Русская поэтика 11-16 века

Русская поэтика XI-XVI века
Руската поетика през XI-XVI век

Къде в дълбоките дебри на човешката история се крият първите кълнове на поезията? В дактилните хекзаметри на древноримските поети Вергилий и Хораций (I в. пр. н.е.), в епичните древногръцки поеми „Илиада” и „Одисея” на Омир (VIII в. пр. н.е.), в китайския поетичен канон „Шъ-дзин” (X-VII в. пр. н.е.), в свещената авестийска книга на зороастризма, иранските „Гати” (XII-X в. пр. н.е.)? Или по-назад – в санскритските сказания „Рамаяна” и „Махабхарата” и индийските „Веди” (XVII-XIII в. пр. н.е.)? Или по-назад – към най-старото запазено поетично произведение, шумерската поема „Епос за Гилгамеш”, записвана в Месопотамия с клинописна писменост на глинени таблички между третото и второто хилядолетие преди Христа? Поезията е сред най-ранните запазени писмени текстове, ще съзрем първите кълнове на поезията върху древни мегалити, монолити, рунически камъни и стели. Или още по-назад – в предписмения период на човечеството, когато са живели хора и великани, а Орфей е лекувал с поезия и музика. Да, поезията е възникнала много преди появата на писмеността.
Започвам Антологията на руската поезия с началото на второто хилядолетие след Христа. С падането на класическите империи на Гърция и Рим Европа е преминала през дълъг период на размирици и обществена и културна стагнация, а разпадналите се царства на изток от Персия продължават да воюват, но вървят към относителна стабилност. Християнството на Запад, ислямът в Близкия изток и будизмът и индуизмът в Далечния изток са се превърнали в обединяваща сила, запълваща политическия вакуум от времето на първото хилядолетие. Българските и византийските книжовници са продължили гръцките литературни традиции, ислямските книжовници са съставили епоса „Хиляда и една нощ”, а при династията Тан в Китай е поставено началото на блоковото печатане, финия порцелан и новата поезия. Поддържаната в българските дворци и манастири книжовност достига до Русия. Към 987 г. киевският княз Владимир приема православното християнство, а след покръстването в Русия бързо се разпространяват старобългарската и византийската книжнина.       
Българската етническа основа на езика на първите славянски ръкописи не може да бъде оспорвана. Доказателства за старобългарските корени на източнославянската писмена група откриваме в писмения профил и в областта на фонетиката, лексиката и синтаксиса. В началото на т.нар. тъмни векове на Европа днешната Западна Русия е била населена с етнически групи от староруси, старобългари, фини, викинги и иранци, занимаващи се със земеделие и скотовъдство. Предците на днешните руснаци, украинци и белоруси, живели край реките Волга, Днепър, Днестър, Двина, Ока и Бут, от средата на първото хилядолетие до средата на второто хилядолетие са говорили на староруски език. Антонимът рус (русь) се появява чак към ХI в. и не включва племенните съюзи на прабългарите и на източните славяни, наричани по това време анти, затова за предходния период се използват и термините праславянски или общоизточнославянски език.
Изворите на руската книжовност са в българските земи. Писменият период на староруския език води началото си от средата на Х в. с навлизането в Русия на славянската писменост. През IХ в. Кирил и Методи създават славянската азбука, а ученикът им Климент Охридски основава Охридската книжовна школа, която се превръща в главен европейски културен център през Средновековието. Славянството вече не е безписмено. Когато през Х в. киевските владетели приемат християнството, Киевска Рус се нуждае от богослужебни книги, написани на разбираем за населението език. Такъв език по това време е само старобългарският книжовен език. Старобългарският език е най-ранният писмен славянски език, първите книги, използвани от източните славяни, са писани в България на старобългарски език, предимно на кирилица. За съжаление много съветски литературоведи и изследователи от ХХ в. недооценяват езиковите и книжовните влияния на старобългарския език над руския език и руската писмена словесност.
Въпреки че понятието „древноруска литература” по традиция се съотнася към времето от ХI до ХVII в., поради редица историографски особености ще разделим този период на два етапа – етапа от ХI до ХIII в., когато руският фолклор се надгражда с апокрифни летоописания и с литературните паметници на византийската култура и на богатата старобългарска книжовност, създадена от учениците на Кирил и Методи – библейски и богослужебни писмена, църковни, полемични и юридически съчинения и др., и етапа от ХIV до ХVI-ХVII в., когато е „избистрена” древноруската редакция на църковнославянския език и се зараждат книжовните традиции на руската, украинската и белоруската литература.
Не трябва да се подценява самобитността на литературния език в Древна Русия, но и не трябва да се игнорира южнославянското влияние. От IХ до ХIII в. старобългарският литературен език се приспособява към речта на източните славяни и става основа на литературния език на Древна Русия. Макар че Древна Русия последна от славянските страни приема християнството, тя изключително бързо усвоява първопроходните за славянската общност книжовни норми и превръща кирилометодиевото наследство в свое национално достояние, като размножава и съхранява общославянския писмовен фонд.
Всъщност може да се каже, че българските книжовници са пренесли грамотността в Русия. Първата книга в Русия е старобългарска. Най-старата книга, открита в руските земи, е „Новгородски кодекс” („Новгородский кодекс”) от края на Х и началото на ХI в. Книгата представлява 4 липови дъсчици с псалми, изписани на старобългарски език. Друг шедьовър на ранната руска писменост е „Остромировото евангелие” (1056-1057 г.) с автор Остромир, болярин на киевския княз Ярослав. Ръкописът е известен и като „Евангелие софейское апракос“.
Паметници на ранната руска летопис на църковнославянски език са хрониката „Повести временных лет” от монаха Нестор, написана ~1117 г., а също хроники, жития и преводи като „Чудеса Николая Мирликийского”, „Житие Василия Нового”, „Жития Андрея Юродивого” и „Повесть о Варлааме и Иоасафе”, написани от края на ХI до средата на ХII в. По това време в Древна Русия се обособяват различни преводачески школи и центрове, занимаващи се предимно с преводи от гръцки и от старобългарски език. Преведени са сборникът с антични афоризми „Пчела”, византийският героичен епос „Девгениево деяние”, античната историография „История Иудейской войны”, асирийската „Повесть об Акире Премудром”.
Важен литературен център през този период е Киево-Печорската лавра – източноправославен пещерен манастир край р. Днепър, който поддържа връзки с европейските книжовни школи. Ценни паметници на древноруската литература с исторически препратки към проблемите на епохата са „Повесть временных лет”, „Повесть об ослеплении князя Василька Теребовльского”, „Поучение”, „Чтение о житии Бориса и Глеба”, „Сказанием о чудесах Романа и Давида” и „Киево-Печерский патерик”. Това са родови предания, манастирски легенди, народни сказания, жития и летоописания. Интерес представляват и житията и поучителните слова на многократно допълвания сборник „Софийский Пролог”, както и преписите в ритмична проза с частично римувана реч на съчиненията „Плач Адама о рае” и „Слово о хмеле Кирилла, философа словенского” на монаха от Кирило-Белозерския манастир Ефросин от 70-те години на ХV в.
След ХI в. заедно с църковната книжовност от България, където е силна дуалистичната ерес на богомилите, в Русия масово навлиза и апокрифната книжнина. Апокрифите и дамаскините са достъпни за разбиране от народа. Апокрифи като „Сказание, как сотворил Бог Адама”, „Евангелие Фомы”, „Евангелие Никодима”, „Первоевангелие Иакова”, „Сказание Афродитиана”, „Видение пророка Исайи”, „Хождение Богородицы по мукам”, „Откровение Мефодия Патарского” и др. разказват за сътворението на света, за задгробния живот и за обществените тежнения, като не се съобразяват с църковния канон. Индекс на апокрифите е поместен в кодекса на цар Симеон I Велики, български владетел, царувал от 893 до 927 г., „Изборник 1073”, древноруски сборник, преписан от българския оригинал.
