Николай Лилиев. Стихотворения

На Тракия сред звучните нивя,
безбрежни, златокласи,
душата безметежна се унася
и аз вървя.

И аз вървя, милуван от вълните
на плодни равнини.
Сред родните поля звъни
утехата на дни честити.

Николай Лилиев


Над золотом моих равнин
душа как в божеском саду
парит. О молодости дни.
Иду.

Иду милуемый волнами
фракийских спелых нив,
и колокольчиком звенит
о счастье давнем память.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы



Съдбата те изпраща бледен
и вдъхновен като поет,
да разтопиш мъглата ледна
и да разтвориш моя глед.

И ето спираш— бледен схимник:
печален, примирен и тих,
и твоите безначални химни
звънят като разплакан стих.

Не съм ли светлата надежда
на твоя неотронен зов?
Виж, моята душа оглежда
сънят на твоята любов!

Николай Лилиев


Судьбы отпущенник, ты должен,
тепло отдав как жизнь свою,
во льду, тумане и пороше
мой взор открыть как полынью.

И уж ты замер, бледный схимник,
и без меча или сохи
самовозвышенные гимны
звучат плаксиво как стихи.

Не я ли та, что не изыдет,
надежд несбыточных полон?
Моя душа не спит и видит
любви твоей последний сон.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы