В безкрайната вселена
единствено Луната
ни гледа – заслепена
от любовта ни свята.
Не ни гълчи, не плаче.
Оставя ни на мира
и плувайки във здрача –
от самота замира…
А може би се лъжа,
а може би Луната
не е сама в живота?
Съпруг И е Съдбата?!
К`ви глупости говорят
перата ми – „кокетки”?!
В кафез ще ги затворя
и ще рисувам с четки:
луната и децата,
а даже и съдбата…
Луна ще нарисувам,
плуваща в морето,
до нея - как палува
съдбата от небето!
Литатру
България, София
2016
дубъл, Ще нарисувам...
© Copyright: Величка Николова -Литатру 1, 2018
Свидетельство о публикации №118072505490
Свидетельство о публикации №118072505490
Рецензии