Николай Лилиев. Под солнцем пламенным...

Като бръмчението на пчели
под огненото слънце затрептели,
потокът на живота ромоли.
Денят разпръсва призрачни мъгли,
възкръсва из вълните бели.

И улиците, каменни ръце,
протягат своите магнитни пръсти.
Прииждат те, понесли своя кръст,
прииждат с непомилвано лице
повехналите на града чеда.

И тяхната вълна, вълна могъща,
всред улиците пламнала бразда,
пронизва тишината на града
и в трескава тревога се превръща,
и губи се в безкрая без следа.

Николай Лилиев


Под солнцем пламенным едва румян,
град-улей каменный взроптал несмело—
и зароился, жизнью обуян.
Рассеивая призрачный туман,
день воскресает в треволненье белом.

И улица насельников манит:
вот и они, влачащие кресты
наложники и чада суеты,
стекаются как стружки на магнит,
мертвы и одиноки от труда.

И вал людской, могучий, многоногий,
огнистая по камням борозда,
пронзает тишину не навсегда:
становится трескучею тревогой,
теряется в бескрайнем без следа.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы