Радой Ралин. Война

Война

Пробило восемь. Медленно и мерно.
Напомнили часы мне со стены,
что утро там. Холодный, слабонервный
сквозь занавеску лучик не с войны.

И дом похож на сонную тюрьму,
но ты сжимаешь от каморки ключик,
и распорядок строишь по уму.
Своё молчишь. Как узник неколючий,

бесстрастно смотришь в серое бело,
и в «ночь прошла» отмахиваешь веру,
и машинально...трогаешь стекло:
испариной не жертвуя как первый.

Восточный фронт уже в крови алеет,
но о плохом пока не говорят,
и женщины идут по бакалею,
и фонари тускнеют, но горят.

В дыму и копоти столица тонет,
предчувствий энских выше головы:
седой всеобщей смерти без агоний
живое отдаётся с неживым.

Туманы как надгробья над живыми.
В осаде всё и вся, и по делам.
Кто виноват? Да все, войны во имя.
Во мне по нам звенят колокола.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы
 

Война

Със осем уморени, бавни удара
часовникът от срещната стена
напомня ми, че вече вън е утро.
Студена, бездиханна светлина

е влязла неусетно през пердетата
и стаята прилича на затвор,
ключът от който вече е в ръцете ти,
но ти безстрастно гледаш през прозореца.

Но ти мълчиш. Не искаш и да вярваш,
че вън се е отдръпнала нощта,
и с вял рефлекс ръката си прокарваш,
но не забърсваш мътните стъкла.

За изход не вещаят новините,
мъглата скрива всичките дула.
И тръгват по бакалниците жените,
и светят лампи като кандила.

Предчувствия и пушеци задавят
дворовете, градините, градът.
И хора, и предмети се отдават
на някаква всеобща сива смърт.

Тежат мъглите— камъни надгробни.
Отвсякъде и всеки обсаден.
И всеки непременно е виновен.
Часовникът дано забие в мен.

Радой Ралин