Червенко Крумов. Общага

Общежитие

Защо ли спря внезапно тази вечер токът...
И стаята ни— като бял самотен катер—
отплува някъде във тъмното. Със остър нокът
прозореца застърга непонятен вятър.

Мълчанието поделихме помежду си
подобно хляб, заситил пътника случаен.
Мълчеше чайникът, свил сърдито устни,
и молчаливо стинеше във него чаят.

Мълчал часовникът. Радио— онемяло.
Душите ни витаеха във тишината.
По раменете ни наметна тънко одеяло
нощта— дванадесет етажа над земята.

В перваза вятърът заклещи своя нокът
и спомнихме си— във кибрита огън чака.
Добре, че спря внезапно тази вечер токът—
цигарата за двама ни една, опари мрака.

Червенко Крумов


Общага

Вдруг свет погас, и тишина в общаге...
В уюте как на льдине поплыли,
и осень вдруг. Заскрёбся безначально
в окошко вест, гонец с большой земли.

Молчанье мы по-братски разделили,
как делят хлеб последний на двоих,
в стакана два заварки недолили:
шумел камыш— электрочайник стих.

Будильник стал. Радиоточка смолкла.
Но пара душ витала как мираж,
но тьма как мать укрыла нас по локоть
на воздусях—тринадцатый этаж.

Вдруг вест устал. Мы вспомнили о спичках,
последнюю «Родопи»— на двоих,
и огоньком прогнали тьму в кавычки,
и вечер был вдвойне суров и тих.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы