Николай Лилиев. Неужто этот странный день...

Кажете, тоя странен ден
завършва ли със нощ безлунна,
и ще мога ли да целуна
смъртта на своя дух ранен.

Умората на морний град
с безчувствените ръце ме гали,
и в безлюдените зали
ридае споменът нерад.

Мълчанието прострели
сърце, и погледи блуждаят
сред небесата, где витаят
слънца, удавени в мъгли.

И в тоя миг без шум пълзи
безумието с тайни стъпи,
и ето!— в бури мойта скръб е
готова да се разрази.

Кажете, тоя странен ден
завършва ли със нощ безстрастна,
и ще ли мога да угасна
като цветец на смърт ранен.

Николай Лилиев


Неужто этот странный день
безлунной ночью завершится,
и день мой, тусклая зарница,
мной не целован, канет в сень.

Усталость горе-городка
меня бесчувственно ласкает,
и в обезлюдевшем курзале
рыдает память "на века".

Молчанье сердце на кинжал,
и в небесах блуждают взгляды,
где солнца два, как две наяды,
в тумане тонут и дрожат.

И в тишине ползёт змея
безумья, буйства безначалья,
сосуд души моей ужалив,
наполнить ядом за края.

Неужто этот странный день
бесстрастной ночью завершится,
и я как закланная птица
умру, и тьмою станет тень.

перевод с болгарского Терджимана Кырымлы