Александр Пушкин - К ней В печальной праздности...

Александр Сергеевич Пушкин
К ней (В печальной праздности...)

Перевод на болгарский язык:
Марии Шандурковой

КЪМ НЕЯ

В тъга, в безделие забравих моя стих,
въображение с мечти не се разпали,
отлитна гения, що в младостта открих,
сърцето охладня и бавно се затвори.
Отново ви призвах, о дни на пролетта, 
прелитали под покрива на самота,
вий, дни другарски, на любов, на скръб, надежда,
поклонник на поезията безметежна,
на лира радостна възпявах в тишина
и трепетна любов, и мъка от раздели -
ехтяха от дъбрави в планина 
замислените мои трели...

Напразно! Влачих аз срама на леността,
в приспивна хладина безсмислено изпадах,
далеч от музите, далеч от радостта
и – с сълзи на очи – със слава се прощавах!
Но изведнъж, бе сякаш гръм,
сърцето огън преобърна,
душата оживя след сън,
любов, надежда, скръб и радост се завърна.
И всичко разцъфтя! Трептях аз, оживях;
природата възторжен бе свидетел,
по-жив усещах се, свободно дишах аз,
плени ме силна добродетел...
Хвала любов! О богове!
От лира сладостна гласът ми млад се вдига 
и звуци трепетни от струните преливат
към твоите нозе!..

1817
Превод: Мария Шандуркова, 25.05.2018 г.

------------------------------------

В тъгА, в бездЕлие забрАвих мОя стИх,
въображЕние с мечтИ не сЕ разпАли,
отлИтна гЕния, що в младосттА открИх,
сърцЕто охладнЯ и бАвно се затвОри.
ОтнОво ви призвАх, о днИ на пролеттА,
прелИтали под пОкрива на самотА,
вий, днИ другАрски, на любОв, на скрЪб, надЕжда,
поклОнник на поЕзията безметЕжна,
на лИра рАдостна възпЯвах в тишинА
и трЕпетна любОв, и мЪка от раздЕли -
ехтЯха от дъбрАви в планинА
замИслените мОи трЕли...

НапрАзно! ВлАчих Аз срамА на леносттА,
в приспИвна хладинА безсмИслено изпАдах,
далЕч от мУзите, далЕч от радосттА
и – с сЪлзи на очИ – със слАва се прощАвах!
Но изведнЪж, бе сЯкаш грЪм,
сърцЕто Огън преобЪрна,
душАта оживЯ след сЪн,
любОв, надЕжда, скрЪб и рАдост се завЪрна.
И всИчко разцъфтЯ! ТрептЯх аз, оживЯх;
прирОдата възтОржен бЕ свидЕтел,
по-жИв усЕщах се, свобОдно дИшах Аз,
пленИ ме сИлна добродЕтел...
ХвалА любОв! О, боговЕ!
От лИра слАдостна гласЪт ми млАд се вдИга 
и звУци трЕпетни от стрУните прелИват
към твОите нозЕ!..

------------------------------------

К НЕЙ (В печальной праздности...)

В печальной праздности я лиру забывал,
Воображение в мечтах не разгоралось,
С дарами юности мой гений отлетал,
И сердце медленно хладело, закрывалось.
Вас вновь я призывал, о дни моей весны, 
Вы, пролетевшие под сенью тишины,
Дни дружества, любви, надежд и грусти нежной,
Когда, поэзии поклонник безмятежный,
На лире счастливой я тихо воспевал
Волнение любви, уныние разлуки —
И гул дубрав горам передавал
Мои задумчивые звуки...

Напрасно! Я влачил постыдной лени груз,
В дремоту хладную невольно погружался,
Бежал от радостей, бежал от милых муз
И — слезы на глазах — со славою прощался!
Но вдруг, как молнии стрела,
Зажглась в увядшем сердце младость,
Душа проснулась, ожила,
Узнала вновь любви надежду, скорбь и радость.
Все снова расцвело! Я жизнью трепетал;
Природы вновь восторженный свидетель,
Живее чувствовал, свободнее дышал,
Сильней пленяла добродетель...
Хвала любви, хвала богам!
Вновь лиры сладостной раздался голос юный,
И с звонким трепетом воскреснувшие струны
Несу к твоим ногам!..

1817
Художник: Е. Гейтман