Amarcord. Спомням си

По идея на Христо Фотев

Когато майката на мойта майка,
не свикнала в живота да се вайка,
изпращаше душата си
на път към райските врати,
от двете дъщери преди това открити,

като убодена с наркоза,
внезапно сграбчи я
в мъртвата си хватка
жестоката склероза.
Спокойно
заговори кротко тя
за някогашната Егейска Тракия.
Не, не заговори,
а тъжно заоплаква я:
Спомни си за някакви пристанища,
в които съхнела
разкъсана дантелената пяна
по плажните им ситни камъчета.
За стадата с хиляди овце
прогонвани под парещото слънце,-
в детските ръце
със сопите,-
към сочните баири на Родопите.
За опаловозелените лозя,
със хрупкаво и едро медно грозде
с зърната,дълги като гвоздеи,-
по острите могили що пълзят
околовръст на китни спретнати селца.
И за каруци,пълни с голи пеещи деца,
невидими сред стръковете избуяли на лимеца.
След пауза,-
ме обърка с големеца
от четиримата си братя
и молеше да идем до реката,
която ни разделя с враждебна Турция,
и там,във кафененцето на гръцкия съсед,-
изкустният певец-поет,-
да седнем заедно на ароматна мляна леблебия,
докато бащите кротко пият
кристално-бяло узо или греяна ракия
с домати, едри колкото незрели дини,-
откъснати от общите градини,
и толкова червени,когато са готови
и пращят под огнени камшици
на слънчеви подкови.
Да се завърнела под кроткото
му топло,
което нявга я целувало под своите арки,
по-жарко
от останалите в бъдещето й мъже.
Кой всичкото това й го отнел?
Не каза само нищичко за старостта,
която й украла прелестта
на някогашната магично-южна красота,
стопена като ланска преспа.
Тогаз повярвах в погледа на времето,
който ни фиксира в стремето
на настоящата минута.
Лежах и в скута,
в очите гледаше ме с нежен лъх,
а аз на вярното кутре във поза
с отправен вътре в себе взор,
слушах още за големия ни двор
с разцъфнали червени рози...
За миг не я отпусна до последния й дъх
...жестоката склероза...