Сред руските книжовници, пионери на поетичното слово, са православният монах Феодосий Киево-Печорски (~1008-1074 г.), ученик на богослова Антоний Печорски и един от основателите на Киево-Печорската лавра, Владимир II Мономах (1053-1125 г.), велик княз на Киевска Рус от 1113 до 1125 г., син на дъщерята на византийския император Константин IX Мономах Ирина, чието прозвище приема, и епископ Кирил Туровски (1130-1182 г.), православен църковен деятел, писател, един от видните духовни водачи на древноруската държава от XII в. Литературното им наследство е оценено високо както от техните съвременници, така и от следовниците им. Към пионерите на поетичното слово ще добавим и древноруския писател и просветител от XII-XIII в. Даниил Заточник с неговите „Моление на Даниил Заточник” („Моление Даниила Заточника”) и „Слово на Даниил Заточник” („Слово Даниила Заточника”), в които представя саркастично преследвания от съдбата и от обществото човек.
През ХII в. Киев губи власт над голяма част от руските земи и Русия се разпада на петнадесетина суверенни и полусуверенни княжества, в които се развиват собствени литературни центрове. Интерес представлява книжовният подем при княз Андрей Боголюбски, създал литературни писания като „Сказание о победе над волжскими болгарами”, „Слово на праздник Покрова” и „Сказание о чудесах Владимирской иконы Божией Матери”.
Един от първите руски книжовници, творили на кирилска писменост, е киевският митрополит Иларион (~995-1067 г.). Автор на едно от най-мъдрите литературни произведения на Древна Русия – „Слово за закона и благодатта от митрополит Иларион” („Слово о законе и благодати митрополита Илариона”), написано в периода между 1037 и 1050 г., той е радетел за равенство между народите, за собствен път за изразяване на руската духовност в рамките на православието и славянството и за достойно място на Русия в световната история. Бисер на ораторското изкуство, тържественото красноречие на неговото „Слово...” е емоционално, поетично, дълбоко по съдържание, безупречно по форма, с ритмична организация на речта, художествена лаконичност и многопластова образност. Доктрината за национално единение и историческият оптимизъм са фон и на творбите му „Молитва”, „Исповедание веры” и „Слово на обновление Десятинной церкви”. Книжовната деятелност на Иларион Киевски е свързана с борбата за църковна независимост на Русия от Византия, творчеството му е съзвучно с християнските писмена на Първото българско царство и с литературните паметници на Преславската книжовна школа.
Кои български средновековни писатели и книжовници са стожери на славянската писмена словесност?
Климент Охридски (~840-916 г.) – старобългарски писател и учен, първият епископ, проповядвал на старобългарски език. Заедно с Наум, Ангеларий и Горазд пропагандира българската азбука и свещеното писание, проповядвано от Кирил и Методи. Пише на глаголица и на кирилица. Разпространява славянската писменост и българските езикови традиции в Европа.
Константин Преславски (IX-X в.) – старобългарски поет и писател, епископ, една от най-значимите фигури в славянската духовна култура. Представител е на Преславската книжовна школа. Основоположник е на старобългарската химнична поезия. Сборникът му „Учително евангелие” („Учительное евангелие”), написан през 894 г., стихотворенията му „Азбучна молитва” („Азбучная молитва”) и „Проглас към Евангелието” („Прогласе к Евангелию”) и неговият летопис на славянството „Историкии” са първите систематични литературни творби на славянското езиково семейство.
И още български творци от този пионерски за славянската писменост период: Наум Преславски (830-911 г.) – книжовник и учен, участвал в мисията на Кирил и Методи във Великоморавия, основоположник на славянската религиозна литература, съосновател на Преславската книжовна школа; Григорий Презвитер (IX-X в.) – книжовник и преводач от кръга на цар Симеон, съставител на много старобългарски сборници, някои от които като „Осмокнижието” са преработени в Русия, името му срещаме и в руския ръкописен сборник от ХV в. „Архивски хронограф”; Йоан Екзарх (IX-X в.) – писател и преводач, майстор на словесното изкуство, написал оригинални творби с текстове в областта на обществознанието, естествознанието, медицината и астрономията, популярна е ранната руска редакция на „Шестоднев Иоанна, экзарха Болгарского”, оказала голямо влияние на духовния живот в Русия; Черноризец Храбър (IX-X в.) – старобългарски писател от Преславската книжовна школа, автор на апологичния трактат „Сказание о писменах” („О письменах”); поп Еремия (X в.) – автор на апокрифни произведения; Презвитер Козма (X в.) – църковен писател от времето на Първото българско царство, написал полемични творби като „Беседа против богомилите” („Беседа против богомилов”) и „За монасите” („О монахах”).   
Църковнославянският език, който се развива от старобългарския език, и до днес е каноничен език на православните славянски църкви.
Накъде върви светът през първата половина на второто хилядолетие? В периода 976-1011 г. е написана от Абу Фирдоуси епичната поема „Шах-наме” или „Книга на царете” – национален епос на иранските народи, литературен шедьовър от над 50 000 куплета, връх на персийско-таджикския ренесанс. През 1054 г. схизмата разделя Източноправославната църква и Католическата църква. В началото на ХIII в. армиите на тевтонските рицари тръгват на война срещу славяните от Североизтока и въпреки че през 1242 г. са отблъснати от княз Александър Невски, до XIV в. успяват да покорят голяма част от Прибалтика. През 1231 г. папа Григорий IХ създава Инквизицията като институция на Римокатолическата църква. От 1306 до 1321 г. Данте Алигери написва своята „Божествена комедия”. През 1480 г. руският цар Иван III Велики спира да плаща данъци на татарите и освобождава района на Москва от моголите. През 1492 г. започват експедициите на Христофор Колумб към Новия свят, до 1521 г. се провеждат експедициите на Джон Кабът, Вашку да Гама, Америго Веспучи, Хуан Понсе де Леон, Хуан Себастиян де Елкано, Диего Веласкес, Васко Нюнес де Балбоа, Ериан Кортес, Франциско Писаро, Ернандо де Сото, а също околосветското пътешествие на Фернандо Магелан. През 1517 г. с обявените от Мартин Лутер 95 тезиса започва протестантската Реформация. През 1523 г. моголските императори завладяват Индия и ще я управляват до 1857 г. С управлението на английската кралица Елизабет I от 1558 до 1603 г. и с творческите феномени на Уйлям Шекспир, Кристофър Марло и Френсис Бекон се поставя началото на златната ера на европейската култура.
След литературните колоси от древността, в които се преплитат фолклорни, митологични и исторически сюжети, кои са световните епоси от края на първото хилядолетие и първата половина на второто хилядолетие? Англо-саксонската епическа поема „Беовулф”, написана между VIII и XI в. – една от най-древните поетични творби на дохристиянска Европа, запазена в пълния си вид от 3182 стиха до наши дни, разказва за битката между хора и чудовища. Карело-финският поетичен епос „Калевала” – епична поема от 22 795 строфи, обединени от 50 песни, разказва за началото на света, когато още не е имало слънце, животни и дървета. Запазеният манускрипт с йероглифни писмени знаци „Попол-Вух” или „Книгата на народа” – паметник на древната южноамериканска литература, съдържа митове за сътворението на света,  исторически и митични предания, обединени в кодекс на маите. Епопеята в стихове „Песен за Роланд” – старофренски епос от XI в., поема от 4004 стиха, разказва за битка на краля на франките Карл I Велики от 778 г. Най-старата мащабна литературна творба на испански език „Песен за Сид” – епична поема от средата на XII в. с 3735 стиха, групирани в поетични тиради, разгръщащи сюжети за изгнанието, геройството и възвърнатото доверие. „Песен за нибелунгите” – епична поема на висок среднонемски език от края на XII в., разказваща в 2400 строфи, разделени на 39 авантюри, за съдбата на един драконоубиец.
Важна колона от тази колонада на световните епоси и епопеи е „Слово за похода на Игор” („Слово о походе Игореве, Игоря, сына Святославова, внука Олегова”) или „Слово за полка на Игор” („Слово о полку Игореве”), написано от неизвестен автор към 1187-1188 г. В поемата се разказва за похода на руските князе от 1185 г. срещу половецките набези, за смелостта на руските воини и за разгрома на руската войска. В поетично-песенна форма литературният герой апелира за обединяването на руските общности и за изграждането на силна единна държава. С епичното си съдържание, разгърнато с ритмична организация на текста, римувани строфи и букет от призиви, обръщения, поучения и старинна образност, с фолклорния си фон, езическите представи, църковните риторични прийоми и емоционалния поетичен градус „Слово за...” е пример за нов специфичен жанр в средновековната руска литература. Споровете за авторството на този необичаен и сложен литературен паметник започват веднага след откриването от граф Алексей Мусин-Пушкин в края на ХVIII в. на един от ръкописите на епопеята и продължават безрезултатно до наши дни. Има стотици преводни тълкувания на древноруския текст, сред най-известните са преводните адаптации на Василий Жуковски, Аполон Майков, Николай Заболоцки и Дмитрий Лихачов.
В периода от края на ХIII до края на ХIV в. моголо-татарското нашествие прекъсва връзките на руските книжовници с южното славянство и води до упадък на древноруската литература. Литературно-исторически документи за това време са „Слово о погибели Русской земли”, „Сказание об убиении в Орде князя Михаила Черниговского и его боярина Феодоа”, „Житие княя Михаила Ярославича Тверского”, „Повесть о житии Александра Невского”, „Повесть о Довмонте” и „Повесть о Николе Заразском”, а автори на книжовни слова и послания са Тимофей, Стефан Новгородец, Варлаам Хутински, Йоан Новгородски, Василий Калика и др.
През ХIV в. Византия, България и Сърбия преживяват културен разцвет в областта на езика, литературата, живописта и богословието. Столицата на Второто българско царство Търново става културен център на славянството в Европа.
Когато говорим за книжовната пролет на славянството, не можем да не споменем името на българския духовник, писател и просветен деец Евтимий Търновски (1325-1402 г.), патриарх от 1375 до 1393 г. Поставил основите на Търновската книжовна школа, той установява нови правописни правила и коригираните от последователите на школата текстове се превръщат в образци на църковнославянския език в България, Русия, Сърбия и Румъния. Известни са 15 негови съчинения. След правописната и езиковата реформа на българския език много книжовници от православния свят се обръщат към Евтимий с молби за тълкувания по литературни и богословски въпроси. Видни последователи на книжовното му дело са Киприан, Григорий Цамблак, Йоасаф Бдински и Константин Костенечки. Реформата на Евтимий има ярко влияние над писмеността в Русия, Сърбия, Влахия и Молдова.
В средновековна Русия покълва книжовен език, повлиян от говоримия староруски език, но запазил основните характерни особености и литературната система на старобългарския и среднобългарския език. Оформя се източнославянската редакция на старобългарския език, руската редакция на старобългарския език се вгражда в основите на руския книжовен език, като обогатява лексиката му и много старобългаризми се обособяват семантично в руския език. След първото влияние на старобългарския език от периода на християнизацията на Русия, през XIII-XIV в. е налице второ влияние на старобългарския език върху руската езикова словесност. След края на Второто българско царство (1185-1396 г.) много български книжовници, учени и духовни водители напускат падналата под турско робство България и отиват в Русия.
Киприан Киевски (1330-1406 г.). Български книжовник от болярския търновски род Цамблак, който през 1373 г. отива на мисия в Киев и бързо се вгражда в руския духовен живот. Писател и дипломат, той е последовател на цариградския патриарх Филотей и работи за помирението на българската и сръбската църква и за укрепването на руската църква. Той е митрополит руски, киевски и литовски (1375-1380 г.), митрополит на Малорусия и Литва (1380-1389 г.), митрополит на Киев и цяла Русия (1389-1406 г.). Писател, книгописец, редактор, преводач и политически деец, той е автор на много агиографски съчинения и жития на руски светци. Събира и подрежда писания на руски духовници и писатели.
Григорий Цамблак (1365-1420 г.). Български писател и богослов, представител на Търновската книжовна школа. Той е митрополит на Киев, Литва и цяла Русия (1413-1420 г.), славянски църковен проповедник, химнограф. Радетел е за налагането в Русия на правописната и езиковата реформа на Евтимий Търновски. Има 25 слова и поучения за църковни празници като „Стих на целование”, въвежда в Южна и в Западна Русия т.нар. болгарский распев, бързо станал популярен и в Североизточна Русия. Участва дейно в съставянето на книжната серия за изучаването на древна и средновековна Русия – Московския летописен свод (Московский летописный свод).
Кои други български книжовници оказват въздействие на руската писмовна култура от този период? Арсений Солунски (XIV в.) – написал пътеписа „Хождение на Палестина”, който има няколко руски редакции; Йоасаф Бдински (XIV в.) – който в „Похвално слово за пренасяне на мощите на св. Филотей от Търново във Видин” („Похвальное слово о переносе мощей святого Филофея из Тырново в Видин”) дава сведения за падането на българската столица Търново и за първите години на турското владичество; Константин Костенечки (XIV-XV в.) – писател, историк и дипломат, радетел за правописната и езиковата реформа на Евтимий, основоположник на ранния ренесанс в Моравия; Владислав Граматик (XV в.) – книгописец, писал на среднобългарски език, сред известните му творби е „Разказ за пренасяне мощите на Иван Рилски в Рилския манастир”, известна като „Рилска повест” („Рильская повесть”); Димитър Кантакузин (XV в.) – поет с емоционалнолиричен стил на своите жития, похвални слова, молитви, послания и описания, от неговата лирична творба в 308 стиха „Молитва към Богородица” („Молитва к Богородице”) са известни близо 50 преписа, голяма част от които в Русия; Стефан Святогорец (XVI в.) – автор на „Сказание за Света гора Атонска” („Сказание о св. Афонской горе”), цитиран от украинския църковен писател Иван Вишенски; представителите на Софийската книжовна школа от XVI в. поп Пейо и Матей Граматик.
Езиковите и църковните реформи на Евтимий Търновски след средата на XIV в. налагат на древноруската книжовност необходимостта от нови преводи, съобразени с новите графикоорфографични норми, на литургични книги, светски сборници и древни писания. Внесените от южното славянство десетки текстове стават основа за реформата на руския книжовен език, второто старобългарско влияние активизира руската книжовна култура и паралелно с активното възстановяване на древноруското литературно наследство води към разцвет на руската книжовност през XV в. Сред книгописците става популярен символичният графичен стил „плетение словес”, творят книжовници като Киприан Киевски, Симеон Суздалски, Нестор Искандер, Афанасий Никитин и Максим Грек, появяват се образци на религиозната поетика и литературното красноречие като „Житие Кирилла Белозерского”, „Хождение на Флорентийский собор”, „Повесть о Флорентийском соборе”, „Повесть о взятии Царьграда турками”, „Сказание о Мамаевом побоище”, „Задонщина”, „Слово о житии и о преставлении великого князя Дмитрия Ивановича, царя Русского”, „Повесть о нашествии хана Тохтамыша”, „Повесть о Темир Аксаке”, „Послание на Угру” и „Хожение за три моря”.
Появява се жизнеописанието на Иван Санин, известен като Иосиф Волоцки, „Книга на новгородские еретики”, богословите Генадий Новгородски, Вениамин, Николай Булев, Влас Игнатов и Дмитрий Герасимов превеждат библейски текстове от Стария и Новия завет и подготвят „Геннадиевская Библия 1499 года”, а също трактата на Гийом Дюран „Совещание божественных дел” и книгите „Доказательство пришествия Христа” и „Книги учителя Самуила Евреина”. Интерес представлява и еретичното писание на Фьодор Курицин „Сказание о воеводе Дракуле”.
По това време църковните писатели са разделени на два лагера. В едната група архиепископ Генадий, Иосиф Волоцки, Зиновий Отенски, митрополитите Даниил и Макарий и др. защитават имуществените права на манастирите. В другата група Нил Сорский, старецът Артемий, княз-инок Васиан Патрикеев, Максим Грек и др. са радетели за аскетичен монашески живот. Литературни плодове на техния диспут са писанията „Слово об осуждении еретиков”, „Ответ кирилловских старцев на послание Иосифа Волоцкого об осуждении еретиков” и „Истины показание к вопросившим о новом учении”.
XVI в. е свързан с подем на руската публицистика и с нов тип светски четива за историята на славянството като „Послании о Мономаховом венце”, „Сказании о князьях Владимирских” и „Повесть о новгородском белом клобуке”. Активизира се общуването на Русия със западноевропейския литературен свят. Появяват се преводи на романи, поетични сказания, медицински трактати и народни умотворения от френски, немски и латински език като „Прение живота и смерти”, „Луцидариус”, „Травник”, „Троянская история”, „Книга святого Августина”, а също „Никомахова етика” на Аристотел, „Метаморфози”, „Любовни елегии”, „Любовно изкуство” и поемата „Фасти” на Овидий и др.
Пионер на Възраждането на руската словесност е книжовникът Михаил Триволис, известен под името Максим Грек (1470-1556 г.). Поет, писател, публицист и преводач, Максим Грек е етнически грък, изпратен през 1518 г. от Константинополската патриаршия и от българското монашество в Атон на мисия в Москва. Той пише десетки богословски, апологични и духовно-нравствени съчинения като „Слово, пространне излагающе с жалостию нестроения и бесчиния царей и властей последнего века сего”, „Главы поучительны начальствующим правоверно”, „Сказание отчасти недоуменных неких речений в слове Григория Богослова...” и „Повесть страшна и достопамятна и о совершенном иноческом жительстве”, превежда и подготвя десетки богослужебни книги и създава княжеската библиотека на великия княз Василий III. Максим Грек критикува гръмко социалните несправедливости, в спора между реформатори и старообрядци през 1525 г. е обвинен в ерес и е заточен в Йосифо-Волоцкия манастир, а по-късно в Тверския манастир и в Троице-Сергиевата лавра.
През XVI в. руската словесност вече има все по-нарастващ енциклопедичен потенциал. Книжовници, обединени от школата на духовника Макарий, новгородски архиепископ от 1526 до 1542 г. и митрополит на цяла Русия от 1542 до 1563 г., подготвят от 1530 до 1541 г. всеобхватната поредица „Великие Четьи-Минеи” с оригинални и преводни паметници на писмената словесност. Книжовници и преводачи като Дмитрий Герасимов, Василий Тучков, презвитер Иля и Ермолай-Еразъм създават бисери на древноруската литература като „Житие Михаила Клопского”, „Болгарское житие мученика Георгия Нового”, „Повесть о Петре и Февронии Муромских”, „Степенная книга” и др. През 50-те години на XVI в. започва работа и първата в Русия печатница. През 1564 г. в типографска работилница в Москва Иван Фьодоров и Пьотр Мстиславец издават първата руска печатна книга – „Апостол”.
Кои са московските престолонаследници в периода ХIII-ХVI в. Хронологично по възходящ ред: Даниил Александрович, Юрий Даниилович, Иван I Калита, Симеон Гордий, Иван II Красний, Дмитрий Донской, Василий I, Василий II Тьомни, Иван III Велики, Василий III, Иван IV Грозни, Фьодор I Иоанович, Юри Звенигородски, Василий Косой, Дмитрий Шемяка. Да разгледаме накратко културната дейност на един от тях – Иван Грозни (Иван IV Васильевич Грозный), живял от 1530 до 1584 г. Един от най-образованите хора на своето време, Иван Грозни има феноменална памет, ораторска дарба, литературен талант и богословска ерудиция. Автор е на много послания – оригинални литературни паметници на древноруската литература, на канонични писания, политически трактати и поетични строфи. Поезията си подписва с псевдонима Парфений Уродливия (Парфений Уродивый). Широко използва литературни прийоми като хиперболата, абстрактната образност, иронията и антитезата, в многообразната му полемична острота звучат изобличителни, иронични, сатирични и поучителни нотки. Зад творбите му прозира живата разговорна реч на времето. Това е нов стил в древноруската литература. Иван Грозни финансира изграждането на типографията и печатарството в Москва, поощрява библиотечната деятелност. По негова заповед се правят преписи на Библията, издават се царските книги „Лицевой летописный свод Ивана Грозного” – литературен паметник на световната история от библейски времена до 1567 г., запазен в 10 луксозни тома, илюстрирани с над 16 000 миниатюри.
Да се върнем към началото на статията, където говорим за бездънните недра на поезията. Поезията е изкуство, при което се използват естетическите и емоционалните качества на езика за постигането на музикален или заклинателен ефект. При голяма част от литературните паметници на Древна Русия става дума по-скоро за поетичен творчески акт, за поетична нагласа, за поезия в прозата. При версификацията на руската поезия от първата половина на второто хилядолетие литературните средства рима, класически ритъм, алитерация, асонанс, метафора, ономатопея и др.п. невинаги са съпоставими с модерната представа за поезия. Затова, когато озаглавих статията „Руската поетика през XI-XVI век”, имах предвид не толкова заклинателната сглобка поезия/поетика и литературоведческото обяснение на понятието поетика, колкото поетичната естетика на Аристотел като начин за образно мислене.
В раздела са включени 12 творби на 8 руски поети, творили в периода ХІ-ХVІ в.

--- --- --- http://www.stihi.ru/2013/10/09/18

Подреждане по хронология:

Иларион Киевски (Иларион/Ларион Киевский/ Русин) – ~995-1067 г.
Феодоси Печьорски (преподобен Феодосий Печерский) – ~1008-1074 г.
Владимир Мономах (Владимир II/Василий-Володимир Всеволодович Мономах) – 1053-1125 г.
Кирил Туровски (епископ Кирилл/ Кирилла Туровский) – 1130-1182 г.
Неизвестен автор („Слово о полку Игореве”) – XII в.
Даниил Заточник (Даниил Заточник) – XII-XIII в.
Максим Грек (Михаил Триволис/ Максим Грек) – 1470-1556 г.
Иван Грозни (Иван IV Васильевич Грозный) – 1530-1584 г

--- --- ---

Азбучен ред по първото име на поета:

Владимир Мономах (Владимир II/Василий-Володимир Всеволодович Мономах) – 1053-1125 г.
Даниил Заточник (Даниил Заточник) – XII-XIII в.
Иван Грозни (Иван IV Васильевич Грозный) – 1530-1584 г.
Иларион Киевски (Иларион/Ларион Киевский/ Русин) – ~995-1067 г.
Кирил Туровски (епископ Кирилл/ Кирилла Туровский) – 1130-1182 г.
Максим Грек (Михаил Триволис/ Максим Грек) – 1470-1556 г.
Неизвестен автор („Слово о полку Игореве”) – XII в.
Феодоси Печьорски (преподобен Феодосий Печерский) – ~1008-1074 г.