Атанас Далчев. Камень

Камък

Остаряват хора и дървета;
падат дни, нощи, листа и дъжд;
неизменен в есента и летото,
камък, ти стоиш все същ!

Нямаш нито жили, нито нерви,
нямаш нашата злочеста плът.
Съвестта и хилядите червеи
никога не те гризат.

Ти не си изпитвал още жаждата
от която почват вси беди:
не грешиш ти никога: не раждаш,
пък и сам си нероден.

Ти си свят. Не затова ли некога
в огнените стари векове
от гранит и мрамор е човекът
ваял свойте богове?

Алена искра, от теб изтръгната,
камък, истината в теб прозрях:
вечно и свето е само мъртвото,
живото живее в грях.

Атанас Далчев


Камень

Стареет всё на белом свете,
родится кануть в тьму.
Один у Крона на примете
не данник ты ему.

Бездушен, лыс не во спасенье,
безгрешен без кровей,
упрёков без и угрызений
бессовестных червей,

не вожделеешь и не жаждешь,
и не плодишь для бед,
и не грешишь да не однажды:
не для тебя завет.

Ты, камень, свят. Не потому ли
сквозь череду веков
из глыб ваяли как тянули
героев и богов?

Клянусь тобою как распятым,
как ни прискорбно, но
лишь мёртвое вовеки свято,
живое век грешно.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы