Закъсняла носталгия

Търкулна се кълбото на живота.
Разви се нишката до двадесет и пет.
Изучих медицината успешно
и гордо своя трудов път поех.
Годините летяха като птици…
Събития се нижеха безспир.
Възторгвах се от чуждите звездици,
а родните забравих най- подир.
Развиваше кълбото своята нишка…
Зъл вятър покрай мен се появи.
За роден дом се сетих със въздишка.
Носталгията с взрив ме порази!

Аз днес стоя приведена пред двора.
В косата ми е мъдрото сребро.
Не чух мучащи крави от обора.
Не ме посрещна кучето добро!
Не чух и кукуригане петльово,
не се умилна котка покрай мен,
а вятърът се шмугна наготово
край пантите на вратника сломен.
Понечих да се пъхна след ветреца,
но пантата заяде на инат,
а портата, увита със лиани
се бореше за стария си врат.
Лианите – нахални, упорити,
по- здрави и от моето кълбо,
ме спъваха – все повече сърдити,
че стъпвам върху тяхното легло.
Пълзяха по дървета необрани,
убиваха и стръкче, и стебло.
Под тежестта им вишните пияни,
отрониха последното листо.

А къщата, скрибуцаща от старост,
ме срещна със отворени врати!
Не ме посрещна милата ми майка!
Баща ми не изрече: - Как си ти?
До прага ни цъфтеше чудна лайка,
прошепна ми: - Тъгата ги стопи!

Днес моят дом, днес моята родна къща
ме гледа със зарадвани очи…
Щастлива е, че в нея се завръща
детето от отминалите дни!
Литатру


Литатру1
2.3.2018 г. 08:09 ч.
(Снимката е от Фейсбук!)

Превод от Лилия Охотницкая