоалет с баня и бърз водно-струен масаж, Таисия и Томак започваха заедно утринната си практика по йога под ръководството на негов или неин родител. В средата на годината започнаха постепенно и с различните упражнения по медитация. В края на втората година ги научиха да обръщат внимание на своите сънища и да се упражняват да ги запомнят. В тези първи години на живота им и в началото на тази практика, сънищата им бяха по-бедни и разпокъсани, свързани с ежедневната обстановка около тях и упражненията, на които ги учеха – в паметта им все още не се бе натрупала достатъчна база за проява на фантазия, океанът на елементите все още бе в процес на формиране. От началото на третата година, сутрин веднага след събуждане извършваха редовната си визуализация за преживяното по време на съня. След тоалета, практиките по йога и медитациите, най-напред подробно разказваха един след друг за своите визуализации и за преживените насън приключения, а след това закусваха. После някой от родителите им или от първоначалните наставници и помощници ги завеждаше на някой от мостовете между пирамидите. Там разходките им в парковете сред най-разнообразна растителност и сред обиталищата на всякакви видове животни се разнообразяваха с умерени за възрастта им упражнения и с поредното плуване в някой от многобройните ручеи и басейни. После отново имаха упражнения по медитиране. Така продължаваше през голяма част от деня. Специално време отделяха за контакт с животните. В тези занимания, както и в програмите за плуване и други упражнения имаше нюанси в различните дни. Но практиките по йога и медитативни вариации никога не се отменяха или съкращаваха. Откакто Томак помнеше себе си, те бяха същото неизменно условие и дейност, както бяха дишането, храненето и сънят им. След първоначалното им общо запознаване със света, в който се бяха появили и с хората и обстановката, които ги окръжаваха,  през първата година от живота им, през втората и третата година не бяха занимавали умовете им с нищо друго освен с физически упражнения, насочване навътре, концентрация, абстрахиране и медитация. В края на третата година наставниците от нулевата група ги научиха да четат и пишат. Впоследствие свикнаха редовно да записват подробно визуализациите си от сънищата и всякакви други медитативни възприятия, приключения и размисли. От началото на четвъртата година до излизането им от нулевата възрастова група на четири години и половина ги бяха обучавали в основни познания по природните науки, като бяха научили много неща за земята, космоса, физиката, планетите, звездите… Бяха ги водили групово на екскурзии за запознаване с различните части на тяхната пирамида и с района около нея.
Eдно по едно децата бяха станали и се разхождаха из салона на совалката. Таисия повика Томак и му подаде сладко кубче. В единия ъгъл имаше маса с лакомства и напитки. Всички вече бяха по-спокойни, смееха се и се закачаха. В началото сочеха земята зад прозрачната стена и смаляващата се фигура на Космическия парк, после гледаха в различните екрани в залата и си показваха приближилата структура на Втори орбитален космически порт, която досега бяха виждали само през телескопите от земята. Взираха се в тъмното пространство със звезди в търсене на мистериозни обекти и въодушевено се питаха един друг: „ами това видя ли, видя ли онова колело… а там виждаш ли онази кула… а на земята онези квадрати и триъгълници…?”

3.

По едно време, когато бяха приключили с третата си орбитална обиколка, наставниците неочаквано извадиха пригодени по тяхна мярка скафандри и ги поставиха акуратно до всяко кресло. Децата започнаха да се озъртат и се отдръпнаха към масата с лакомствата. При подводните им упражнения на земята бяха обличали точно такива. Но това бе първата им неволна реакция, докато погледнаха на себе си отстрани и се усетиха, че освен изненада са показали май и страх. След това те без да кажат нищо се приближиха до своите кресла и изчакаха наставниците да ги облекат. Подредиха ги в две редици по коридора в изходната зала.
Наставниците бяха десетима. Всички бяха облечени със скафандри. Освен че бе снабден с кислородни бутилки, скафандърът на всяко дете осигуряваше свободен достъп на въздух от совалката. Преди въздухът от изходното помещение да бъде изпомпан и около тях да навлезе космическият вакуум, наставниците изтеглиха от гнезда в стената на коридора гъвкави въздухопроводи с диаметър няколко сантиметра, краищата на които съединиха с нагръдната плоча на скафандъра на всяко дете. Въздухопроводът осигуряваше въздух и Томак не усети никаква разлика когато помещението бе обезвъздушено.
Когато видяха скафандрите в наблюдателната зала децата се досетиха, че първият им реален полет няма да е само хапване на сладкиши и наблюдаване на космоса. А когато ги облякоха и подредиха в коридора пред външния портал, вече бяха сигурни какво упражнение ще трябва да направят при този техен първи истински полет.  При тренировките им на земята в тренажорите в космическите паркове, в басейни и във вакуумни антигравитационни сфери бяха правили „сухи тренировки“ – упражненията за излизане в космоса.
Макар че не бяха очаквали да им се случи толкова скоро – бяха го упражнявали няколко пъти. В тренажорите не беше като в космоса. И в басейните и в учебните сфери се създаваше някаква представа, но те знаеха, че са на земята, че са си у дома. Наоколо имаше много хора – наставници, оператори, помощници. След като наставникът свърже въздухопровода към скафандъра, въздухът в помещението се изпомпва, залата се е изпълнила постепенно съответно с вода или с вакуум, външният портал се отваря, детето внимателно излиза заедно с наставника през портала и бавно се отдалечава на няколко метра покрай стената на кораба, като въздухопроводът му свободно се удължава, после наставникът изтегля от една редица гнезда във външната стена на совалката един друг въздухопровод, откача този, който досега е бил свързан със скафандъра на детето като го пуска и оставя да се свие и прибере в стената на коридора и закача за скафандъра външния въздухопровод. Той също е гъвкав и може да се удължава, като винаги леко придърпва скафандъра към гнездото си в стената на совалката, а детето може да се движи като се захваща за различни издатини, обекти, орнаменти и специални ръкохватки по повърхността на кораба или да прави скокове и плавни преходи наоколо докато въздухопроводът отново го издърпа към гнездото. Чрез панела за управление на скафандъра имаше връзка със съответното гнездо на въздухопровода и опцията за издърпване можеше да бъде блокирана или активирана; така можеше да се осигури и относително статична позиция в пространството. По-късно децата трябваше и сами да се научат да откачат единия и да закачат другия въздухопровод, както и, след преход по повърхността на кораба, да откачат от скафандъра си накрайника на въздухопровода и като го оставят да се свие и изчезне покрай стената на кораба, да издърпват и да се закачат за въздухопровод от друго гнездо. Когато въздухопроводите бяха откачени от скафандъра по-дълго от определено време, автоматично се включваха кислородните бутилки. Скафандърът имаше и собствени двигатели, както и радиолокационна система, но още не ги бяха обучавали на тяхното управление. Свободният полет в пространството без обезопасителна връзка с въздухопровод щеше да остане в обучението им за по-нататък.
Когато външният портал се отвори, пред тях зейна празното пространство. Изглеждаше им страшна тази празнота тогава. Пропадащата надолу бездна. Безкрайно продължаващата пустота без никаква опора. Но нито едно от децата в този миг не показваше с нещо, че изпитва притеснение от случващото се. Външният портал се бе плъзнал в стената, в коридора бе навлязъл истинският космически вакуум. Томак се взираше като омагьосан в страшната тъмна пустота отвъд широкия портал в края на коридора. Двама от наставниците започнаха да ги извеждат навън.
Все пак някои от първите изпитаха известно колебание и се наложи наставниците да им „помогнат“. Томак видя с изненада, че когато наставник избутваше ученик извън совалката, той първо откачаше накрайника на въздухопровода от нагръдната плоча на скафандъра му, после леко го оттласкваше и го оставяше да се отдалечава свободно няколко секунди в празното пространство. Първите не очакваха това и изглежда бяха доста изненадани защото започваха да правят некоординирани движения с ръце и крака. В слушалките им изплашените викове на децата се сливаха в една обща звукова суматоха. Един от наставниците смени настройките и внезапно всички деца потънаха в пълна тишина. След като ученикът направеше няколко лупинга в свободен полет без да е свързан с кораба пропадайки в нищото и мятайки отчаяно ръце и крака, избуталият го навън наставник го настигаше, прибираше го и го свързваше с въздухопровод от външната стена на совалката. Не им бяха казвали че ще имат и такъв свободен полет в космическата бездна!

4.

Томак си спомняше много ярко как тогава без да усети наставникът откачи въздухопровода от скафандъра му, и като го хвана през кръста го вдигна от удобния гравитационно осигурен под на коридора и буквално го изхвърли през портала в пустотата. Дори не бе разбрал, че е дошъл неговият ред, когато наставникът му бе откачил свързващата го тръба и тласкайки го през портала така го бе дръпнал за крака, че Томак започна да се върти като свредел и да се преобръща презглава като същевременно пропадаше с бясна скорост все по-далече от стената на кораба. Томак се завъртя от тласъка и започна да се върти по осите около "собствения си център " едновременно в две-три направления. Наставникът майсторски го бе избутал навън, придавайки му възможно най-неприятното за Томак въртеливо движение. Той още от първия миг загуби ориентация и представа къде се намира и какво се случва. По-късно щеше да си припомни и да си даде сметка за възприятията си в тези мигове. Томак усещаше, че потъва в безкрайна пропаст. Той пропадаше, огромната стена на совалката се оказа над главата му и рязко се завъртя настрани и изчезна, а краката му полетяха в бездната. Беше се преобръщал така няколко пъти, но още преди да подреди възприятията си видя, че наставникът го настигна и го хвана за раменното удебеление на скафандъра. Наставникът бе изтеглил от едно гнездо в корпуса на совалката въздухопровод и заключи накрайника му в гръдната плоча на скафандъра на Томак. Момчето чу как накрайникът щракна три пъти като така се осигуряваше, а гъвкавата тръба бавно започна да потъва в гнездото си и да се скъсява като плавно го изтегляше към корпуса на кораба.
„Значи това е изпитанието!“ – помисли си Томак, когато се прилепи към стената на совалката, като си спомни как преди малко бе видял да избутват първите в редицата през портала, да ги оставят в свободен полет за няколко секунди, а после да ги прибират. Същото се бе случило и с него. Беше се заловил за една от надлъжните ръкохватки по корпуса и вече се оглеждаше наоколо за другите деца покрай стената, като се чудеше дали трябва да започне да се придвижва по повърхността на кораба както при упражненията им на земята или да остава на място. Не бяха им дали никакви разяснения и указания за това упражнение. Какво трябваше да правят, трябваше ли нататък да повтарят действията от обучението в тренажорите в Космическия парк? Видя, че наставникът, който досега се бе занимавал с него, го остави и се насочи към портала, зад който своя ред за излизане чакаха другите деца. Беше се прилепил към блестящата плоскост на корпуса на космическия кораб и стискаше ръкохватката, краката му се поклащаха в безтегловната пустота, въртеше глава и се взираше в тъмнината зад гърба му, тази тъмнина сякаш всмукваше погледа му, светлите точки на звездите го притегляха, усещаше странен порив да се отблъсне и да полети към тях, стисна още по-силно ръкохватката и се притисна към стената на огромния кораб, пространството в тъмнината потъваше нанякъде, нямаше форми, нямаше отправни точки…
Томак се сети за Таисия и се заоглежда, за да види къде е тя, и нито забеляза, нито разбра кога наставникът се бе върнал до него. Усети лекото разтърсване на ръцете му, някой ги хвана и внимателно освободи пръстите му от ръкохватката. Томак почувства, че го хващат през кръста и усети плавен, но силен тласък, от който полетя стремглаво в пропастта. Видя как стената на кораба отново се извъртя, започна бързо да се отдалечава, прелетя над главата му и изчезна. После Томак отново загуби всякаква ориентация. Сякаш бяха изчезнали обичайните му възприятия, но в този момент той не си правеше такива анализи. За миг съзнанието му се изпразни и се изпълни с някакво всеобхватно чувство на неопределеност и тотално объркване. Той падаше някъде в неизвестна посока надолу с главата. В следващия миг усещаше, че стои на едно място и се върти около оста си, а самият космически кораб стремително пропадаше далече надолу.
В първите моменти не успяваше да разграничава възприятията си, беше общо чувство, съставено от множество объркващи елементи. Гъвкавата тръба на въздухопровода му се развиваше и удължаваше все повече. От подадения му от наставника тласък Томак бе започнал бързо да се отдалечава от кораба. В периферията на погледа му се появи част от синеещия се кръг на Земята, но в този момент Томак не успяваше да асоциира пълноценно смисъла на зрителните си импулси. Мозъкът му се затрудняваше да ги разбира. Същевременно в съзнанието му доминираше мисълта къде се намира, не бе забравил, че е в космоса, разбираше, че е извън совалката и че пропада и се отдалечава от нея. Знаеше, че това не трябваше да става така. Виждаше, че е сам. Нямаше никого около него. Корабът бързо се отдалечаваше и сякаш с всеки миг ставаше все по-малък. Томак разбираше, че се случва нещо непредвидено и страшно. Усещаше, че го заплашва голяма опасност. По едно време успя донякъде да се съвземе и концентрира. В един миг пред очите му отново се мярна совалката и като проблясък видя как въздухопроводът му свободно излизаше от гнездото в корпуса на кораба и се удължаваше все повече. Вниманието му се фокусира върху това. За кратко докато се превърташе не виждаше нищо друго, а само него – гнездото и излизащия от него въздухопровод, това дълго и мятащо се нещо, което единствено го свързваше с космическия кораб, с хората, със земята. То като ужасно дълга гърчеща се змия се огъваше и подскачаше, усукваше се и се навиваше като спирала в пространството. Започна да разбира, че въздухопроводът му се развиваше свободно и не оказваше никаква съпротива, както би трябвало, не го задържаше и не го издърпваше обратно, не пречеше на отдалечаването и пропадането му. Совалката бе останала далеч отпред.
„Наставник!” – извика Томак. – „Наставник! Чувате ли ме? Наставник! Обадете се! Наставник! Къде сте? Чувате ли ме? Наставник!”       
Но никой не му отговаряше. Изглежда никой не го чуваше. Усещаше пронизващите игли на самотата, които накараха сърцето му да потръпне. В скафандъра му бе топло, но усещаше почти физически студа в празнотата, в която потъваше. Празнотата, потъването, самотата, студът – те се сливаха в едно пронизващо гърдите и стомаха му усещане, в което Томак сякаш се разтваряше и преливаше през скафандъра като губеше представата си за своята същност и самоличност. Самотата, студът, потъването се забиваха като игли в съзнанието му и Томак усещаше как мозъкът му изтръпва от представата, че ще пропада в тази бездна завинаги. За всички изживени тогава усещания и мисли Томак щеше да си  даде сметка по-късно на спокойствие, както и да си спомня през следващите години, когато се научи да се рови в спомените си и да ги съживява.
„Наставник!” – извика отново Томак. – „Наставник! Чувате ли ме? Тук е Томак! Наставник! Тук е Томак! Обадете се! Отдалечавам се! Отдалечавам се от кораба! Въздухопроводът не ме задържа! Наставник! Пропадам. Връзката не ме задържа! Чува ли ме някой? Совалка! Учебен полет! Никой ли не ме чува! Тук е Томак. Аз се отдалечавам от кораба. Помощ! Помогнете ми!"
