Александыр Вутимски. Призраки

Призраки

Не странно ли: я снова во хмелю.
Куранты бьют так веско и прицельно.
Луна и фонари. Как не люблю
один бредёт унылый полицейский

под долгий бой. А призраки мои,
песиголовцы будто, зубы щерят,
и внемлют. Надо мной один стоит,
как серый волк собравшийся вечерять.

Безмолвные мои, люблю я вас...
Глазастый пьяница в мою утробу
вонзился как паук- и пьёт не враз,
сосёт меня до рвоты, до озноба.

Деревья мне кивают- не спасут.
Лижу луну... В поту его как в мыле
хриплю у волкулака на весу...
Деревья мне кивают- не забыли.

Сгораю словно книга на костре.
Глотаю камни потные. Мне страшно...
Спит постовой, не фонарём согрет.
Зияет циферблат на тёмной башне.

Не жив, ни мёртв под старым фонарём
я брежу, никого не целовавший...
Они заждались и не знают дрём,
и садом пахнут как тогда однажды...

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Призраци

Не е ли чудно, че пак съм пиян?
Във улиците пусти и затънтени
фенерите задрямват. Долу там
стражарят крачи сам срещу луната.

Като големи кучета озъбени,
във тъмнината дебнат те и слушат.
Часовниците дълго се клатушкат
над техните лица посърнали.

Обичам ви, безмълвни, нощни призраци.
Един от вас стои над мен пиян
с очи големи, тъмни, впит
в утробата ми като дълъг паяк...

Той се усмихва тихо и мълчи,
и неговите устни нецелунати
ухаят на градини. А зъбите му
проболи са плътта ми като тръни...

Подкрепят ме съчувствено дърветата...
Луната аз облизвам със език...
Потта му е измокрила ръцете ми
и скърца под дъха му моя вик.

Изгарям като книга върху пламък.
Стражарите са сепнати от сън.
Поглъщам ненаситно потни камъни.
Часовниците зеят тъмни.

В полунощ нима съм умрял,
Бленувайки под някой стар фенер.
Не съм целунал никога навярно...
Но те, те бдят, те дишат... те ухаят...

Александър Вутимски