Iван Вазов. Василиха
ВАСИЛИХА
Густе й насичене спиртною парою повітря царювало в каварні «Едирне» на вулиці Вітоша. Мерехтливі лампи світили над пивопийцями, що порозсідалися за круглими столами. В кутку гурт циган оглушливо грав на хрипких інструментах, під цю гру дві циганки танцювали між столами на смужці порожнього місця. Важкі персні на їхніх пальцях із запаморочливим брязканням, що зливалося з гримотінням музики, спричиняли суцільний шалений гамір, який розпалював безстидно-сластолюбні пориви їхніх тіл…
Щойно оргія музики спинилася, один з пивопийців зробив знак – і наймолодша танцюристка підійшла і сіла біля нього. Вона була напудрена, нарум’янена, з наквацьованими губами, з намальованими вигнутими бровами і синьою плямою на чолі – захистом від уроків. Якась тупа безглузда й дерев’яна посмішка наче захолола була на цій потворній масці обличчя баядерки, де лише чорні очі лишалися природними і живими.
Та, що її покликав середніх літ чоловік, з червоним п’яним обличчям, з вельми помітно поламаним спітнілим носом, під яким висіли ослинені пивом вуса, зі збидленим обличчям і поглядом, які свідчили про те, що людська гідність вже попрощалася з їхнім власником, замовив пиво циганці. Вона вихилила чашу з безглуздою посмішкою, шумно чокнувшись із своїм частувальником, котрий почав висловлювати їй певні любощі, на які вона відповідала киванням і байдужими озираннями туди-сюди.
— Василю! — пролунав приглушений і сполоханий голос десь з-за дверей.
Частувальник циганки, озирнувшись, стрепенувся, і погляд його вихопив чиюсь фігуру коло дверей. Там з’явилося бліде, приязливе обличчя його молодої дружини. Те, що вона привертає до себе увагу, викликало в ньому раптовий гнів і додало крові до лиця; він відскочив від столу, підійшов до неї і, грубо штурнувши її назад, прогарчав:
— Гей, чого ти тут видивляєшся?
— Нум, Василю, пішли, — сказала жінка, сіпнувши його за руку.
Він висмикнув руку і зміряв її страшним поглядом. — Йди звідси! — і він заштовхав її в груди.
— Хоч убий, не піду: ти підеш зі мною, в тебе є дім.
— Йди звідси геть, ти жінка... Що ти вишукуєш по шинках? Ходиш мене вистежувати? З циганкою, так, з циганкою!... Якщо не хочеш мене такого, кинь мене... Забирайся звідси!
І він показав їй на сходи.
— На здоров’я, Василю! Будьмо! Будь здоровий, — говорила йому циганка, здіймаючи келих.
Споглядання цієї сімейної сцени дуже її розвеселило: вона безсоромно розреготалася і напнула на себе Василеву шапку, що лишилася на столі.
Від тої безсоромної викрутки циганки Василиха позеленіла і кинулася на неї, вона ладна була її задушити. Уся каварня обернула тепер свою увагу на Василиху. Раптом вона загубилася у дверях, бо вони відтулилися від чийогось важкого кулака; почувся сполоханий крик і плач, що залунав слідом за швидким торохкотінням вниз по сходах.
По дорозі додому Василь зачав немилосердно лупцювати дружину попри її марні зусилля випручитися з його рук; вона отямилася лишень тоді, як кілька чиїхось рук втрутилися і відтягли від неї озвірілого чоловіка. В своїх визволителях вона впізнала двох жандармів.
— Ходи з нами!
— До відділку! — наказали жандарми Василеві, узявши його попід руки.
Василиха заступила дорогу поліціянтам і вигукнула:
— Нема чого йому робити у відділку!
Жандарми сердито глянули на неї:
— Він п’яний і б’є тебе; вчиняє сварки на вулиці... Йди геть!
Василиха не відступалася.
— Не бив він мене, облиште його! Ми йдемо додому!
— А хто ревів, мов та корова?
— Я плакала, проте він мене не бив... Я плакала лишень тому, щоб змусити його піти додому.
Жандарми презирливо глянули на Василиху, яка стояла все ще простоволоса, розпашіла, готова захищати свого чоловіка. Відчувши, що має захисника, п’яний Василь осмілів і зачав опиратися; проте дужі м’язи стражарів перемогли; його поволокли, наче шкапину.
— Гей, жінко! Гей, жінко! — лунав сполоханий голос Василя.
— Ви не можете забрати від мене чоловіка, я не скаржуся на нього... Пустіть його!... Боже, боже! Цілий тиждень я не бачила його, бо не був удома, а тепер ще й мусить іти спати до поліції... Облиште його! Облиште його! Облиште його!
І з пронизливим криком Василиха – мов та орлиця – кинулася на поліцейських і вирвала Василя з їхніх рук.
Поліцейські здивовано переглянулися, подивовані такою нечуваною зухвалістю. Час було вдатися до нової суворості, аби змусити поважати представлений в їхній особі закон: але людяність перемогла у німій між ними нараді.
– Йдіть собі!
Василь і Василиха вже були попрямували своєю дорогою. Щойно пройшли Вітошу, вони завернули в одну вуличку, що веде до Ючбунара. Василиха підтримувала чоловіка під пахви, він покірно йшов; проте, відчувши, що той трохи протверезів і ступав уже певніше, вона його відпустила. Їй було соромно через те, що вони йшли, так тримаючись, і на них оберталися рідкі перехожі, які траплялися їм назустріч.
— Василю, отямся, не муч мене і не ганьби мене… Чи в тебе нема жалості до мене й до дитини? Слухай, скажи мені, що більше такого не чинитимеш, – говорила вона кротко, лагідно, наче намагалася розгледіти його обличчя в світлі ліхтарів.
Василь, набурмосений, йшов і мовчав. Він не дивився у бік дружини і уникав її погляду; наче відчував сором за свою поведінку. Так вони увійшли в мертвий Ючбунар і наблизилися свого дому.
Василиха теж мовчала; проте вона була щаслива, що привела блудного чоловіка до домашнього вогнища.
Василь, зачав говорити спочатку сопучи, важко дихаючи, потім вже вище.
– Я цих жандарів... По якому праву, себто!?... «Йди до відділку!» Чому? Хіба я не вільна людина?... Панове, з якого права?.. От і ти зараз скажеш, що ти мене одборонила, чи не так? І пишаєшся, і здіймаєш носа, чи не так…
– Ні, милий, з чого мені пишатися? Я твоя дружина… Я, якщо мені не болитиме серце за чоловіка, як в інших… – відвертала вона йому благально і сумирно, щойно відчувши в його голосі нотки роздратування.
Василь притишив кроки і продовжив з іще більшим гнівом:
– Що ти мене заспокоюєш? І цієї ночі я мав спати з віслюками, якби не ти… І тепер що ти собі думаєш: «Хай знає, яка в нього дружина, а на себе хай гляне, який він безстидник!» Добре, госпожо! Але я не хочу, щоб жінка мені наказувала мною командувала, не хочу, щоб рятувала мене від жандарів. Розумієш? Не погоджусь! Моя честь не погоджується!...
— Не кажи так, Васильчу, хіба я тобі погане зробила? — схопивши його за руку, мовила налякана таким тоном дружина,
Василь грубо висмикнув руку.
— Чом ти приперлася туди, га! – почав він з несподіваною запеклістю. – Яке діло жінці коло чолвіків... щоб на неї дивилися усі чоловіки, наче баран на нові ворота, щоб через те я став посміховиськом.
— Васильчу, цілий тиждень нема тебе... що я мала робити? Почорніло мені в очах. Схаменися, ми ж вінчані...
Так дійшли до воріт своєї хатинки. Вікна її зловісно чорніли до вулиці. Віяло якоюсь пусткою від того дому убогості і скорботи. Василиха відімкнула двері і помацала по лавці за сірниками.
— Василю, куди йдеш? — сполохано мовила дружина.
Василь розвернувся по сходах.
– Ти стій там, не здумай поворухнутися! – озвався він, швидко віддаляючись.
— Куди ти знов! — заквилила дружина.
— Там... забув заплатити за пиво. Я жінці не підкорююся... Задерла носа! Чорти б тебе узяли! Кажу тобі: пусти мене! Іди до біса! Я тут мужчина, я голова — лукова, але ж голова!... Ой, клята дочко, ти будеш мене ганьбити, га? — мовив Василь з неабиякою люттю до дружини, примішуючи лайку; а у вухах йому дзеленчали персні і в очі йому линуло сяєво корчемних ламп і бовваніло напомаджене обличчя і писані брови танцюристки.
Василиха лишилася в хаті.
Вогню не запалила.
(переклад з болгарської — Любов Цай)
***
Оригинал:
Иван Вазов
ВАСИЛИЦА
Гъстък и напит със спиртна пaра въздух царуваше в кафене «Едирне» на Витошка улица. Ламбите светеха мъжделиво над насядалите около кръглите маси пивопийци. В ъгъла банда цигани свиреха заглушително с дрезгавите си инструменти, под ритъма на които две циганки играеха из ивицата празно място между масите. Тучените им зилове на пръстите с шеметното си дрънчене, сляно с гърма на музиката, произвеждаха една бясна шумотевица, която разпалваше безстидносластолюбивите пориви на тяхното кормотресие...
Когато оргията на играта престана, един от пивопийците направи знак и по-младата от играчките дойде и седна при него. Тя бе белисана, червисана, помадосана, с изписани склонени вежди и със синя дамгица на челото – защита от уроки. Една тъпа и дървена усмивка стоеше като замръзнала въз тая отвратителна маска на лицето на баядерката, в която само едните черни очи оставаха естествено и живо нещо там.
Оня, който я повика, на средна възраст човек, с червено, пияно лице, със силно пречупен потен нос, под който висяха мустаци, олигавени от пиво, с оскотено лице и поглед, които ти казваха, че човешкото достойнство е казало вече сбогом на обладателя им, поръча бира за циганката. Тя гаврътна чашата със същата безсмислена усмивка, след като се чука шумно с черпителя си, който взема да й гълчи някакви любезности, на които тя отговаряше с климане и с равнодушно озъртане насам-нататък.
— Василе! — извика един стиснат боязлив глас от вратата.
Черпителят на циганката се обърна сепнато и погледът му стрелна някого при вратата. Там се подаваше сега бледно, кротко лице на млада жена. Като видя, че тя привлече любопитството, внезапен гняв хвърли в кръв лицето му; той скочи от масата, отиде при нея и като я тласна грубо назад, изръмжа:
— Какво дириш тук мари?
— Хай да вървим, Василе — каза жената, като го дръпна за ръка.
Той се изтърва и я замери с един страшен поглед. — Махай се! — и той я затласка в гърдите.
— Пребий ме, няма да си ида: ти ще дойдеш с мене, имаш къща.
— Ти се порази оттука, ти си жена... Какво дириш по механите? Идеш да ме шпионуваш? С циганката зер, на, с циганката!... Ако ме не рачиш такъв, напусни ме... Пилей се!
И той й посочи стълбите.
— Наздраве, Василе! Наздраве! Да живейш ти — викаше му циганката, като вдигаше чашата.
Гледката на тая семейна сцена я докара във весело настроение: тя се изкикоти безочливо и тури на главата си Василевата шапка, останала на масата.
При тая безсрамлива дързост на циганката Василица позеленя и се спусна въз нея с намерение да я удуши. Цялото кафене обърна внимание сега на Василица. Веднага тя се изгуби из вратата, тласната от един тежък юмрук във врата, чу се уплашен вик и плач, последван от бързо тропотене надолу из стълбите.
Когато се намериха на пътя, Васил захвана да я удря немилостиво при напразните й усилия да се изтърве из ръцете му; тя успя да стори това само когато няколко други ръце се намесиха и дръпнаха озверения й мъж. Тя позна в избавителите си двама жандари.
— Върви с нас!
— В участъка! — заповядаха стражарите на Василя, като го уловиха под ръце.
Василица се изпречи пред полицейските хора и извика:
— Няма работа той на участъка!
Стражарите я гледаха сърдито:
— Той е пиян и те биеше; прави скандали на улицата... Махни се!
Василица не отстъпваше.
— Не ме е бил, оставете го! Отиваме у дома!
— Ами кой пищеше като каняк?
— Аз плачех, но той ме не биеше... Аз плачех само да го накарам да се прибере у дома.
Стражарите изгледаха презрително Василица, която стоеше още гологлава, разпъхтяна, готова да защищава мъжа си. Като видя, че има покровител, пияният Васил се окуражи и хвана да се опира, да не пристъпа напред; но яките мишци на стражарите победиха; той биде повлечен като мърша.
— Жена мари! Жена мари! — чуваше се уплашеният глас на Василя.
— Не можете вие да ми отнимате мъжа, аз се не тъжа от него... Пуснете ми го!... Боже, боже! Цяла неделя не се е прибрал в къщи и не съм го видяла, а сега пък ще иде да спи в полицията... Оставете го! Оставете го! Оставете го!
И с пронизителен вик Василица като една усорлица се хвърли на стражарите и изкопчи Василя из техните ръце.
Стражарите се спогледаха учудени, изненадани от такава нечувана дързост. Ставаше нужда да прибягнат до нова строгост, за да направят да се уважи в тях закона: но човещината преодоля в тяхното нямо съвещание.
— Хай пилейте се!
Васил и Василица още преди това се бяха запътили нататък. Като минаха пряком Витошка улица, те влезнаха в една от улиците, които отиват за Ючбунар. Василица поддържаше мъжа си под мишница, който отиваше покорно; но видя, че той беше поизтрезнял и стъпките му ставаха по-твърди, и го отпусна. Срамно беше да се обръщат към тях редките минувачи, които ги срещаха, така хванати.
— Василе, ела в себе си, не ме мъчи и не ме осрамотявай така... Нямаш ли милост за мене и за детето? Слушай, кажи ми, нали няма вече така да правиш? — говореше му тя кротко, приветливо, като искаше да го види в лицето при светлината на фенерите.
Васил, начумерен, крачеше и мълчеше. Той не поглеждаше към жена си и избягваше погледа й; сякаш че усеща срам от поведението си. Те влязоха така в мъртвия Ючбунар и наближиха къщата си.
Василица също се смълча; но тя беше щастлива, че довежда блудния си мъж в домашното му огнище.
Васил, захвана да приказва най-напред със сумтене, а после по-високо.
— Аз тия жандари... С какво право, санким!?... «Върви в участъка?» Защо? Не съм ли свободен човек?... Господа, с какво право?... Па и ти сега ще речеш, че си ме отървала, нали? И ми се гордейш, и дигаш нос, като че ли...
— Не бе, пиле, какво ще ти се гордея? Аз съм твоя жена... Аз, ако ме не боли сърцето, като други... — казваше му благо и умолително тя, като съзираше с безпокойство раздразнени ноти в гласа му.
Васил забави крачките си и продължи с повече гневност:
— Какво ме прикотковаш? Аз тая нощ щях да спя при магаретата, ти да не беше... И сега какво си мислиш: «Нека знай той жена му каква е жена, а себе си да види каква маскара е!» Хубаво, госпожо! Ама аз не ща жени да ми заповядат, не ща да ме отървават от жандарите. Разбираш ли ти? Аз не приемам! Моята чест не приема!...
— Не думай тъй, Василчо, зло ли сторих? — казваше му булката, като го хвана за ръка, уплашена от тона му.
Васил се дръпна грубо.
— И ти защо дойде там, а! — пое той с внезапно ожесточение. — Каква работа има една жена при мъжете... да я гледат всичките мъже като мечка, и аз да ставам за смях.
— Бе, Василчо, няма те цяла неделя... какво да сторех? Причерняло ми пред очите. Помисли си, венчани сме...
Така дойдоха до самата порта на къщицата си. Прозорците й се чернееха към улицата зловещо. Вееше някаква запустялост от тоя дом на сиромашията и скръбта. Василица отключи вратата и попипа на лавицата за кибрита.
— Василе, къде отиваш нататък? — викаше уплашено жена му.
Васил се повръщаше по стъпките си.
— Ти стой там, да не би да мръднеш! — отзова се той, като се отдалечаваше бързо.
— Къде пак бе! — изписка жена му.
— Там... забравих да заплатя бирата си. Аз на жена не се покорявам... Навирила нос! Дявол ще те вземе тебе! Аз ти казах: напусни ме! Иди пoврага! Аз искам да съм мъж тука, глава да съм — лукова глава, ама глава да съм!... Гиди, проклета дъще, ти ще ме засрамваш, а?— мълвеше Васил с растяща ярост и примешаше псувни въз жена си; а в ушите му дрънкаха зиловете и в очите му биеше светлината от ламбите на кръчмата и му се мяркаше варосаното лице и писаните вежди на играчката кукла.
Василица остана в къщи.
Свещта не се запали.
Свидетельство о публикации №117100200370