Александыр Вутимски. Сентиментальный монолог

Сентиментальный монолог

Только вспомню о тебе, вижу гитару, книги,
зеркало кроткое в углу, низкий и неровный потолок,
твоё тёмное лицо у окна, озарённое солнцем заката,
улыбку твою в сумерка, вижу как ты садишься за стол.

Взгляни на меня. Безмолвно протяни мне руки. Ещё раз. Ещё раз.
Я подсяду к тебе в сумерках. Погрущу с тобой и порадуюсь.
Мне опротивело как нищему волочиться во хмелю по кабакам– ночью,
закоулками– ночью, с городовыми и незнакомыми пьяницами.

Я тоскую по тебе. Или ты не видишь? Одинок, старею безмолвно.
И я давно понял, давно узнал– невозможно
бороться, страдать и радоваться мне так, как иным,
не быть бесполезным пьяницей, пропащим молодым бездельником.

Поэтому тихим утром, когда засветает над крышами,
я безмолвно сяду на порог, посмотрю на деревья, на солнце,
тихо приласкаю окно, затем суну ствол в рот.
И в последний раз услышу звук, кровавый звук... на тихой заре.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы

 
Сантиментален монолог

Когато си спомням за тебе, аз виждам китарата, книгите,
огледалото кротко във ъгъла, изкривения, нисък потон,
твойто тъмно лице до прозореца, озарено от слънцето привечер,
виждам как се усмихваш във здрача, как присядаш тихо на стола.

Погледни ме. Подай ми безмълвно ръцете си. Още веднъж. Още веднъж.
Аз ще седна до тебе във здрача. Ще въздишам до теб, ще се радвам.
Да се тътря пиян, ми додея, като просяк по кръчмите, нощем,
да се карам по ъглите, нощем, със стражарите и незнайни пияници.

Аз тъгувам за тебе. Не виждаш ли? Аз съм сам, остарявам безшумно.
И отдавна разбрах, и отдавна узнах, невъзможно е
да се боря, да страдам, да се радвам така, както другите,
да не бъда безполезен пияница, пропаднал младеж и безделник.

Затова, в тиха утрин, когато се съмва над къщите,
аз ще седна безшумно на прага, ще погледна дърветата, слънцето,
ще помилвам прозореца тихо, после сам ще налапам дулото.
И ще чуя за сетен път звук, кървав звук... когато полека се съмва.

Александър Вутимски