Елисавета Багряна. Снег

Сняг

Тази бяла, небивала зима
в паметта ще остане запазена
като приказка бяла– без име,
нито писана, нито разказана.

Този чужди град, смътно обикнат,
с островърхите къщи и замъци,
дето вечер фенерите никнат
с бледожълти, безтрепетни пламъци.

И безкрайните улици, сплели
дълги сенки и клони данетелени.
И ний, първите стъпки поели–
от съня и покоя извели ни...

Ще се нижат дни, черни и бели,
с неотменния знак отбелязани.
За което сме вчера живели,
днес сами може би ще погазим ний.

Но през някоя коледна вечер,
с две въздишки, несетно отломени,
ще потеглят на път отдалече
двете сенки на нашите спомени.

И ще спрат в този гред, и ще идат
в остарялата черквица бляснала,
да отслужат една панахида
–на нашата младост угаснала.

 Елисавета Багряна
 

Cнег

Без конца и названья-имени,
как нарочно недосказанной,
эти дни неземные, зимние,
эти ночи сказкой останутся,

этот город, нам полюбившийся
островерхими белыми замками,
фонарями, как мы, стихшими–
бледнопламенными сезамами,

эти улицы бесконечные,
теней плетиво, веток кружево,
где бродили мы день до вечера,
и до светлой зари без ужина...

Будни вычернят наши праздники,
память стерпится талой лаской.
Порознь станем слишком разные–
нет бы жить недопетой сказкой.

Лишь однажды в сочельник нежный
наши тени соединятся–
дотянуться в город снежный
в раз последний прогуляться,

и в церквушке обветшалой
панихиду выстоять молча
по былинной, помни, нашей
предпоследней сказке-ночи.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы


Рецензии