Мара. Белчева. Не завжди ми Його вчуваeм слово

Мара Белчева


Не завжди ми Його вчуваєм слово:
Він нам усім брататися велів,
тоді б сумир, немов межи снігів
травневий пах, точився веснянково.

Тоді свіне сльозавий позір знову
і подолає тьму гірських шпилів.
Смирення очищає від гріхів –
блажен, кого торкнулася віднова.

Життєва стежка справді незбагненна:
коли, схилившись над малим дитям,
схололе тільце поцілує мати, –

свій на Голгофу хрест знесе смиренно,
і тихий голос знову буде нам
замерзлі струни серця дотикати.

(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Мара Белчева


Ний не дочуваме гласът му нежен:
бъдете – шепни – братя и сестри,
тъй благи като майските зори,
усмихнали се там от върха снежен.

Да блесне погледа в сълзи премрежен
на скърбите през тъмните гори.
Веч не тъжи той, който се смири –
смирението пречиства всеки грешен.

Във бледата пътека на живота
над люлката на своете дете,
когато майка леден труп целуне, –

нарамила си кръста на Голгота,
тих глас лъчите си ще преплете
в сърцето на замръзналите струни.