Реквием за българския дух

Автор: Генка Богданова

Аз нося спомен за безкрайни степи,
за слънце грейнало в лазурна  вис,
за зимни степни ветрове свирепи,
топли юрти, с дъх ухаещ на  „кумис“.

Аз пазя спомени за кръв гореща,
за мъже на галопиращи коне,
аз помня тяхната съдбовна среща
с прабългарката  мъдра Пагане.

В съня си чувам  някой, да ме вика,
чувствам как кипи кръвта гореща в мен -
потомка на България Велика,
горда българка със  дух непобеден.

Духът ми, оцелял през вековете
и с кубратовската мъдрост зареден,
бунтува се във мен, дори, простете,
днес се чувства угнетен и омърсен.

Забравили  сме  ценните завети,
на Кубрат – велик върховен  хан,
за Аспарух  и ордата с конете,
яздили от Волга, до стария Балкан.

За отвоюваното с кръв и сила
райско кътче – благодатната земя,
където нашата Родина мила,
като цвят неземен буйно разцъфтя.

Забравили сме за победи славни
на войската наша, ханове, царе.
Че на василевсите ромейски  равни
са билИ  и наши, български князе.

Че имали сме строг Крумовски закон,
че Борис ни даде вяра и просвета.
че със Златен век дари ни Симеон,
и не сломи  ни  робството проклето.

Надарени със талант и с ум от Бог,
прославяха ни българи - юнаци.
А сега  Европа, с тон надменен, строг,
ни е отредила участ на просяци.

Затова  съм тъжна и съм гневна днес,
презирам, мразя лошата ни слава,
че загърбваме  достойнство, гордост, чест,
следваме не тоз що го заслужава.

Затова кипи кръвта ми ядно в мен,
че сме  безволни, примирени, слаби.
Явен геноцид  ни мачка  всеки ден,
а се превръщаме в безмълвни раби.