Най-тихото е пълно с думи,
до днес неказвани на глас.
Реката влачи кални руни,
които не разчетох аз.
Към тебе как сега да мина –
враждебен поглед ме смрази.
Май, никога не си ме имал –
ветрец във твоите коси.
И чашата, с която пихме,
е пълна повече с печал.
Тънее вече в мрака сипкав
нащърбеният й овал.
На покрива луната свива
венец от позлатен бръшлян.
И тиха е, и е красива
нощта под облачен саван.
Отвесен ден ли пусна корен
във чувството ми за вина?
Аз можех много да говоря –
но се превърнах в тишина.
Разплитане на тишините
© Copyright: Йотова Валентина, 2017
Свидетельство о публикации №117110604183
Свидетельство о публикации №117110604183
Рецензии