Петыр Алипиев. Калиакра

Калиакра

Далечината в синьосинкавото мляко чезне.
Блести до хоризонта светла сребърна следа.
Под острите скали, под смайващите бездни,
под погледа и мислите— вода, вода, вода...

Със рев боботещ нанадолу ехото се срива.
Кръжи орел, в зениците самотно потопен.
Морето със небето някъде така се слива,
че се превръща в нищо, в хаос вледенен.

Какво наистина е времето за дълбините,
за камъка, мъха, за въздуха звънтящ и чист,
за този плясък на вода, за мрака в пещерите,
за вятъра и бледосинята бездънна вис?

Безмълвие в пространството наоколо израства,
и кой съм аз, застанал тука на скалата, кой?
Нищожество или духа човешки, който тука властва
над бурите и бездните, над вечния покой...

Петър Алипиев


Калиакра

Даль в молоке аквамаринном тает:
там блещет её серебристый след.
Напрасно скалы, ум и взор пытают:
везде вода...
вода над прорвой бездн.

Здесь трубный бой надорванного эха.
Кружит орёл, как я здесь одинок.
Там море с небом в сплаве без огреха,
безмолвные как хаос ледяной.

Что время глубине? Скале замшелой,
просторам чистым в солнечном огне,
волне у грота тёмной и несмелой,
бездонной бледно-синей вышине?

Крепчает немота в просторе строгом:
кто ты, на валуне, отколь невесть:
ничтожество или подобье бога,
живой пока властитель бурь и бездн?..

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы