Атанас Далчев. Смерть

Смерть

Всему ещё живому тяжко,
горит полуденный простор,
окно больничное враспашку,
а он при смерти до сих пор

уж спит и видит, не убитый,
беседку, тени, древеса,
и будто слышит позабытых
воспоминаний голоса,

как вдруг фонарик засветил–и
едва живого возвратил
с порога ночи в день немилый,
добавив чуть напрасных сил,

вернул да в полымя с прохлады,
в неумолимый зной поверг,
будь, онемевший, он неладен,
отрады саду не в пример,

куда больного мары манят,
зовут в беседки тихой глубь,
об избавлении шарманят
иголку в пламенном стогу.

Тут,
за окном она играет!
Какая разница тому,
кто умер музыки на крае,
прохлады вечной на крому?

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Смърт

Гори във пладнята просторът,
немеят листите от зной.
Прозорецът стои разтворен,
а в стаята умира той.

Какво ли вижда? Той сънува
поляни, сенки, дървеса
и струва му се, че дочува
на свойте спомени гласа.

Във този миг една латерна,
запяла под едно дърво,
от прага на нощта безмерна
го връща в светлия живот.

Каква ръждива сянка има
под слънчевия лъч димът!
Гори денят неумолимо,
червените стрехи горят.

Но сънищата му не спират
да го зоват и мамят пак
и сякаш извори извират
из свирещия стар сандък. 

Латерната звучи безгрижно
в натегналия огнен зной.
Лежи студен и неподвижен
и вече я не чува той.

Атанас Далчев