Петыр Алипиев. Трава

Трева

Уморен от стремления, работа, книги,
от узнати накрай истини хилядолетни,
от душата си смъкнал огромни вериги,
ти се свлече в тревата с усилия сетни.

По лицето ти кацаха сиви мушици,
буболечки и мравки по тебе пълзяха,
осветени от слънцето сребърни жици,
като странни антени високо кръжаха.

И погледнал безсмислено горе небето,
през стеблата на тънки власатки класили,
ти се питаш защо ли е всичко, което
все го гониш и даваш му своите сили.

Красотата, уви, и без теб съществува,
няма нищо от тебе тя вече да вземе,
във тревата, до славея дето ликува,
ти си мъртвото стръкче в безкрайното време.
 
Петър Алипиев


Трава

Устав от дел, делишек, устремлений,
забот, хлопот и велемудрых книг,
ты гору с плеч и в травку на колени,
и уж спиной к земле приник.

И на лицо тебе неслышно мошки,
мурашки с тылу, в профиль и анфас,
и паутинок странные дорожки,
по ветерку парят для мелких масс.

И засмотрясь в бессмысленное небо,
сквозь ералаш упругих стебельков
ты ищешь смысл погони на потребу,
и что терять опричь своих оков,

и красота миров пребудет с миром,
не по тебе соловушки споют,
чужому как отродие аира
реки времён болота на краю.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы