Кошмарен детски спомен

Автор: Генка Богданова

Беше късна, хладна есен.
Стихна всяка птича песен,
оголяло бе полето,
неспокойно бе сърцето.
Бях дете, дете мъничко
и за пръв път – ученичка.
Аз не бях дете сиротно,
но растях и тъй самотно.
Радост нямаше в дома ни,
боледуваше сестра ми.
Майка в грижи и тревога,
страдаше до изнемога,
виждаше  я, че линее,
бореше се да живее.
С нея беше нощ и ден,
време нямаше за мен.
Татко, от зори до мрак –
все на работа, на крак,
връщаше се късно вкъщи,
от тревоги често смръщен,
уморен и прегладнял,
от умора посивял.
Сварваше ме той заспала.
Де съм била, що съм яла,
тъжна ли съм или плача,
беше бабина задача.
Но тя, с болен мъж заета,
от умора едва крета,
идваше да ме нагледа,
мислеше, че той ме гледа,
и бързаше да се завръща
при мъжа си, в свойта къща.
Татко много ме обичаше,
ала по задачи тичаше.
Край проблемите големи,
време нямаше за мене.
Кратка ласка по косите,
сълзи бликнали в очите,
с мъка бликнала в сърцето,
ми  целуваше челцето.
В него мъката човешка,
бликваше с въздишка тежка.
Хапваше на две – на три,
за да стане пак в зори
и да продължи борбата
за мизерната заплата.
Дните есенни течаха,
а под тъжната ни стряха
тягостна тъга цареше,
самотата ми тежеше,
ала стисках зъби смело,
някак справях се умело
и с уроците самичка,
бях отлична ученичка.
Исках да зарадвам мама,
с мен да се гордеят двама
с татко ми, когато  кака
здрава в къщи ще дочакам.

 Но в ноемврийска лунна нощ,
изживях  кошмар най-лош.
Случи се  към  полунощ.
Посред звездния разкош
кървава луна  се „блещи“,
вятърът фучи зловещо,
черна котка край комина
като призрак зъл премина.
В този късен, мрачен час
бухал стене с дрезгав глас.
А часовникът тиктака
на стената, скрит във мрака,
сякаш тропат със налъми
самодиви, таласъми.
И тогаз се случи нещо
за мен толкова зловещо,
че настръхнах чак от страх.
Огромен силует  видях
към дома ни да пристъпва
и сърцето ми изтръпна.
Стъпки тежки  в тишината,
рошав калпак на главата,
шуба като меча кожа,
там навярно скрил е ножа?!
Крачи, тежко, мълчаливо,
а пък в мен сърцето диво
трепти от страх полудяло
в премалялото ми тяло.
„Караконджол май пристига,
като във онази книга
дето кака ми четеше
докато в дома ни беше?“
Стиснах здраво аз очите,
после през глава завита
чух че  долу  нещо  хлопа,
нещо пада, нещо тропа,
сякаш  буре се събори,
мъжки, дрезгав глас мърмори…
И аха - аха да припадна,
татковата ръка хладна
ме погали  по косата.
Чак тогаз до небесата
аз изплаках ужасена,
с душа детска наранена
от кошмара  преживян:
-  Караконджол има там!
Татко, много ме е страх,
сякаш, право  ада бях!
- Няма кароконджол, дъще!
Пияница  шета  вкъщи,
едва носят го краката,
пиян чак до козирката,
решил в нас да се отбие
с вино тук да си допие.
Няма го, далеч е вече,
успокой се, мила, вече!
Ала случката в душата
ме беляза със печата
на  самотното ми детство
и остави ми в наследство
вечен страх от самотата
и гнети ме тъмнината.