Асен Разцветников. Родные топи

Родни блата

Вий, димни ковчези на моите разломени спомени,
Вий, сетни пристанища в моите разбунени дни–
аз пак се завръщам при вас, уморен от погромите,
и пак безнадеждност в душата ми тихо звъни. 

Аз спомням как нявга съм кършил върбите ви клюмнали
и гледал съм вечер как в здрача излитат звезди,
как вашите щерки– безсмъртната треска и чумата–
с фенерчета бродят във тихите, сънни води. 

Аз спомням пак своята майка, простряна на одъра,
и многото цвете, и тънките жълти свещи,
и чуждите хора, които я с песни загробиха,
и първата вечер, и първите страшни нощи.

И дните, когато кръстосвах полята ви весели
с воловете бели и с пъстра торбичка на гръб,
и в моята сбирка звучаха и нежност унесена,
и много възторзи, и много сподавена скръб. 

О, моите кораби в морските бездни останаха
и хванат за малка дъсчица, аз плувам към вас–
хей, бледни девойки от тихите димни пристанища,
запалвайте жълтите фарове в късния час!

Асен Разцветников


Родные топи

Последний приют непогасшей, негреющей памяти,
сквозь ночи без сна и штормящие серые дни,
я снова к тебе– огорчённый, усталый из замяти–
тоской без надежд в остывающем сердце гоним.

Я помню, давненько заламывал ивы плакучие,
и падали звёзды от неба кому-то вдали,
а напасти– тут по-над топями хмурыми тучами
земные фонарики сонно, тихохонько жгли. 

И мать на одре– восковая, оттоле безмолвная,
и много цветов, и желтеющих тонких свечей,
и песни чужих– на погост и назад колонною,–
и ужас холодный преддверья сиротских ночей.

И майский зацвет вашей вечно живой нежити,
и сизых волов луговая моя пастьба,
и песни моей лебединый полёт нежности,
и юный восторг над печалюшкой по гробам.

Мои корабли утонули, поглочены безднами:
на досочке я нисплываю измученный к вам,
эй, на берегу да на пристани девочки бледные,
к желтеющим в тьме и в дыму неживым фонарям!

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы