Георги Рупчев. Большая земля

Большая земля

1.
До большой земли
мы едва добрались,
и только ступили на берег,
как горизонт исчез.
«Тут...» отрезали мы,
«...она»– и стали,
и подсчитали следы
прежде войти в лес.

Вначале торопливо,
затем спешно,
идём мы по пустошью
по чащам и кочкам.
Недавно многих,
нас всё меньше,
словно приплыли мы
исчезать поодиночке.

Они исчезают тайно,
что не касается нас...
Так мы и бродим там–
пока люди, но уже без теней.
Они умирают тайно–
интересно, по скольку раз?..
Следов оставляем
меньше, чем растения.

Мы так и шастаем,
все в мыле,
и поодиночке выбираем
места и миссии.
Мы забыли,
откуда приплыли,
а какими были
опасно и мыслить.

Нас всё меньше,
иного не ждавших,
множащихся-
двойных, тройных и т.д.,
бесчисленных даже,
остающихся
на этой земле,
немой и немалой.


2.
Вот и оно,
мной выбранное тихое место,
где небеса безмолвно впиваются в прах,
где безмолвно влачится облачное тесто,
где простор необъятный над морем трав.

Оно отступает– и я,
заброшенный в его тайну,
поочерёдно вбирая другого,
так же оставляю себя.
В пустоши
бескрайней
те пропадают,
углубляясь в молчанье,
в земных скорбях.

Тут я правлю
немые ритуалы забытья,
в кои посвятился,
заклятый ими.
Тут,
воззванный безмолвием,
к нему взываю,
заклинаю его–
и внемлю безмолвному эху.

Так замирает куколкой мир, коим я привлечён
притаёнными языками,
глохнущими знаками,
жестами, смысл коих уже зачёркнут
близ сухого солнца, сухих веток и ржавых валунов.

Всех ушедших вперёд заклинаю потеряться.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Голямата земя

1.
Беше голяма земя,
до която едвам се добрахме.
Още щом стъпихме там, хоризонтът изчезна.
Тук е, тогава си казахме, тук е– и спряхме,
и заличихме следите, преди да навлезем.

Повече бяхме,
все по-малко оставаме.
Често изчезва по някой, но нали затова бяхме тръгнали.
Най-напред с къси почивки, а после до капване
там вървяхме по тази празна голяма земя от безмълвие.

Всеки сам в своята тайна изчезва
и ние не питаме де се е дянал.
Всеки умира сам в себе си, колко пъти умира?
Още бродиме там–
още хора, но вече без сянка,
още бродещи, но неоставящи диря.

Тъй вървяхме
по тази празна земя на миражи
и един по един си избирахме място и мисия.
Откъде сме дошли сме забравили даже,
а какви сме били е опасно да мислим.

Все по-малко оставаме,
а не сме и очаквали инак.
Инак все повече ставаме,
а така и очаквахме.
Ние сме двойни, тройни, четворни, петорни–
каквито ни скимне
в тази празна, голяма, безмълвна земя,
където оставаме.

2.
Това е мястото,
избраното от мен безмълвно място.
Тук цялото небе безмълвно във пръстта се впива,
безмълвно облаците се изтягат по земята
и целият простор изпълнен е от мрака на тревите.

Оттегля се пространството
и изоставен в неговата тайна,
един след друг напускам себе си,
един след друг се връщам друг при мене.
По празната земя,
в безмълвието
другите отминаха и още отминават,
вглъбени в премълчаното,
в голямата земя вглъбени.

Тук аз извършвам
всички неми ритуали на забравата,
в които сам се посветих,
в които ме заклеха.
Тук,
от безмълвието призован,
безмълвието призовавам,
заклевам го
и вслушвам се в безмълвното му ехо.

Тъй затаява в себе си светът, от който съм привлечен,
от притаените езици,
от глъхнещите знаци,
от жестовете чийто смисъл заличен е вече
край сухо слънце, сухи клони и ръждиви камънаци.

Заклевам всички, тръгнали насам, да се загубят.

Георги Рупчев