Зоя Василева. Морскую душу вымотав...

Душата на морето преобърнахме.
До дъно— нежната му съппротива.
Забравиха телата на отиване
следата, по която да се върнат.

Брегът, запретнал каменни ръкави,
четеше пожълтелия си вестник,
а ние заминаваха безвестни,
разнежени, пулсиращти и плавни.

Ще тръгне някой луд да ни спасява
по тънката следа от морска пяна,
ще се запие с вятъра. Пияни
пред лунната уста ще се изправят.

Ще си шушукат под мустак мъжете
и тайно ще прекрачват прага вечер,
на всички улици ще водят вече
към ласкавата глътка на морето.

Ще плачат сухо с оскъднели сълзи
и ще пищят жените като птици.
Но към морето— кръчма със певица
Мъжете им ликуващи ще бързат.

А там, сред звуците, привидно мърви,
Привидно праведни, привидно живи
Ще изличат телата им щасливи
Следата, по която да се върнат.

Зоя Василева


Морскую душу вымотав до низа,
свои мы упокоили на донце,
где ни звезды, луны и даже солнца.
Наш след пропал, волною верно слизан.

В могиле трюма за зиму до лета
кисельных нас течение растреплет:
о мертвецах молчок— напрасно ветер
мусолит пляжа жёлтую газету.

Напрасно ищет нас дурак спасатель:
как чёрт устанет, плюнет и напьётся,
барашки с глаз, к своим вернётся овцам,
и до утра проспится на полатях.

Себе в усы о нас пошепчут мужи.
И по домам, где всё для них готово.
По-чаечьи поплачут наши вдовы,
и подадут на стол сиротский ужин.

И, проклянув, перекрестятся снова,
и поутру впрягутся в те же гужи,
и быт ли море заживо закружат
посёлок до богатого улова:

Одни в корчме утешатся певичкой,
любовь найдут небитые другие...
Следить не наследить с ноги им,
счастливым и несчастным по привычке.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы