Балада

Далеч на север във тайгата
 почти до Ямбургската губА,
в самата зима по средата
 почти наяве се загубих.
Не чувствах нито своите устни,
ни зъб върху зЪбите ляга.
Каквото хвана - го изпускам
 и мисълта от мене бяга.
Вървях,не вярвайки във чудо,
макар,че чудно беше всичко:
снегът като постеля лунна
 и музика...от хор на птици.
Така заспал на свойта крачка
 във нещо твърдо се ударих.
Във пън на бор?А,не-барачка.
Човешка реч ме изпревари:
 "Как же ты продрог с дороги,
а я вот печь топлю как раз!"
През прагчето като стоного
 довлече ме старицата тозчас.
Затопли ме с очи. Със думи.
Със гъбена чорба ме нагости.
Разказах й за Дунав и за Шипка
 и за Балкана, дето ни сроди.
Навек запомних тъжната усмивка
 и блясъка на грейнали очи.
 "Спосибо,мать-й казах на раздяла,-
ще търся вече нашите момчета."
А тя в ответ:"Какво добро начало!
В дома ми скоро ще звучи гласчето"
 "Кого ще чакаш още, ти тепърва?".
 "Сина си,синко,от четирдесет и първа"...

Ямбург,Русия, 1985 г.