После видя как  фигурите, които въздухопроводът очертаваше в пространството, започваха да се свиват, гъвкавата тръба започваше да се изпъва и изправя като линия, разтегляше се и се опъваше все повече. След това чу в слушалките си едно неприятно щракване и накрайникът на въздухопровода му се отскубна от плочата на скафандъра му и полетя далече от него. Въздухопроводът му се устреми към совалката и започна да потъва в кораба. Бягаше все по-далече от него извивайки се – светеща змия в черната пустота. С всяко негово превъртане совалката попадаше пред погледа му и светлината, която се излъчваше от нея ставаше все по-далечна. В някакви моменти Томак бе изпитвал изненада или не бе разбирал веднага какво се е случило. Но сега в главата му доминираше една основна мисъл – че сигурно някаква грешка е объркала автоматиката, че вече е откачен от кораба, и че шеметно пропада.
„Наставник!” – за пореден път извика Томак. – „Совалка! Наставник! Въздухопроводът ми се скъса! Откачи се! Обадете се! Отдалечавам се от вас! Совалка! Обадете се!"
Сега бе самичък в нищото, без опора, без отправна точка. През ума му мина въпросът дали са забелязали изчезването му, дали ще разберат навреме и дали ще могат да го намерят. После си спомни, че скафандрите им имат радиолокационна система. Изведнъж се сети, че имат и собствени двигатели. Но Томак не знаеше как се включват и управляват – не бяха ги обучавали на това. Погледна надолу, огледа скафандъра си. Опита си да си припомни упражненията на земята и да визуализира вида, структурата и устройството му…
Томак затвори очи и отпусна съзнанието си, опита се да визуализира себе си, отдалечаващ се от кораба, празнотата наоколо, мисълта му отлетя към совалката и той си представи залата за наблюдение, децата подредени в редица в коридора, десетимата наставници в скафандри около тях, съзнанието му се разшири и обхвана пространството около совалката, виждаше себе си като малка фигурка, отлитаща надалече, представяше си и усещаше една огромна, пулсираща и все повече разширяваща се сфера от празно пространство и чернота, в което се рееше космическият кораб и малката отдалечаваща се точка, Томак бе тази сфера и това пространство, бе загубил усещанията от собственото си тяло, това бе една огромна пустота, с която съзнанието му се бе сляло, наблюдаваше наставниците в коридора, командира на кораба, но те не му обръщаха внимание, не го виждаха, не го чуваха, нямаше контакт... Томак се върна в себе си. Чак сега осъзна, че около него не бе тишина. В слушалките си чуваше звуци, които до този момент, погълнат от собствения си стремителен полет и докато очакваше отговор от наставници, не бяха достигали до съзнанието му. Звуци и гласове в скафандъра му, които не бе осъзнавал, които бяха потъвали в собствените му мисли, сякаш тяхно ехо, без да асимилира тяхното външно присъствие. А имаше ли наистина такива звуци или само така му се бе сторило?...
Томак се движеше в пространството като същевременно продължаваше да се завърта едновременно по дължина и презглава. Същевременно усещаше, че бе застинал неподвижен в някаква мъртва точка, а целият свят около него, заедно със совалката, земята, звездите, се въртеше и преобръщаше по причудлив начин, съчетавайки в едно движение няколко различни направления на въртене. Беше ли чул някакви гласове, или само си бе въобразил? Или това бе ехото на собствените му мисли, бяха собствените му призиви до хората в кораба? Томак се заслуша. Но не чуваше друго освен собственото си притеснено дишане. Заслуша се. "Наставник!" Но изглежда не бе чувал друго освен собствения си хриплив глас. Не бе възприемал и асоциирал факта, че и други гласове нарушаваха тишината на бездната около него. Сега на повърхността на мислите му изплува  споменът, че през цялото време бе чувал в слушалките си и други гласове. Не беше неговият глас, не беше ехото на неговите мисли.
