Хаджи Димитр - автор Христо Ботев - 1 вариант

Живой, живой он! В балканской выси
По горло в крови, лежит и стонет
Юнак, в груди с глубокой раной,
Юнак, что молод и силы полон.

Сражён он: вправо ружьё отбросил,
А влево – саблю, разбиту вдвое;
Темнеют очи, глава повисла,
В устах – проклятье Вселенной целой!

Простёрт юнак, а в зените – солнце
Остановилось – печёт сердито.
Жнея поёт где-то там, в долине,
А кровь сильнее и сильнее хлещет.

О жатва, жатва… Рабыни, пойте,
Всё те же песни! Ударь же, солнце,
Вглубь рабской пашни! Пускай же сгинет
И тот юнак… Но – умолкни, сердце!

Он, павший в битве за взлёт свободы,
Не умирает: его жалеют
Земля и небо, зверь и природа,
Певцы же песни о нём слагают…

Как днём прохладно крыло орлицы,
И даже волк кротко раны лижет!
Кружится сокол – юнацка птица –
Как брат о брате, юнак, с заботой.

Настанет вечер, и месяц выйдет,
Обсыпят звёзды весь свод небесный;
Леса запляшут, повеет ветер –
Поют Балканы гайдуков песню!

И самодивы в покровах белых,
Чудны, прекрасны, заводят песню –
Подходят тихо, сминая травы,
И близ юнака в кругу садятся.

Одна травою ворожит раны,
Другая – брызнет водой студёной,
А третья, скорая, уст коснётся –
А он глядит – улыбнись, родная!

«Скажи, сестрица, где дух Караджи?
И где дружина собратьев верных?
Скажи, дам душу тебе в задаток –
Хочу, сестрица, я здесь погибнуть!»

И пусть руками всплеснув, обнявшись,
И с песней этой взовьются в небо –
Летят, поют, пока не растают
И дух Караджи к рассвету сыщут…

Но рассвело! Там, в балканских высях
Юнак – плашмя, истекает кровью,
Волк замирает над раной лютой,
И так же солнце печёт – паляще!



1873 год (перевод с болгарского языка 1998 г., 1-ый вариант)


Опубликовано: Литературно-художественный альманах "Пробуждение", Калуга, издательство "Гриф", выпуск 22, 2018 год, стр. 56-58

А ВОТ ОРИГИНАЛ НА БОЛГАРСКОМ ЯЗЫКЕ:

ХАДЖИ ДИМИТЪР - Христо Ботев

Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега... Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак... Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят...
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер - месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, -
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, -
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже -
и той я гледа, - мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де - Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, -
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, -
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата...
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, -
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли - пече!
---
Излиза за първи път във в. „Независимост“, 1873 г. Кога точно е създадена, не се знае. Захари Стоянов по спомени на съвременници твърди, че Ботев я е декламирал дълго преди публикацията. С малки поправки стихотворението е публикувано в „Песни и стихотворения“. Тук се публикува последната редакция, който се смята за нормативна.