День поэзии в Горском Изворе!

День поэзии в Горском Изворе!
Фестиваль " Есенни Щурци" ( "Осенние сверчки" ) состоится в Болгарии
в Горском Изворе   28 сентября 2019 года.
День поэзии посвящён памяти болгарского поэта Ивана Николова.
*
Иван Николов, български поет, преводач и белетрист,
е роден на 28. 2. 1937 г. в село Горски извор, Хасковско.
Основно образование получава в родното си село, гимназиално – в Хасково и Димитровград /1955/. Завършва Хасковския педагогически институт /1958/ и българска филология в Софийския университет “Климент Охридски” /1965/.

Работи във вестник “Хасковска трибуна” /1960 – 1969/  като журналист.
От 1969 г. до 1980 г. е главен редактор на издателство “Христо Г. Данов”
в Пловдив.
Главен редактор на литературния алманах “Юг” в Хасково /1980 – 1989/.
Член на Управителния съюз на СБП от 1986 г.
Автор на книгите: “Селянинът с хляба” /1960/; “Безсънна звезда” /1963/;
“Бъдете празнични” /1965/; “Момчето с луничките” /1966/; “Юг” /1967/;
“Голямото лято” /1968/; “Люлки над света” /1968/; “Мравешки работи” /1968/;
“Дъх на пелин. Поема” /1969/; “Етажерка” /1970/; “Руска тетрадка” /1971/;
“Дай си дясната ръка. Стихове за деца.” /1972/;
“В средата на живота” /1973/; “Мъжка сянка” /1973/;
“Седмоцветна дъга” /1974/; “Парнас около нас” кн. 1 /1974/ и кн. 2 /1987/.
Заедно с Андрей Германов – илюстрации: “Подземна вода” /1976, 1987/;
“Кактусова алея” /1977/, “Разни работи” /1978/; “Изповедалня” /1980/; “Сто стихотворения” /1983/; “Криво колело” /1983/; “Стълба в небето” /1984/;
“Животопис” /1987/;
“Требник. Приписки с върха на перото” /1989/, “Трилистник” /1990/ и
“В друг съпровод” /1998/, избрани стихове.

Превежда от руски Пушкин, Есенин, Цветаева, Ахматова, Окуджава и мн. др.
Редактира и съставя сборниците “Питат ли ме де зората” /1970/,
“Опорна точка” /1973/, “Топчето пукна” /1973/, антологията “Приятели от Кишинев” /1977/, “Спомени за Александър Блок” /1982/, “Спомени за Сергей Есенин” /1984/, “Кръстопътна земя” /1985/.
Умира на 12. 11. 1991 г. в Хасково. Погребан е в родното си село.

*
Иван Николов, болгарский поэт, переводчик и писатель-фантаст,
родился 28 февраля 1937 года в селе Горский Извор, Хасково.
Основное образование он получил в родном селе, среднюю школу - в Хасково и Димитровграде / 1955 /. Окончил Хасковский педагогический институт (1958) и болгарскую филологию при Софийском университете им. Климента Охридского (1965).

Работал журналистом в газете «Хасково трибуна» (1960 - 1969).
С 1969 по 1980 год он был главным редактором издательства «Христо Г. Данов»
в Пловдиве, главным редактор литературного альманаха «Юг» в Хасково
/ 1980 - 1989 /.
Член Совета управляющих UBS с 1986 года.
Автор книги «Крестьянин с хлебом» (1960); Звезда бессонницы (1963);
"Будь праздничным" / 1965 /; Мальчик с веснушками (1966); Юг (1967);
Великое лето (1968); Качаться над миром (1968); Ant Works (1968); Дыхание полыни. Поэма »(1969); Книжный шкаф / 1970 /; Русская тетрадь / 1971 /;
"Возьми правую руку. Стихи для детей ". / 1972 /; "В середине жизни" / 1973 /; Мужская тень (1973);
Семицветная радуга (1974); Парнас вокруг нас 1/1974 / и книга. 2/1987 /.
Вместе с Андреем Германовым - иллюстрации: «Подземные воды» / 1976, 1987 /;
Кактус Аллея / 1977 /, Разные работы / 1978 /; Исповедальня (1980); Сто стихов (1983); Кривое Колесо (1983); Лестница на небеса (1984); Живопись / 1987 /;
«Требник. Записки с кончиком пера »(1989),« Трилистник »(1990) и
« В другом сопровождении »(1998), избранные стихи.

Он переводил с русского языка Пушкина, Есенина, Цветаеву, Ахматову, Окуджаву и многих других.

Он редактировал и составлял сборники «Спрашиваю ли я рассвет» (1970),
«Точка опоры» (1973), «Треснувший шар» (1973), антологию «Друзья Кишинева» (1977), «Воспоминания Александра Блока» (1982). , «Воспоминания Сергея Есенина» / 1984 /, «Пересечение Земли» / 1985 /.

Иван Николов умер 12 ноября 1991 года в Хасково,
похоронен в своей родной деревне.

*   *   *

Из „РУСКА ТЕРАДКА” (1971):

Иван Николов

БОЛДИНО

На крачка от отъпкания път,
привичките, словесната забава
бди твоя Рай и твоя Страшен съд:
Болдино!

Недей го отминава!

В здрачевина, която гъсто пада,
възлез над бренни мисли и дела
по строфите на пушкинска балада -
като по седем стръмни стъпала.

И ще те вземе в свое сладко робство
преситена от ямби тишина -
там истинския знак за благородство
са пръстите в мастилени петна.

Какви гъбарски дъждове валят
и меко шушнат в меката кафява…

На крачка от привичния ти път
е Болдино.

Недей го отминава!

Там всяка зряла дума изпреварва
зрял жълъд - полетял от бистра вис.
С безтрепетно око на мъдър гарван
природата се вглежда в твоя лист.

Гърмът във небесата и гърмът
в душата ти
звучат единогласно
там, в Болдино - единствения кът
на творчеството яростно и просто.

И денем - светлина, а нощем - мрак
затваря в равни кръгове дървото…

Ще кажа пак
и ще повторя пак:
Не отминавай Болдино!
Защото…

*

ПЛАЧ ЗА ГРИБОЕДОВ

Мтацминда:
       стръмни стъпала
почти в небето, лази ниска
мъгла в клисурите…
                Ела
при двата черни обелиска!

Ела - в печално осъзната
и все пак сладка тишина -
да помълчим…
          И в тишината
да чуеш поплак на жена.

Под камъни и суха глина
тя е отдавна вече прах,
но още моли и заклина:
- Кажи, защо те надживях?

Това е болката, която
не умъртвява може би,
но тлее кърваво и свято
в трагическите ни съдби.

И не напразно, не случайно
ще си призная този грях,
че искам въздъхнеш тайно:
- Кажи, защо те наживях?

**Мтацминда - гора в Тбилиси, где расположен Пантеон. И там погребен Александр Грибоедов, на могиле - Плачущий Ангел, и написаны слова юной вдовы, Нино Чавчавадзе. Я рыдала, читая их....

"Ум и дела твои бессмертны в памяти русской! Но для чего пережила тебя любовь моя?"

Я лишь рыдала, а Иван Николов свой плач переложил в стихи...

Ольга Мальцева-Арзиани


*

МОНОЛОГ НА СЕРГЕЙ ЕСЕНИН

           На Найден Вълчев               

Аз съм
смешното конче, което летеше след влака.
И отрязък небе,
завъртяно от речен въртоп.
Вместо майчино мляко засуках кръщелната влага
на земята -
еднакво достойна за люлка и гроб.

С кал под ноктите ида. И славя неземната ерес
на стиха,
който беше и който ще бъде докрай
сабя в ножница, мълния в облака перест
и квадратна вратичка -
затворила ада и отворила рай.

Вярвам в ясната кръв. И капризната дума владея.
Знам, че има горчило.
И в горчилото - мед.
В тази простичка мъдрост открих съкровена идея
аз, Есенин -
безделник, пророк и поет.

Приобщавах в живота си бялата роза и черната жаба
и уварди ме
широкия кокал на селски човек.
Бих наричал поеми и книги
с безсмъртното име на хляба…
Ала можеш ли
с брезов цървул да измериш епичния век?

В мойто име витае голяма рябинова есен…
Пих вълшебна вода.
И заблудите свои простих.
Но преминах
с ранимо сърце и перчем непричесан
от Рязан до Ваганково
път -
като чупен от цезура стих.

Извинете за дългата реч.
За вкуса на тъга - извинете.
Но над гроба ми пак
е слетяла звездица нощес…
Ето моят цилиндър! И хайде да храни конете
по московските улици.
С бронзов рязански овес

*

МАРИНА ЦВЕТАЕВА

Капе есенна къпина,
съхне тънък брезов лист…
Аз съм кръстена Марина:
три въздишки! март и риск!

Страсти, странности, обиди
аз погребвах неведнъж -
над чужбински керемиди
плака звънък руски дъжд.

Нелюдимо и печално
по старинен обичай
ще изпия ритуално
кръгла чаша димен чай.

Бръчки, болници - това са
брънки в друга летопис:
славя Писмената маса -
мойта най-висока вис!

Миг и вечност - неизбежно
все над листа съм била:
вдявах дълго и прилежно
лъч - в ухото на игла.

Вие - с хляба, вие - с ножа!
Чукам в сити часове -
цял живот ще ви тревожа
с дяволчета - стихове.

И последната гримаса
ще ни свари някой ден:
вас - над Обедната маса
и над Писмената - мен!

*

АННА АХМАТОВА

Зова те чужди глас. Но той не срещна
ответния ти глас. И занемя.
А ти избра единствената, грешна,
единствено обикната земя.

Живей сега библейската си възраст
с обърнати към спомена очи.
И оня сладък царскоселки въздух
в неповторима строфа заключи.

Зад четири обикновени реда -
отблясък на куршумена вода.
Контур на бряг. И месечина бледа.
И привкус на победа и беда.

Как стине от поема във поема
на стиховете бронзовата сплав!
И как последния ти стих приема
трагичния размер на епитаф!

Печален камък с кратко име: Анна
Ахматова.
      И руски мил покой…

Постой, почакай, мили мой,
аз също мраморна ще стана.

*

НИКОЛАЙ ЗАБОЛОЦКИ

Сътворен е човек за човешки дела
и дарен - като ручея - с бистро начало…
Затова не брои колко мъртви тела
се отделят от живото негово тяло!

Грян от слънце и бит от дъждовната сприя,
и беседвал с треви, и над книги скучал,
той разбира, че всяко познание крие
по една задължителна капка печал.

И така ще достигне пределна черта -
как скудее зад тази черта битието!
Но затуй пък: в душата - каква широта,
каква езерна ясност - в ума и сърцето!

Там лети и отлита на жерави клина,
зрее бъдещо вино в прозрачния грозд.
Ще премине през огън суровата глина
и на флейта ще стане орловата кост.

Там скворците си бъбрят - незнайно какво.
Там помахва с крило безразличното време.
Там от семето никне трилистно дърво
и повторно умира, затворено в семе.

Гасне бисерен дъжд. И от камъни голи
древни гущери зрат с неподвижен гледец.
Водопадите тътнат и спрягат глаголи,
като мъничък Хамлет ридае щурец.

И минава човекът - по път и без път, -
по растежа на цветето ръста си мери…
И послушните думи над него кръжат -
сякаш летни светулки му светят с фенери!

*

ПОСЛЕСЛОВ

Мойте руски поети!
              Ръбати -
с ръб на сабя, на сърп и коса…
Работяги. Фантасти. Солдати.
Пръст - на спусък, очи - в небеса.

По традиция - руска и свята,
те вбелязват в годините знак.
И билинно звънят небесата:
Блок. Ахматова. Пастернак.

В дълъг труд - от сеитба до жетва -
дълг един ги крепи: непокой!
Гласове от молитва и клетва:
Заболоцки. Светлов. Луговской.

Удивлявам се. И ги питам:
Колко труд ми остава до вас?
А какво е зад рима и ритъм:
свобода? прометеевска страст?

Как се ходи в трънлива пътека
с извисена до облак глава?
Как се вае от глина човека
само с прости слова-сечива?

И Светлов ще ми каже накрая,
скрил насмешка в очите си пак:
Въпросителната - това е
състарен удивителен знак!

*   *   *
-------------- -------------- ---------------------

"ДО СВИДАНЬЯ, ДРУГ МОЙ, ДО СВИДАНЬЯ...

(По мотивам творчества Сергея Есенина.

 Ивану Николову посвящается.

***

Ольга Мальцева-Арзиани
***
До свиданья, друг мой, до свиданья,
Ты ушел в тот мир, где нет скорбей.
Я шепчу тебе слова прощания,
Дорогой болгарский Соловей.

Ты ушел, и Горский Извор плачет,
Русь Святая о тебе скорбит.
На износ ты жил,
не мог иначе...
Не тая ни горя, ни обид.

Переводчиком ты был от Бога,
Твой Есенин сокрушил сердца.
Пред тобой лежали все дороги.
Гордо нёс свой крест ты до конца.

Ты поэт, и ты навек остался
В незабвенной памяти людской.
Ты закрыть собой весь свет  пытался,
Так покойся с миром, милый мой!

*
Превод:

Марии Шандурковой
на болгарский язык.

Олга Малцева-Арзиани
На поета Иван Николов
(По мотиви на Сергей Есенин)
 
Мой приятел скъп, за тебе - сбогом!
Ти във свят без скърби отлетя.
Аз тъжа за тебе, пиша с болка,
Славей български, за теб шептя.

Отлетя и Горски Извор плаче,
Руското поле за теб скърби...
Всеотдайно ти живя със обич,
с нищо, никого не огорчи.

В преводите беше ти със Бога,
със Есенин влезе във сърца,
пътища пред теб лежаха много,
твоят кръст бе честен с гордостта.

Ти завинаги поет остана,
в паметта на хората си жив!
Ти със себе си света обхвана,
със света сега се помири!

*
ДО ПОБАЧЕНЬ, ДРУЖЕ, ДО ПОБАЧЕНЬ

(вільний переклад П.Голубкова)

До побачень, друже, до побачень,
Ти пішов у світ святих людей.
Шепочу слова прощань одначе,
Дорогий болгарський Соловей.
Ти пішов, Ізвор весь Горський плаче,
Русь Свята сумує у цей час.
Жив на знос ти, ти не міг інакше...
Не терпів ні горя, ні образ.
Перекладачем ти був від Бога,
Твій Єсенін всім трощив серця.
І були відкриті__всі дороги.
Гордо ніс ти хрест свій до кінця.
Ти поет, завжди їм залишався
В незабутній пам'яті людській.
Світ грудьми закрити намагався,
Спочивай же з миром, милий мій!

*   *   *

ВМЕСТО ПРОЩАВАНЕ

Тодорка Николова

Като шепа пясък между пръстите,
животът ми тече, изтича!
А пък душата ми е същата,
живея с трепет на момиче.

Вярвах, влюбвах се – напразно!
И дълго чаках чудеса…
Уви! Било и тъй нерадостно.
Любов ли? Само пустота…

Сега стоя сама на прага
със спомени за младостта.
О, Господи! Каква нерадост –
ръждясва пътната врата.

Тече животът ми, изтича
подобно съхнеща река.
Какво от туй, че бях момиче,
какво от туй, че бях жена!

А залезът над мен изчезва.
И става тъмно. Като в рог.
Пред мен вратата – като бездна!
Зад мен – неизживян живот.

*
ВМЕСТО ПРОЩАНИЯ.
Тодорка Николова
Из книги " Соло для сердечной струны '.
***
Авторизованный перевод с болгарского:
Ольга Мальцева-Арзиани

Словно горсть песка сквозь пальцы нежные
Жизнь моя течет и утекает.
А мечты, как в юности, безбрежные,
И в душе девчонка оживает.

Верила, любила, но напрасно,
Чудо ожидала день и ночь.
Но однажды сердцу стало ясно –
Одиночество не превозмочь.

А сейчас стою я на пороге,
Молодость ко мне приходит в снах.
Господи, душа моя в тревоге,
Заржавели петли на замках.

Жизнь моя уже не мчится звонко,
Высохший поток не сберегла...
Ну и что, что я была девчонкой?
Ну и что, что женщиной была???

И мои рассветы исчезают,
И вокруг меня сгустилась мгла.
Будущее бездна укрывает,
В прошлом же я жизнь не прожила...

*
ЗАМIСТЬ ПРОЩАННЯ.

Тодорка Николова.

Перевод на украинский:

Пётр Голубков.

Як пісок крізь пальці, обережно

Час тече, а доля витікає.

Мрії ж, як і в юності, безмежні,

І в душі - дівчисько оживає.

Вірила, кохала безоглядно,

Де ж те диво в світі суєти?.

Згодом серцю стало безпорадно -

Самоти вже не перемогти.

 

І стою тепер я на порозі,

Молодість приходить тільки в снах.

Господи, душа моя в тривозі,

Іржавіють петлі на замках.

 

Мчить життя моє, і старість близько,

Висохлий потік - не зберегла...

Ну і що, що я була дівчиськом?

Ну і що, що жінкою була???

 

Вже мої світанки десь зникають,

Згущується навкруги імла.

І безодня майбуття вкриває,

А в минулім я ж не пожила...

--------------- -------------- -------------------

ОСЕННИЕ СВЕРЧКИ.

Ольга Мальцева-Арзиани

http://www.stihi.ru/2019/09/18/6063
*
Песня для фестиваля " ЕСЕННИ ЩУРЦИ "
(Памяти Ивана Николова,
великого гражданина  Горского Извора)

***
Осенние сверчки
Поют о счастье,
Осенние сверчки стрекочут о любви,
Пусть впереди зима,
Пусть впереди ненастья,
Ты за собой меня, моя Любовь, зови!

Стрекочут все сверчки
О нежности предзимней,
Когда никто не хочет поверить в холода.
Тракийское село красивое, старинное,
И крылья мои вновь
Несут меня сюда!

Поэзия звенит
Здесь в воздухе хрустальном,
Лесной родник бежит, журчит среди цветов.
Осенняя любовь, немного запоздалая,
Иван Николов словно
Поет о ней без слов.

Осенние сверчки
ему дарили радость,
А Пушкин и Есенин дарили благодать.
Про Болдино писал среди цветов осенних,
И вновь он среди нас,
Стремится всех обнять!

Когда-то пантеон
Он посетил в Тбилиси,
Не смог он слез унять, и " Плач " там написал.
Ведь Грибоедов вмиг
ему стал очень близким,
Когда он у могилы в безмолвии стоял.

Осенние сверчки
В день памяти поэта
О сказочной любви нам песни пропоют...
Иван Николов жил в селе прекрасном этом.
Теперь же в каждом сердце
Стихи его живут!

***

Осінні цвіркуни

(вільний переклад П.Голубкова)

Осінні цвіркуни

співають нам про вроду,

Осінні цвіркуни

скрекочуть про любов,

Нехай вже йде зима,

попереду негоди,

Ти за собою клич

мене, Любове, знов!

 

Цвіркочуть цвіркуни

Про ніжність передзимню,

Коли ніхто ще з нас

не вірить в холоди.

Тракійське це  село –

красиве, старовинне,

І крила мої знов

несуть мене сюди!

 

Поезія дзвенить

В повітрі, як дзвеніла,

Джерело лісове

дзюрчить серед лугів.

Осіння ця любов

хоч трохи запізніла,

Немов співає він

про неї вже без слів.

 

Йому давали сил

ці цвіркуни осінні,

А Пушкін і Сергій –

для благодаті час.

Про Болдіно писав

між квітів цих, і нині

Він  з нами знову тут,

щоб обійняти нас!


Осінні цвіркуни,

В день пам’яти Поета,

Про дивну ту Любов

Пісні нам пропоють.

Іван Ніколов жив

У цім селі славетнім!

І в; кожнім серці тут

Рядки його живуть
 
*   *   *

---------------- ----------- ------------------