Мара Белчева. Коли б менi дiстало сили...

Мара Белчева


Коли б мені дістало сили вчас 
згасити сонце й місяць наді мною
і подихом своїм, неначе млою,
дива осінні приховати враз,

щоб кольоровий шал потроху згас
із піснею затихлою й сумною,
а спогади майнули за водою –
на крилах мли полинула б крізь час...

І щойно відійшла твоя любов,
і щойно ти свої заплющив очі, –
одразу цілий світ завмер немов,

і серп незримий рубонув умах – 
все зникло навкруги в глибинах ночі
і потонув Господь в моїх жалях.
 
(переклад з болгарської — Любов Цай)

***

Мара Белчева


Да можех слънцето да изгася,
и месеца да духна и звездите,
с въздишките си, като със мъглите,
да скрия есенните чудеса.

На багрите да потуша гласа,
на пъстрите си спомени очите –
да заглуша устата на песните
и на мъглите да се понеса...

Откак заспаха твоите очи,
откак замлъкна твойта обич свята,
във мене вече целий свят мълчи.

С един замах невидимия сърп
ми покоси небото и земята,
и Бога аз удавих в свойта скръб.