Вървя с обувки с ток – висок
по мокрите паважи,
а ти - предложи ми чадър.
Огледах те: - О, важи!
Уж, колебаещо – приех
и тръгнах под чадъра.
Допря се в мен, а аз вървех
и дрънках: - Дъра- бъра…
Внезапно вятър долетя,
чадъра ти изтръгна,
а ти със своето яке – да,
веднага ме загърна.
И тръгнахме един до друг,
но плътно прилепени…
Дъждът отдавна беше спрял,
а ние… упоени!
Литатру, 29.10.17 г.
Чадърът
© Copyright: Величка Николова -Литатру 1, 2018
Свидетельство о публикации №118010509038
Свидетельство о публикации №118010509038
Рецензии