В слушалките му звучаха гласовете на две други деца. Те се надвикваха едно през друго. Единият глас бе на момиче и този глас викаше отчаяно:
„Наставник! Помощ! Помогнете! Къде сте! Помощ! Томак! Наставник! Помогнете ми! Помощ! Отдалечавам се!” – Това беше гласът на Таисия.
"Таисия!" – извика Томак. – "Таисия! Таисия!"
"Томак! Томак!" – чу гласа й в скафандъра си.
Когато гласът му замря, Томак забеляза в тъмнината светещите очертания на едрата фигура на човек в скафандър. Скафандърът ставаше все по-голям. Той се движеше към него. Приближаваше. Томак разпозна, че това е скафандър на техен наставник. Идваше към него. Идваше да го прибере! Беше спасен! Значи го бяха чули... Зад прозрачния шлем Томак разпозна един от десетте наставници. Той плавно се приближи до Томак и го хвана за раменното удебеление. Притегли го и натисна два бутона в страничния нагръден панел на скафандъра на момчето. Томак усети как двигателят на скафандъра му се включи, а автопилотът го насочи към кораба. Когато пристигнаха, наставникът закачи Томак за един въздухопровод и го остави. Насочи се към портала на совалката, за да изведе следващото дете.
Чак сега Томак разбра смисъла на всичко, което очите му бяха виждали през цялото време, а ушите чували. Закачени на свързващите ги въздухопроводи към отделни гнезда по протежение на корпуса, върху стената на совалката бяха замрели почти неподвижни четирите деца, които бяха първи в коридора преди портала. Тяхното упражнение бе вече преминало. Други четири деца се въртяха презглава в пространството наоколо и се отдалечаваха стремително също както бе станало с Томак. Те бяха излезли от кораба след него.
Томак остана да се рее в близост до корпуса на совалката. Сякаш някаква пелена се бе смъкнала от погледа му. Сега съвсем ясно виждаше до себе си четирите малки скафандъра, закачени с гъвкавите тръби за корпуса, три едри фигури в скафандри се отдалечаваха в различни посоки, а четвърти наставник придърпваше едно от децата към корпуса и в този момент го закачи за едно гнездо двадесетина метра по-нататък. „Значи такова било упражнението!“ – помисли си Томак. Бяха ги подвели и изненадали, за да ги накарат да разберат за първи път какво е усещането за истинска критична ситуация. Томак се оглеждаше за Таисия, но все още не я бяха довели...
"А можеха да включват двигателите на скафандрите и автопилота им и от дистанция" – казваше си Томак когато след време премисляше това премеждие. Но тогава щеше да се загуби усещането за спасяването. В това упражнение всяко действие си имаше своя определен смисъл. През следващите години много пъти щеше да им се случва да излизат в пространството извън кораби и портове в свободен полет и това никога нямаше да ги притеснява и обърква. След няколко месеца щяха да започнат активно да използват мнемосистемите за обучение, а с тях щеше да е възможно да им бъдат индуцирани мнемосимулации за подобни ситуации с напълно реално възприятие с цел обучение, но след приключението им по време на техния първи полет, всякакви мнемообучения "по свободен полет в дълбокия космос" щяха да имат само допълнително значение. С първото им практическо упражнение и преживения тогава стрес, те вече бяха "посветени" и "кръстени" "за придвижване в откритото космическо пространство и ориентиране на средни дистанции със собствени двигатели"...
По-късно ги върнаха в кораба. Оставиха ги да си седят в креслата докато направиха още две орбитални обиколки. Сега децата нямаха особено желание нито да се разхождат из залата, нито да похапват или да се закачат и смеят. Само наблюдаваха през прозрачната стена земното кълбо, или в екраните –  звездите от другата страна на кораба. Таисия се бе свила в креслото си до него и примигваше. Томак усети, че му се спеше. Искаше му се да се прибере колкото се може по-бързо вкъщи.