Помислих си: "И този връх е покорен",
но го видях – порасна още по-високо.
Погледнах долу. Колко хора и трева!
При тях е лесно, бързо ще се озова
и може би ще се окажа по-смирен,
но може и да сляза още надълбоко.
Притеглен, се затичах бързо към върха.
Растеше той, навътре влизаше в небето
и жаждата превръщаше ми в огнен плам,
за да надбягам ветровете, без да знам,
че те обрулват, после спират ти дъх;,
и неусетно вледеняват и сърцето.
А горе... ни човек, ни обич, нито страх.
За ден гнездо да свиеш, ще се изтърбуши.
Не чуваш плач, ни шепот, нито вик
Самотна тишина през облачен илик
процежда се, обсебва и свисти с размах
в една тъга, която никой не изслушва.
Тъга, която никой не изслушва
© Copyright: Ани Монева, 2019
Свидетельство о публикации №119072707851
Свидетельство о публикации №119072707851
Рецензии